Български  |  English

Умората от демокрацията

 
Арджун Ападурай е „Годард“професор по медия, култура и комуникация в Университета на Ню Йорк и в момента е гост-професор в Института по европейска етнология в Хумболтовия университет в Берлин. Текстът е първи в книгата Големият регрес: Международен дебат за духовната ситуация на времето, българска публикация от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм на 20 април 2017, оригинална немска публикация на 10 април 2017, едновременна публикация на 14 езика. Публикува се с изричното разрешение на автора и издателя на оригиналния език.
 
Централният въпрос на нашето време е дали сме свидетели на обхващащо целия свят отричане на либералната демокрация и нейното заместване от своеобразен популистки авторитаризъм. Настойчиви знаци за тази тенденция могат да бъдат открити в Америка на Тръмп, Русия на Путин, Индия на Моди и Турция на Ердоган. Освен това, имаме многобройни примери за вече съществуващи авторитарни правителства (Орбан в Унгария, Дуда в Полша) и важни кандидати за авторитарно дясно управление във Франция, Австрия и други страни от Европейския съюз. Съвкупното население на тези страни е почти една трета от населението на света. Надига се нарастваща тревога относно подобно глобално обръщане към дясното, а имаме само няколко относително добри обяснения за това. В настоящото есе предлагам обяснение и европейски подход за изграждане на алтернатива.
 
Лидери и последователи
Необходимо е да преосмислим връзката между лидери и последователи в новите обкръжаващи ни популизми. Традиционните ни навици за провеждане на анализ ни водят към представата, че основните социални тенденции в политическата сфера имат общо с неща като харизма, пропаганда, идеология и други фактори – всички те предполагащи устойчива връзка между лидери и последователи. Разбира се, днес лидери и последователи се свързват, но тази връзка е основана на случайно и частично припокриване между лидерските амбиции, виждания и стратегии и страховете, раните и гнева на техните последователи. Лидерите, които се издигат в новите популистки движения, са обикновено ксенофобски ориентирани, патриархални и авторитарни по своя стил. Техните последователи могат да споделят някои от тези тенденции, но освен това, те са също и изплашени, ядосани и озлобени от онова, което обществата им са направили за и спрямо тях. Разбира се, тези профили се срещат един друг, особено по време на избори (колкото и манипулирани или нагласени да са те). Но да се разбере мястото на срещата не е лесно. Защо някои мюсюлмани в Индия и САЩ гласуват за Моди и Тръмп? Защо някои жени в САЩ обожават Тръмп? Защо групи от бившата Германска демократична република сега гласуват за десни политици? Залавянето с подобни главоблъсканици изисква от нас да мислим за лидерите и последователите в новите популизми някак независимо едни от други.
 
Съобщението отгоре
Новите популистки лидери осъзнават, че се стремят да станат национални водачи в епоха, в която националният суверенитет е в криза. Най-поразителният симптом на тази криза на суверенитета е, че никоя модерна национална държава не контролира това, което би могло да се нарече нейна национална икономика. Това е проблем както за най-богатите, така и за най-бедните нации. Икономиката на САЩ е по същество в китайски ръце; китайската зависи решаващо от суровините, идващи от Африка и Латинска Америка, както и от други части на Азия; всеки до някаква степен зависи от петрола, който идва от Близкия изток; и всъщност, всички модерни национални държави са в зависимост от сложни въоръжения, притежавани от малко на брой богати страни. Икономическият суверенитет като основа на националния винаги е бил съмнителен принцип. Днес той е все по-неуместен.
При отсъствието на всякаква национална икономика, която модерните национални държави да могат да претендират да защитават или развиват, не е изненадващо, че е налице световна тенденция – в съществуващите държави и в много надигащи се популистки движения – да реализират национален суверенитет чрез обръщане към културен мажоритаризъм, етнонационализъм и смазване на вътрешното интелектуално и културно несъгласие. С други думи, загубата на икономически суверенитет навсякъде произвежда превключване към изтъкване на културния суверенитет. Това обръщане към културата като място на националния суверенитет се появява в много форми.
Нека вземем Русия в ръцете на Владимир Путин. През декември 2014 г. Путин подписва декрет, който чертае една държавна културна политика на Русия, центрирана около максимата „Русия не е Европа“. Отразявайки открита враждебност към културата на Запада и европейския мултикултурализъм, които Путин характеризира като „кастрирани и безплодни“– два сексуално натоварени етикета, – декретът подкрепя руската мъжественост като политическа сила. Тази реторика е открит призив за завръщане към традиционни руски ценности и е закотвена в някаква дълбока история на славянофилския сантимент и русофилската културна политика. Непосредственият контекст на този документ беше битката за бъдещето на Украйна и той бе в основата на отмяната на концертите на руския антикремълски рокмузикант Андрей Макаревич, като същевременно отразяваше и отдавнашната раздразненост, пораждана от музикалната група „Пуси Райът“. Тази нова политика призовава за „единно културно пространство“ в цяла Русия и пояснява, че руската културна уникалност и единство са ключови инструменти срещу културните малцинства в страната и политическите врагове в чужбина.
Турция под властта на Реджеп Тайип Ердоган също превръща културата в театър на суверенитета. Главното средство на неговата стратегия е да защитава едно връщане към османските традиции, езикови форми и имперско величие (идеология, която неговите критици наричат „неоосманизъм“). Тази визия за Турция също крие нейните глобални амбиции, съпротивата й спрямо руските интервенции в Близкия Изток и един контрабаланс спрямо стремежа на страната да се присъедини към Европейския съюз. Тази неоосманска поза е и ключова част от усилието на Ердоган да маргинализира и замени секуларния национализъм на Кемал Ататюрк, иконата на модерна Турция, с по-религиозен и имперски стил на управление. Страната преживява освен това значителна цензура в областта на изкуството и културните институции, наред с пряка репресия на народното политическо несъгласие, както например в парка Гези през 2013 г. […]
Така е и с нашия последен кошмар, победата на Доналд Тръмп на американските избори от 8 ноември 2016. […] Тръмп вече започна да действа според изборните си планове със своите назначения за кабинета и с политическите изказвания след избирането му. Не можем да очакваме неговата победа да смекчи стила му. Посланието на Тръмп, което съчетава презрение към жените, расизъм, ксенофобия и мегаломания по безпрецедентен начин в съвременната история, е центрирано около две крайни послания, едното имплицитно, а другото – експлицитно. Експлицитното послание е целта му „Да направим Америка отново велика“ – чрез възмущение относно чуждестранните военни опции за САЩ, предоговаряне на най-различни търговски споразумения, които според Тръмп намаляват американското богатство и престиж, освобождаване на американския бизнес от различни данъчни и екологични ограничения. И преди всичко: чрез спазване на неговите обещания да „регистрира“ всички мюсюлмани в САЩ, да депортира всички нелегални, да затегне контрола по американските граници и сериозно да увеличи имиграционния контрол. Имплицитното послание е расистко и расово и говори на онези бели американци, които чувстват, че са изгубили въобразеното си превъзходство в американската политика и икономика заради чернокожите, латиноамериканците и преселниците от всякакъв вид. Най-големият реторичен успех на Тръмп е, че постави „белите“ хитреци в троянския кон на всяко едно от неговите послания за „американското“ величие, така че връщането на величието на Америка отново е публичен начин да се обещае, че белите в Америка ще бъдат отново велики. За пръв път едно послание за силата на САЩ в света става таен знак за превръщане на белите – отново - в управляваща класа на САЩ и в САЩ. Посланието за спасяване на американската икономика е трансформирано в послание за спасяване на бялата раса.
Така че общото между лидерите на новите авторитарни популизми е признанието, че никой от тях не може истински да контролира техните национални икономики, които са заложници на чужди инвеститори, глобални споразумения, транснационални финанси, мобилен труд и на капитала, най-общо. Всички те обещават национално културно изчистване като път към глобално политическо могъщество. Всички те са приятелски настроени към неолибералния капитализъм, като имат своя собствена версия как да го накарат да работи за Индия, Турция, САЩ или Русия. Всички те се стремят да трансформират меката власт в твърда власт. И никой от тях няма никакви резерви относно това, че потиска малцинствата и дисидентите, задушава свободното слово или използва закона, за да задуши своите опоненти.
Тази световно разпространена комбинация е ясно видима и в Европа – в Англия на Тереза Мей, Унгария на Виктор Орбан, Полша на Анджей Дуда, и в множество растящо шумни и „мейнстриймни“ десни партии всъщност във всяка друга страна. В Европа върховите точки на тази тенденция са страхът от последната вълна мигранти, гневът и шокът от различните терористични атаки в някои от най-големите европейски градове и, разбира се, шокът от гласуването за Брекзит. Така например, популистки авторитарни лидери и демагози могат да се намерят навсякъде по Стария континент и те си служат със същата смесица от неолиберализъм, културен шовинизъм, антиимигрантски гняв и яростта на мнозинството като главни модели, които се обсъждат в това есе. Така че, това е един начин да се погледне към лидерите на новия авторитарен популизъм и техните призиви. А последователите им?
 
Vox Populi
Едно обяснение на световния успех на популистките авторитаристи не трябва да приема, че последователите просто одобряват или имитират убежденията на лидерите, които те изглежда обожават. Разбира се, има известно застъпване и съгласуване между това, което тези лидери описват или обещават, и онова, в което техните последователи вярват или от което се страхуват. Но застъпването е частично и народните последователи, които позволиха на Моди, Путин, Ердоган и Тръмп, както и на Мей, Орбан, Дуда в Европа да стигнат до властта и да я задържат, си имат свои собствени светове на убеждения, емоции и мотивация. За да добием представа какви са тези светове, нека се върна към известните идеи на политическия икономист и философ Алберт О. Хиршман, изложени в брилянтната му книга Изход, глас и лоялност. Хиршман предлага задълбочено разбиране за това, как човешките същества отговарят на западането, обхващащо продукти, организации и държави, като им остават верни, като ги изоставят или като заедно с тях протестират срещу това западане, „огласявайки“ опозиция, съпротива или оплаквания с надеждата за поправяне или реформиране. Голямата оригиналност на анализа на Хиршман е посочената от него връзка на консуматорското поведение с организационното и политическото поведение. Неговият подход е съществен напредък в разбирането на това колко дълго и при какви обстоятелства обикновените хора биха могли да търпят разочарование относно стоките и услугите, преди да преминат към друга марка, други организации за членуване или други държави. Публикувана през 1970 г., книгата на Хиршман е дълбоко прозрение относно модерните капиталистически демокрации във времената, преди глобализацията да бе започнала да руши логиката на националните икономики, местните общности и идентичностите, свързани с определени места. Написана преди възхода на интернет и социалните медии, тя също така не би могла да предвиди естеството на разочарованието и протеста в света през XXI век.
Но все пак, идеите на Хиршман ни напомнят, че Брекзит се отнася преди всичко до изхода и че изходът е винаги в някаква връзка с лоялността и гласа. Как може да ни помогне днес начинът, по който Хиршман употребява тези понятия? Според мен, от гледната точка на тези масови последователи, които подкрепят Тръмп, Моди, Ердоган и другите установени или изгряващи фигури на авторитарния популизъм, изходът, който прекалено много хора днес подкрепят, е форма на глас, а не алтернатива на гласа. По-конкретно, Хиршман е прав, че изборите са главният начин, по който гражданите използват гласа си и показват колко разочаровани от или щастливи с техните лидери са те. Но изборите днес, като неотдавнашните американски избори са отличен пример за това, са станали по-скоро път към „изход“ от самата демокрация, отколкото средство демократично да се поправи или дебатира политиката. Около 62-та милиона американци, които гласуваха за Тръмп, гласуваха за него и срещу демокрацията. В този смисъл, техният избор е избор за „изход“. Така беше и с избора на Моди, с избора на Ердоган и псевдоизборите в полза на Путин.
Във всеки от тези случаи и в много от популистките ями на Европа има умора от самата демокрация и тази умора е основата на изборния успех на лидери, които обещават да премахнат всички либерални, делиберативни и свързани с политиките на включване съставки на техните национални версии на демокрация. На това може да се възрази, че всички популистки лидери избуяват върху този род фрустрация от демокрацията и градят кариерите си върху нея, връщайки се към Сталин, Хитлер, Перон и много други лидери от първата половина на ХХ век, които са експлоатирали провалите на демокрациите по тяхно време и на техните места. Така че, какво е новото в днешната умора от демокрацията?
Има три начина, по които самото широко разпространено днес чувство на пресищане с демокрация добива отличаваща го логика и контекст. Първият е, че разпространението на интернет и социалните медии сред все по-широки сектори от населението, както и достъпността на базирана на интернет мобилизация, пропаганда, изграждане на идентичност и търсене на съмишленици, е създало опасната илюзия, че всички ние можем да открием съмишленици, съюзници, приятели, сътрудници, хора с променени виждания и колеги, каквито и да сме ние самите и каквото и да искаме. Второто нещо е фактът, че всяка отделна национална държава е загубила почва за усилията си да поддържа някакво подобие на икономически суверенитет. Третият фактор е, че световното разпространение на идеологията на човешките права е дало минимални придобивки на чуждите, чужденците и мигрантите във всяка страна по света, дори и ако те биват посрещани грубо и се натъкват на тежки условия там, където отиват. Заедно, тези три факта задълбочават глобалната нетолерантност към онези дължими правни процедури, делиберативна рационалност и политическо търпение, каквито демократичните системи винаги изискват. Когато добавим към тези три фактора задълбочаващото се в световен мащаб икономическо неравенство, глобалната ерозия на социалната държава и проникването из цялата планета на онези финансови индустрии, които просперират благодарение на разрастването на представите, че всички ние сме пред риск от финансова катастрофа, тогава нетърпението към бавното време, присъщо на демокрацията, се смесва с един постоянен климат на икономическа паника. Същите популистки лидери, които обещават просперитет за всички, често преднамерено произвеждат този вид паника. […]
Така че в световната история на авторитарния популизъм се пише нова глава и тя е базирана на частичното припокриване между амбициите и обещанията на неговите лидери и манталитета на неговите последователи. Тези лидери мразят демокрацията, защото тя е пречка за тяхното мономаниакално преследване на властта. Последователите са жертви на умората от демокрацията, които виждат изборната политика като най-добрия начин за изход от самата демокрация. Тази омраза и това изтощение намират своята естествена почва в пространството на културния суверенитет, разиграван в сценарии за расовата победа на изпълнените с озлобление мнозинства, за национална етническа чистота и за глобално възраждане чрез обещанията за прилагане на мека сила. Тази обща културна почва неизбежно крие дълбоките противоречия между неолибералните икономически политики на повечето от тези авторитарни лидери и техния добре документиран непотизъм, действителното икономическо страдание и тревожността на мнозинството от масовите им последователи. Това е и теренът на една нова политика на изключване, чиито мишени са или мигрантите, или етническите малцинства вътре в страната, или пък и двете. Докато работните места, пенсиите и доходите продължават да намаляват, вътрешните малцинства и мигрантите ще продължават да бъдат изкупителни жертви до момента, в който от ляволибералните гласове се появи убедително политическо послание за преструктуриране на доходите, на социалната държава и на публичните ресурси. Ако трябва да бъдем реалисти, това не е краткосрочен проект, а трябва да бъде средносрочен приоритет от най-висок ранг. Тук Европа е на предна позиция, така че накрая ще се върна към Стария континент.
 
Накъде е тръгнала Европа?
Последствията от гласуването за Брекзит тепърва се разгръщат. Но резултатът от гласуването посочва едно настроение в Европа, което не е без връзка с глобалната тенденция на придвижване към дясното и към нарастваща амбивалентност относно Европейския съюз в много от неговите държави членки. Отделно от детайлите, свързани с политиката на Обединеното кралство, тук се оформят и някои общи наблюдения.
Първото е, че Брекзит е само най-неотдавнашната версия на дълъг и повтарящ се дебат за това какво е Европа и какво означава тя. Този дебат е толкова стар, колкото и самата идея за Европа. Въпросът за европейските граници, идентичност и мисия никога не е получавал окончателен отговор. Дали Европа е проект на западния християнски свят? Дали е дете на римското право и Римската империя? Или на гръцката рационалност и демократични ценности? Или пък на ренесансовия хуманизъм и секуларизъм? Или на просвещенския универсализъм и космополитизъм? Тези алтернативни образи се борят един с друг от векове и остават теми на дълбоко разделение. Те са образи, възприети от различни класи, региони, държави и интелектуалци в различни времена, като никой от тях никога не е постигал пълно господство. И никой не е изчезвал напълно от картината. Съществували са редом с кървави вътрешни войни, обхватни религиозни схизми и брутални опити да се отстранят малцинства, чужденци, еретици и политически дисиденти. Тази комбинация от фактори продължава да бъде валидна и днес.
Не е трудно да се види, че страхът от нови имигранти (както и от съществуващите мигрантски групи) представлява главната част от актуалното нарастване на аргументите срещу Европейския съюз в страните от неговата сърцевина, каквито са Франция, Холандия и Германия, както и в Полша, Унгария и Словения, които негодуват срещу опитите на ръководството на ЕС в Брюксел да диктува квоти, критерии и правни категории относно бежанците и другите мигранти към страните, изправени пред непосредственото въздействие на новопристигащите. Също така е очевидно, че това озлобление спрямо подходите на ЕС към новите мигранти е съчетано с чувството, че членството в Съюза е нетна загуба на икономическо благосъстояние в много от нейните страни членки. Такива изходи са обречени опити да се възвърне онзи вид икономически суверенитет, който е невъзможно да се възстанови в сегашната епоха на глобализация. Наистина, дебатът за мигрантите (който често е на преден план за десните политически движения и десните програми в Европа) е първостепенен пример за превеждане на въпроси, отнасящи се до икономическия суверенитет, във въпроси, свързани с културния суверенитет – превеждане и изместване, което, както твърдя аз, лежи в сърцето на нарастването на десния популизъм в световен мащаб.
В Европа разнообразието от движения, които одобряват някакъв вид „изход“ от ЕС, са също и онези, които използват изборните процеси за изход от демокрацията по начина, по който, както твърдя аз, стоят нещата в случая със САЩ, Индия, Русия и Турция. Това, към което европейските случаи на умора от демокрацията насочват изострено нашето внимание, е желанието на много политически групи и движения да оберат ползите от глобализацията, без да понасят тежестите на демокрацията; а в случая с Британия: на членството в Европейския съюз, асоциирано във вътрешен план с либералната идеология.
Така че, неотдавнашното посещение на Тереза Мей в Индия за разговори с Нарендра Моди е разкриващ поглед към бъдещето на глобалния неолиберализъм в свят, освободен от тежестите на демокрацията. Двамата лидери се споразумяха по въпроси относно тероризма в гранични територии (имайки предвид Пакистан), британските финансови инвестиции в индийската инфраструктура, но си размениха остри реплики по въпроса за индийските квоти за студентски визи в Обединеното кралство и за статута на индийците, които са „пресрочили“ своите визи в Англия. Така че, един консервативен лидер, който се издигна на власт въз основа на гласуването за Брекзит, и един индийски десен авторитарен популист от световен ранг вече се договарят как да обслужват свободното движение на международния капитал, докато междувременно се пазарят по отношение на визите и мигрантите. Това е бегъл поглед как ще се върти бизнес между новите авторитарни лидери в света, когато вече не са ограничавани от тежестта на демокрацията в страните си и когато са били тласнати към властта от маса последователи, страдащи от умора от демокрацията. […]
Европейската либерална демокрация е на ръба на опасна криза. Умората от демокрацията е пристигнала в Европа и това е видимо от Швеция до Италия и от Франция до Унгария. И в Европа изборите са станали начини да се каже „не“ на либералната демокрация. В този сценарий Германия се намира на важен и рискован кръстопът. Тя може да използва своето забележително богатство, икономическа стабилност и историческо самосъзнание, за да удържи идеалите на Европейския съюз, да предложи гостоприемство на бежанците от Африка и Близкия Изток, да търси мирни решения за глобалните политически кризи и да използва силата на еврото, за да разшири обсега на равенството както в своите граници, така и по-общо в Европа. Или пък може и тя да напусне, да затвори границите си, да съхранява своето богатство и да остави останалата част на Европа (и света) да разрешава собствените си проблеми. Сковаващото затваряне може да е посланието на германската десница. Но това би било глупава опция. Глобалната взаимозависимост ще се запази и германското богатство е толкова зависимо от глобалната икономика, колкото е и всяко друго. Решението „изход“ не би било добро за Германия. Германия няма друг избор, освен да настоява за демократична Европа, а една демократична Европа е жизненоважен ресурс в световната борба срещу авторитарния популизъм.
Но за да проработи този германски сценарий, Германия трябва да убеди останалите държави членки на Европейския съюз, че няма да бъде гласът на остеритета и на налаганата финансова дисциплина, преди всичко в Южна и Източна Европа. С други думи, мека политика за мигрантите и културна толерантност вътре в страната не хармонира с рязък подход към вътрешния европейски дълг и драстично редуциране на фискалния суверенитет на страни като Гърция, Испания и Италия. Това е сложен проблем, защото германското богатство също зависи от силно евро, а без германското богатство германският либерализъм едва ли би оцелял. Предизвикателството тук е дали Германия може да подкрепи силите на либералната демокрация в онези европейски страни, които заплашват да се придвижат към дясното, и дали това е възможно, без Германия (отново) да бъде въвлечена в ролята на европейски хегемон. Няма лесен отговор на тази дилема, но тя не трябва да се избягва. Германската либерална демокрация не може да оцелее в океан от европейски авторитарен популизъм. Така че, в крайна сметка, има само един път напред и той е този на европейските либерални публики (работници, интелектуалци, активисти, хора, определящи политиките), които да превърнат в обща кауза защитата на икономическия и политическия либерализъм вътре в европейските граници. Нуждаем се от либерално множество. Това е единственият отговор на регресивното множество, което понастоящем се надига в Европа и отвъд нея.
Превод: Паула Ангелова
още от автора


2 - 23.04.2017 19:42

по спокойно, още е рано
От: zanzibar
"Но изборите днес, като неотдавнашните американски избори са отличен пример за това, са станали по-скоро път към „изход“ от самата демокрация, отколкото средство демократично да се поправи или дебатира политиката. Около 62-та милиона американци, които гласуваха за Тръмп, гласуваха за него и срещу демокрацията. "

Пресилено е да се говори че вота е срещу демокрацията... Може да се превърне в такъв ако има ескалация, което за сега не се забелязва... Даже цитираните милиони не са доказателство, защото популярния вот взе Клинтън, но самия дизайн на "демократичната" система не е демократичен за да се правят кардинални изводи...

В този момент е по-добре да се гледат нещата от веселата им страна! Като шега...

След Рецесията Капиталът се гърчи (Brexit е добър пример, но никой вече не си спомня защо изобщо се стигна до референдум) и ражда пародии, но все още се развива в рамките на либералната-демокрация, като по-традиция управлението (политиките) се концентрират към бедните (премахване на здравното осигуряване) и имигрантите (депортации), евреите - в символичната форма на счупени надгробни плочи, го отнасят също... Левите демонстрират и пеят революционни песни. Това важи за вътрешната политика и не е преминало нормалното за САЩ ниво, май...

Външната политика е същата. Списъка от врагове, е същия (от 2005 г) и само бе леко модифициран - Ирак бе изваден, защото вече е наш/послушен... Мъка ми е за Сирия...
1 - 22.04.2017 19:48

Comment
От: milan kroumov
О.К. Укрепването на културния суверенитет се опитва да компенсира загубата на икономически суверенитет на всяка една страна. Дали, обаче, това е възможно? -
Никакъв анализ по този въпрос.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”