Български  |  English

Само за Парушеви

 
Радослав Парушев. „Само за напушени”. Издателство „Гигамоно”. С., 2017, цена 8 лв.
 
Накратко: разкази за суетата, безсмислието, неверието, предразсъдъците, за съвременното невежество и вечната илюзия за земно щастие. Това са големите теми в „Само за напушени“, нов сборник от Радослав Парушев.
 
Отвъд политическата коректност
Мисля, че имаме нужда от писането на Парушев, защото имаме нужда от невъздържания интелигент. Провокаторът, който по природа обаче не може да бъде простак. Имаме нужда от ходене по ръба и ходене по нервите.
Цитат: Като дойдат руснаците, няма да ме пратят в Сибир заради този разказ, защото това не е разказ, а само един несъзнателен сън.
 
Места на действието
Валхала, бургаската автогара, Австро-Унгария, ресторантът на Светльо, Западна Стара планина, Вавилон, Първомай и др.
 
Смях
Този сборник ме накара да се почувствам неловко на няколко пъти. Смях се с глас и до задъхване, четейки в метрото, без да мога да се спра. Усещах, че привличам погледите на околните пътници, но какво. Смях се на балкона вкъщи. Смях се по време на безсмислено дългите реклами преди филма в Дома на киното. Книжката е джобен формат и се стремеше да остане в ръцете ми, дори когато ходех напред-назад из града.
 
Лошите ближни
„Само за напушени“ се занимава много с расизма. Героят в разказите често е субект, обект, негов изразител, източник на расистки възгласи или крипто-расистки възгледи за света. По чаровен начин биваме набутани вътре, ставаме пристрастни участници в проблематиката. Урокът, който ни се дава – на места почти назидателно – е поднесен чрез притча и метафора. Всички наши вътрешни расистки податки са инжектирани с въображение, даден им е простор да се огласят, развихрят, за да заякнат словесно. Ето накратко сюжета на една от историите: какво се случва, ако ние (хората), въпреки достойнствата на своя произход, станем обект на един „междупланетен расизъм“? Да се видим през погледа на извънземна цивилизация, която отрича високите претенции на расата ни. В очите на чуждия посетител се набиват недвусмислени признаци на нищожество. В това и други няколко четива от сборника сме изправени пред невъзможна задача:
а) да се разграничим индивидуално;
б) да се оневиним като частен случай на една глобална култура, в която насилието и погромът замъгляват всички постижения;
в) да си признаем – за нищо не ставаме.
Странно и благородно, Парушев търси четвърти възможен изход. Най-трудният, затова и най-рядко изпробван, но все пак. Опит за оценка на ближния не по собствените му дела и достойнство, а по любов.
Страници от митичния град Санта София (от романа „Проект „Достоевски“) дават ехото си в тези разкази. Сравнете например блестящия и разбираем финал на тази книга, разказа „Задължителна диализа“. Вкусваме ужаса от другия, непоносимата лекота, с която си ставаме отвратителни един на друг. Кой ли ще ни пожали такива? И още повече – кой ли ще ни обича в този вид? Естествено, Радослав Парушев пак поставя в озадачение читателя, който се колебае с отговора на въпроса: какъв е този писател, атеист, фанатик, агностик, циник, анархист, напушен или кой знае...
 
Съвсем кратки истории
Много от разказите са на ръба на анекдотите, с лаконизъм на виц или кратък телефонен разговор. Но дължината и формата не са били крайната цел. Случването или несполуката идва от вътрешния механизъм на всеки отделен сюжет. Една история щраква като капан. Друга пък те оставя отвън, без дори да си опитал примамката. Някои от наблюденията в тази система на критически сюрреализъм са пронизително точни. Други са изненадващо банални – това са и моментите на разочарование. Има един-два (три?) такива, неполучили се текстове.
 
Джобен формат, по-голям от коричната цена
Книгата струва немислимите осем (8!) лева. Скандално, както би казал авторът – „студенти предлагат хамалски услуги“, а жив писател предлага на подобна цена двадесет разказа плюс епилог.
 
На една ръка разстояние
В тази своя книга, струва ми се, Радослав Парушев е по-достъпен и по-близко до по-широк кръг читатели. Повече от всеки друг път. И няма нужда изобщо да бъдем напушени. Ние всички в немалка степен сме негови герои, част от жанрово-персонажното семейство, ние сме „парушеви“.
 
Водник
Малкият разказ може да бъде голям – като ето този тук, „Водник“. Справедливият избор на жанра е оправдан по най-добрия начин – историята е кратка, защото е на един дъх. Тя наелектризира с комбинацията между историческия фон и злободневието си. Вътре няма свръхконцептуално решение или фрапантен обрат. Става дума за една „проста“ оригиналност, съставена от 50% свежест на хрумката и 50% умение да се отгледа от зародиш до пълноценен финал.
 
Филм?
Най-добрият съвременен киноеквивалент на тази книга е филмът „Швейцарско войниче” на Дан Куан и Даниел Шейнърт. Непредвидими сюжети и постоянни развръзки, следвани от нови заплитания. Всичко това в рамките на генерална провокация към традиционния „добър вкус“.
 
Бърза литература
Сборникът „Само за напушени“ носи белезите на „бърза литература“, един неформален бранд, към който Радослав Парушев се числеше в началото на столетието. Днес участниците в него са се пръснали на различни професионални поприща и в далечни една от друга стилистични посоки. Парушев е точно там, където е решил да бъде.
 
Номад
Авторът се разхожда свободно напред и назад в историята, наляво и надясно из световната география, до степен на всепозволеност. На места сякаш ще загуби здравата почва под краката си. Спасителна е все пак самоиронията. Парушев познава добре методите на Мюнхаузен. Но връзката е много по-родствена с Рабле.
 
По Михаил Бахтин
И като споменаваме Рабле, съвсем удобно е да пренесем разсъжденията на Михаил Михайлович Бахтин от сатирата на ренесансовия площад върху сатирата на Парушев. „Само за напушени“ е приказка с разклонения, в която действат, буйстват трите архетипа, така любими на руския културолог: шутът, хитрецът и глупакът. Действат като под влияние на химия, именно „напушени“. Но тази замаяност (по Бахтин) има силата на „разобличителна трезвост“. В състояние на „напушеност“, с паднали задръжки и в нарушение на коректност и правила, герои, разказвачи и сюжети извършват процес на оголване. Бахтин го нарича разгласяване. Разгласени са всички неофициални и забранени сфери от човешкия живот – предимно половата и виталната сфера (съвкупление: храна, вино). Точно тази прозаична метафора причислява донякъде фантазмите на парушевата реалност към онова, за което Михаил Михайлович признава, че дори няма адекватен термин („пародия“, „шега“, „хумор“, „ирония“, „гротеска“, „шарж“).
Позволявам си да цитирам още малко от анализа на Бахтин за зараждането на социалните езици, които могат да бъдат „езици на истината“. Защото ако има истински важен опит в тези нови български разкази, това е дързостта – с пародиен ключ и с гротескова клоунада - да се разреже лъжата.
Лицемерие и лъжа са заразили докрай човешките отношения – пише Бахтин за един (уж) друг свят. В него всички идеологически форми – институциите, са лицемерни и фалшиви, а реалният живот, лишен от идеологическо осмисляне, е станал животински груб.
Приликата с бунта на Парушев тук е най-дълбока – защото в неговия сборник, с невероятна дързост, се прокрадва искането за някаква висока нотка, за осмисляне, за идеология, която да вдигне вертикала в изравнения свят. Нещо повече, искане за вяра, за религиозно осмисляне. Как така става, че на пръв поглед морализаторска позиция е представена не през висока притча, а с кълбо от кошмари и естетика на извратения колаж? Скандално ли е това низходящо, смутително говорене за сакрални и сакраментални неща? Свикнали сме с подобни нотки в света на Парушев, ако познаваме поне една-две от предишните му книги. Ето и отговорът на Михаил Михайлович Бахтин на въпросите и възмущенията ни:
Здравите „естествени“ функции на човешката природа се осъществяват по контрабанден и дивашки начин, защото не са били благословени от идеологията... Това внася фалш и двойственост в човешкия живот. Парушев извършва реакционни действия срещу фалша, като се гмурва в него и оголва тази двойственост, късайки дрехи и откривайки неприятна голота...
 
Сериозно за сериозното
Разказите на Парушев сочат смело признаците на пълния естетически упадък в заобикалящата среда. Достигат до скандал в изображението, но така е, когато снимаш бойно поле с жертви и разрушение. Войната е между добрия вкус и пълната липса на естетика. Заключенията за изхода от този апокалипсис са съпроводени (и браво за това!) не с дидактика, нито с дълбоки въздишки и тегоба. По-скоро с веселяшко настроение от карнавала, който води след своя финал шествието на чумата. Диагнозата е произнесена без нотки на ужас. От това тя е още по-ясна, защото не е въпрос на пристрастие.
 
Героите
Парушев е дистанциран от човека, от героя. Така изглежда на пръв поглед. Как обаче, при това положение, успява да съживи някакво състрадание? Пътищата за това не винаги са ми ясни, но резултатът може да бъде почувстван. На места ще наречете автора човекомразец. На други – хуманист до степен на заслепение.
 
Свят на Брьогел, в очакване на Бош
Предчувствието за големи локални и вселенски страхотии обвива тази малка книжка.
 
Нагоре и надолу
В няколко разказа Парушев присъства ярко като идентичност, като личност, но отсъства като автор. Просто въображението му не е проработило, останало е включено на нивото на фантазията. Тя ражда първоначални хрумки, на които обаче нещо не им достига, за да бъдат завършени. При такова рисково писане, процентът на несполуката е оправдан.
В разказа „Будапеща в съня“ се намират едни от най-ценните пасажи, поне по отношение на литературния труд. Това са чисти откровения. Описвани са малки, но вълнуващи истини за творчеството, за тъгата по невъзможното, до което уж се докосваме, но все остава далеч. Сладка нерадост, която често съпровожда честните опити на пишещия.
 
Антикорупция
Книгата на Парушев се занимава с разглобяване, развенчаване на фалшиви „патоси“. Някъде (по света и у нас) се тръби за важността на нещо с тайната цел да се усвои користен капитал. На това писателят отговаря, като поставя знак за равенство между обекта на звънкия патос и тайната цел на политическата и икономическа травестия. Накратко, слага ги в противофаза. Резултатът е кошмар, гротеска, скандал. Смятам, че ние се нуждаем от този вид социална критика. Човеколюбие, което не досажда с нежното си лице.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”