Български  |  English

Тъжната Дама
на самотните сърца

100 години от рождението на Карсън Маккълърс

 
 
Карсън Маккълърс (Лула Карсън Смит) е родена в Кълъмбъс, Джорджия, на 19 февруари 1917 г. Получава най-голяма популярност с романите си „Сърцето е самотен ловец“, „Отражения в златисто око“, „Сватбарката“, „Балада за тъжната кръчма“ и „Часовник без стрелки“. Тя е авторка на пиеси и разкази. Неголямото й, но значимо творчество се състои от пет романа, две пиеси, двадесет разказа, над дузина произведения в други жанрове, стихосбирка за деца, няколко стихотворения и незавършена автобиография. Маккълърс умира на 50-годишна възраст на 29 септември 1967 г.
---
Винаги съм имал чувството, че лейди Карсън Маккълърс e роднина, поне духовна, на блестящия британец Оскар Уайлд. Същият брилянтен стил, метафоричен език, проникновено описание на характерите и майсторски усет към детайлите от живота. Но както я описват съвременниците й, „тя е просто едно кръглолико девойче от щата Джорджия с бретон, което работи над своите писания от 4 до 8 сутринта, преди да отиде на ежедневната си чиновническа служба, като вече е загубила една такава, хваната да чете Пруст в работно време“.
Освен от Марсел Пруст, тя е вдъхновена преди всичко от руските писатели-реалисти, които споменава в есето си „Как започнах да пиша“ (1948): „Това беше годината на Достоевски, Чехов и Толстой... Древната Русия и нашите места в Джорджия“. В друго есе – „Решението“ от 1941 г., Маккълърс обяснява, че това, което разбира под понятието „руски реалисти“, а именно описания от тях консервативен обществен ред, е наблюдаван от нея в собствената й страна: „Южнякът и руснакът са два „типа“ с ясно разпознаваеми общи черти – национални и психологически. Хедонистични, творчески, лениви и емоционални...“
Именно в това определение може да видим корена на проникновеността на Карсън. Но тя навярно дори не предполага, че нейният опус магнум „Сърцето е самотен ловец“ не само прилича, но, според нас, произхожда пряко от шедьовъра на Николай Василиевич Гогол „Мъртви души“.
Дългият ми път към американската литература беше доста сложен. Навремето имаше изключително едностранчив достъп до нея. Все пак, първата американска книга в превод, която прочетох с особен интерес, беше „Агент на Президента“ от Ъптон Синклер. След това бях напълно обсебен от Джон Стайнбек, но не толкова от „Гроздовете на гнева“, колкото от „Улица Консервна“ и особено от „Благодатният четвъртък“. После оцених Хемингуей, но така и не достигнах до Уилям Фокнър, когото мои съмишленици смятаха за най-големия от тримата. Ще прескоча известните американски класици, както и Ърскин Колдуел, Селинджър, Робърт Пен Уорън, Труман Капоти...
Когато вече мислех, че знам достатъчно и дори твърде много, дойде фаталната ми среща с Карсън Маккълърс. Тя се появи като злодей в нощта и заби камата си. Една космическа тъга в търсене на изгубеното време. Една вселенска мъка за самотните сърца, които дори Бог не може да стопли и приюти. Разбира се, нейният гений е в стила, в думите, във фразите, в Юга, в Америка... и само Господ знае още в какво... Спомних си за древните цивилизации, при които божественото действа чрез мъжете, но вещае чрез жените. При нея естественият аристократизъм, американската демократичност и душеспасителното женско милосърдие навлизат в територии, недостъпни дори за всеобемащата мъжка гениалност. В тази благословена земя глухонемият е цар, чернокожият е синеок, комунистът е пияница, джуджето е любовник, момичетата са мъжкарани, а моят почти сънародник грък е селският луд. И цялата тази човешка комедия или трагедия е омагьосана или очарована от някакъв сплин на самотата. Самотността като неизменно състояние не само на хората, но и на света. Това е пряко продължение на гениалната самота на великата Емили Дикинсън.
В странната система, в която живеехме, не се допускаше и намек за нестандартни съдби, нерегламентирана сексуалност, особена душевност и прочее неоптимистични неща. В бъдещата „идеална“ държава („Град на Слънцето“) не можеше и не трябваше да има нещастни, самотни, глухонеми, пелтеци, негри, гейове от мъжки и от женски род, пияници, наркомани, развратници и низвергнати човешки създания. Именно поради това „щастливо“ обстоятелство се превеждаха и издаваха книгите на доста известни американски автори, включително на Маккълърс.Разбира се, книгите на американските писатели се разграбваха и четяха жадно от българските читатели, които виждаха в тях друг, непознат, но привлекателен със своята забраненост свят, в който дори странните образи на човешки индивиди бяха очарователни със своята неподправена грозота, мъка, нещастие, отхвърленост, отчужденост и над всичко – самота. Именно романите на Маккълърс разкриваха (без това да е било тяхна присъща цел), че страхът от вездесъщата и всемогъща власт води до вътрешна духовна самота, която е не по-малко страшна от видимата самота на нейните „странни“ характери и отчаяни герои. Дори самата възможност за описание на тези хора говореше за сравнителна свобода на творчеството на такива автори.
Беше като тайна изповед в забранен храм, в който Дамата Маккълърс беше оракул и върховна жрица едновременно. Тя беше просто весталка на висшите сили, които в края на краищата щяха неизбежно да я унищожат. Подобно на „Алиса в Огледалния свят”, Маккълърс започва като пешка и завършва като Бяла царица.
В епохата, в която премина нашето младенчество, имаше едно неразрешимо трагическо противоречие. От една страна, беше създаден изкуствен, но красив и безметежен свят на щастливото детство, когато всички са равни – момчета и момичета, високи и ниски, светлокоси и тъмнокоси. Дори като че ли нямаше нито бедни, нито богати... От друга страна, имаше ужасяващо чувство за демоничен свят. Създаден така, че за индивида да не остане никакъв изход, да чувства своето абсолютно безсилие пред всемогъщия строй. Има нещо дяволско в това всесилие на държавата и в тази немощ на индивида. Това се изразяваше конкретно и във факта, че той задължително трябваше да бъде член на нещо – на организации, на движения, на клубове, на съзаклятия дори... Резултатът от този бал на Сатаната беше духовен разпад.
Въпреки всичко, твърдо вярваме, че във всеки от нас все пак има нещо екзистенциално, нещо изключително важно, дошло от Карсън Маккълърс. Според нейната философия, борбата между доброто и злото протича не между класи, раси, партии, нации, а преминава през всекиго, пронизва и разполовява всяко човешко същество... Но американската авторка ни казва нещо повече, нещо много повече: макар да няма никаква сигурност, че това, което искаме, ще стане, все пак, трябва да продължим да правим добро, защото не можем иначе. Ние имаме известен дълг към себе си, към хората и най-вече към Бог. Точно в това, според Карсън, е едновременно и надеждата, и липсата на илюзии за човешкото съществувание и нашата обща съдба.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”