Български  |  English

Разоръженото въображение

 

Нилс Нова открива изложбата си „Отклонения” в галерия Райко Алексиев (20 април – 16 май). Швейцарският художник, роден в Салвадор, превърна най-желаната галерия в София в произведение на изкуството, като реагира на конкретните условия, размери, светлина и цялостна атмосфера на пространството й. Изложбата е резултат на няколкомесечна подготовка и се провежда с активната подкрепа на Прохелвеция. Кураторът на изложбата и графичния дизайнер Свобода Цекова проведоха многобройни разговори с Нилс Нова през лятото на 2016 г. в ателието му в Люцерн и по време на подготовката на изложбата в София след великденските празници. Портретът тук е резултат от тези разговори.
Нилс Нова от няколко години е не само изгрялата бързо звезда в арт сцената на Швейцария, а художник, когото вече имитират. Tърсен e от световни куратори, включван като пример за тенденции в академични издания.
След военния преврат в Салвадор семейството на Нова се премества в Швейцария. Артистичната му кариера е свързана с епизод, който е почти трагичен. Той дълго време работи в работилница за яхти, но един ден получава много тежка контузия и с полученото свидетелство за частична инвалидност му остава като че ли единствено да се посвети на изкуството. Нилс Нова завършва образованието си, но и до ден днешен всичко научено в ателието за яхти му помага в майсторенето на прототипи за механични и конструктивни елементи от най-различни материали за бъдещите му изложби. Нилс не е художник, който се нуждае от чираци като много от суперзвездите – той обича да майстори, да нанася боя с валячета и четки, да покрива с аерограф метални блестящи плоскости с неръкотворни градиенти.
В училището по изкуства в Люцерн, където учи, в края на 90-те лекциите по философия и музика са еднакво важни с науките за пластични изкуства. Дигиталните техники навлизат все повече и в практиките на всеки художник. Студентите ги усвояват в крачка, но Нилс остава верен и на живописта.
Художникът работи прецизно в различни медии - „чиста” живопис, инсталация, фотография или видео. Той ги съчетава, успява да намери общ концептуален знаменател, като играе с пространствата и времевите характеристики на ден-нощ, светло-тъмно, монохромно-полихромно, голямо-малко.
Когато говорим за впечатляващата му интерпретация на голямата зала в галерия “Райко Алексиев”, Нова настоява: „Това не е илюзия на окото, това е един голям въпрос“.
Още през 1413 г. Брунелески създава специален демонстрационен инструмент, в който архитектурата на Флоренция може да се наблюдава през една единствена гледна точка. С него той продължава магията на „излъганото око“, започната още от художниците на гръцките полиси Апелес и Зевксис. Trompe l’oeil, както го наричат без превод на много езици, до началото на XX век е един от инструментите, обслужващ миметичния абсолют на художниците. Творците на визуални илюзии са донякъде фокусници, които жонглират с двуизмерната плоскост, за да я превърнат на всяка цена в триизмерна.
Това, което преминалите обучение художници наричат „убежна точка“, а Алберти – „централна точка“, се превръща почти изведнъж през XIV век в неоспорима догма. От Брунелески до Леонардо тя се усъвършенства до степен на наука. За Дюрер тя прагматично се съчетава с аналитичната му графична нагласа, а Галилео я използва, за да изчисли разстоянията до далечни планети. От Рубенс до Търнър централната точка и изобщо използването на централната перспектива постепенно се стапят в сюжета, за да поддържат мизансцена, но без да се натрапват като главен герой.
Концептуалните художници от последния половин век подлагат на съмнение всичко – дори и тези уж неоспорими правила на перспективата, които помагат на погледа на зрителя да намери система. В галерия „Райко Алексиев“ Нилс Нова създава централен перспективен изглед, който е манипулиран с прецизна техника и деликатност към съществуващата атмосфера. От самата зала всъщност трудно може да се намери единствена „правилна“ позиция за удобно разглеждане. Това поставя зрителя в състояние на съмнение и неувереност, като едновременно с това го мотивира да се поддаде на възторга от илюзията за удвоено в дълбочина пространство.
Нилс Нова използва trompe l’oeil, но само привидно. Внимателните погледи разбират уловката. Липсата на единствена гледна точка, загубата на ориентация при движение по различните оси в залата водят зрителя до усещането за обратни пространства, но и за собствен динамичен живот на плоската стена като в „портрета от стената, който ни следи“. Художникът е потърсил това внушение и в София след многобройните си осъществени инсталации в различни пространства и реномирани музеи. Той управлява безупречно процеса, до който е достигнал след многобройни изложби. В инсталацията си “Отклонения” (Deviations) Нова залага безобиден капан – поставя многобройни убежни точки: за скъсяващите се стени, за оберлихта, за пода, за шините за осветление и т.н., като ги разполага на различна височина по централната вертикална ос.
В разговора ни художникът анализира в добре премислен разказ монтираното вече огромно копие на залата в мащаб едно към едно (като в прочутия разказ на Борхес, където картата на империята, преди да се разкъса на парчета, е копие на самата империя). Целта на Нова е да увеличи пространството, но в същото време той парадоксално го намалява, защото нарушава абстрактната му бяла празнота. Но манипулираната стена е истинска поне в коментарите на зрителите, които си задават въпроси за несъответствията с истинското пространство. В това пространство-стена не може да се проникне - донякъде като в олтар, който съществува зад врата, през която не можеш да влезеш и затова ти само можеш да вярваш, че е там. Нилс премахва част от елементите – от едната страна баналните електрически контакти се мултиплицират, но от другата – мистериозно изчезват. Илюзорното пространство няма да бъде напълнено със зрители нито по време на вернисажа, нито по-късно. Така то се превръща в идеално пространство, в идеал за пространство без утилитарна употреба.
Както посочва Макс Векслер, можем да разглеждаме Нилс Нова и като пряк наследник на бароковите майстори на илюзионистични декори като Андреа Поцо или Бачичо, както и на Бернини, който не оставя архитектурата свое единствено признание. Нова създава инсталации, в които пространствата са с изменени или съвсем измислени пропорции, но верността на архитектурните елементи ги прави убедителни.
Не само величествените размери на работите на Нова, но и последователността от огледални изображения разоръжават въображението, като подлагат чувството на зрителя на съмнение: кое е истинско и кое – не. В някои от по-ранните му инсталации даже истинските фотографии, закачена на истинска стена, започват да изглежда като илюзия, плуваща в пространството.
 
Електрика морта
В първия салон на галерията са изложени работи от сериите на Нова, станали емблематични, станали част от музейни колекции. Натюрмортите, измамно приличащи на класически маслени картини, са всъщност фотографии на всекидневни вещи и излезли от употреба електрически уреди, които със звучните си тоналности се превръщат в почти олтарни предмети в някаква нагнетена атмосфера.
Срещу тях са експонирани интериори, отразени в екраните на изключени телевизори. Нилс Нова използва специални техники, за да ги фотографира, без да разкрива „гледащото око“. Минали през филтъра на стъклото на „мъртвите“ екрани, с текстурата и деликатната приглушена (и оцветена) светлина, те напомнят на интериори, рисувани с помощта на протокопирни апарати от съвременник на Вермеер. Тук Нова ни изпитва наново – дали познаваме историята на „камера обскура“? Тези картини са част от серията Images-TV (1997-2000), в нея той използва за посредник стари телевизионни екрани с катодни тръби и изпъкнала повърхност, които функционират и като викториански изпъкнали огледала, когато не са включени. Техните рамки са обикновено правоъгълници със заоблени вътре краища. Те пък му дават вдъхновение за поредица голямоформатни абстрактни картини, в които именно рамката оправдава съществуването на “празното вътре”. Развитието на серията еволюира успоредно с технологията. Нилс Нова фиксира все по-големите, все по-анонимни правоъгълни монитори. Те са по-безлични, но в тяхната плоскост художникът успява да улови ефекти на сумрак преди залез, градиенти на приглушени светлини и абстрактни силуети. Тази живопис е убедителна и не се нуждае от текстурата и сериозността на класическите техники.
 
Дюшан, дублажите и огледалата
Търсенето на двойници на известни личности във всекидневното обкръжение е любим подход на художниците - от дадаистите до днес. Още преди две десетилетия Нилс Нова започва серията фотографии, в които се занимава с истинската и въображаема идентичност. Той излага известни портрети на Лиз Тейлър, Луис Бунюел, Робърт де Ниро, Жорж Брак редом с реинкарнацията им в лицето на свои приятели. Или в своето собствено лице. Поставя ги под стъкла, които прибавят нови образи от пространството, в което са експонирани. Огледалното съжителство на образите се развива в две оси – между сюжетите и между зрителят и фотографията. Докато подреждаме изложбата, правим опит да разделим двойките и веднага се отказваме – те магнетично изискват това съседство. Зрителят наслагва върху лицето на истинския/дублиран герой и собственото си Аз. За Нилс този “трети” е особено важен – особено когато Ман Рей е зад камерата.
Едно от първите “сдвоявания” на художника е с Луис Бунюел. Испанецът му донася едно от големите откровения за силата на изкуството, което сполетява Нилс още в салвадорското му детство. Споменът е свързан с филм на Бунюел. По време на отсъствието на своите родители, но в присъствието на трите си сестри, малкото момче гледа по телевизията (нещо, което му е забранено) филма “Ангелът унищожител” и за първи път разбира какво е истински страх, но и истинско възхищение пред изкуството.
Кой кой е? „Това не е лула“ – многократно повтаря сюрреалистът Магрит. А Нилс Нова ни задава още по-сложен ребус, когато се снима в двойно огледало (още веднъж – любим на семиотици и критици инструмент за анализ) заедно с Питър Лори. В случая с Лори огледалната метафора става тройна, когато разберем, че в края на живота си актьорът, унгарски емигрант в Холивуд, трябва да се пребори с реален мистификатор, който иска да изкопира и присвои името му, а след смъртта му се обявява за негов син. Нилс Нова удвоява своя автопортрет с този на Лори от филма на Фриц Ланг “М” в работа, която отново напомня двусмислията на Магрит. Героят се оглежда в огледало, за да види написаното „М“ и да разбере, че е убиец (murderer). Художникът ни обърква – на неговия гръб пък пише “N”. Той е просто себе си, а в огледалото – героичен Зоро (Z).
Нилс ни връща отново в границите на обичайните класически жанрове, които могат да се проследят в “Отклонения” с голото торсо в гръб на Изабела – модел на Нилс Нова, която позира за реплика на “Раждането на Венера” на Ботичели. Сюжетът още веднъж ни завърта на 180 градуса, а обективът на камерата “Хаселблат” рисува стенописно текстурата на голото тяло. Неочаквани са леките стрии над ханша, леката лордоза, странното контрапосто, в което се разчита стилизираната линия на Ботичели.
На същата стена, но в противоположния край на залата, фотография на друга Изабела – Роз Селави, е липсващата нулева морфема на христоматийната Rrose Sélavy. В липсващия оригинал преоблеченият като жена Марсел Дюшан позира пред камерата на Ман Рей през 1920 г. За фотографията на Нова пък позира жена, която с мъжкото си излъчване обръща джендър ролите и оставя у зрителя андрогенен вкус и неувереност за значението на оригинала. Художникът отдавна води диалог с Дюшан, но и с биологичното си наследство. Madame Rosa Black’s Room, например, още десет години преди изложбата в София сочи двойника на Марсел Дюшан – Rrose Sélavy, и майката на художника, чието моминско име е Schwarz (Черна). Така Нилс Нова разбърква семейната и артистична идентичности в едно семантично питие.
Както в отраженията в телевизори, така и в много от видео инсталациите на Нова, светлината е едновременно обект на изследване и инструмент за изграждане на образи. В едно от видеата неясният силует на автора се появява блуждаещ без цел в планината, докато се стъмва, и ние разбираме, че той се опитва да запали и изгори стола, на който се е опитал да седне преди това. В друго дълго видео той наглася автоматично фокуса, като насочва камерата към светлинен източник, който загасва и светва, докато апаратът полудява и бръмчи, за да намери точната дистанция.
В изложбата си “Отклонения”, както подсказва и заглавието, Нилс Нова излага на пръв поглед класически жанрове – портрет, натюрморт, пейзаж, като наистина “отмества” механичното отношение към жанра, техниката и мащаба. Той смесва въображаемо и истинско, познато и загадъчно.
Точно 100 години след фотосесията на Жорж Брак, който позира през 1911 г. пред своя кубистична картина, Нилс Нова се снима в своето ателие, за да осмисли това, което свързва толкова отдалечени във времето, но с близък трепет към простата магия на чистата живопис художници. А може би Нилс Нова просто ни пита за пореден път: “Кое е оригиналът, а кое – копието?”
Антон Стайков, куратор на изложбата
 
Нилс Нова е роден през 1968 г. в Салвадор. През 1981 г. заедно със семейството си (майка швейцарка и баща салвадорец) се премества в Швейцария, където работи и до днес. Богатата му творческа биография включва многобройни самостоятелни и групови изложби, между които и участието му във Венецианското биенале през 2009 г. (Mundus Novus, Arsenale, 53.); Museo experimental El Eco, Мексико, 2016 г.; Translation of Reflexion, Galerie Gabrielle Maubrie, Париж, 2005 г.; Super Natural, Galerie Urs Meile, Швейцария, 2005 г.; Nova – Manor-Kunstpreis Kunstmuseum Luzern, Швейцария, 2002 г., както и групови изложби и кураторски проекти, като Nova Zembla in Bikini, Hans & Fritz Contemporary, Барселона, Испания, 2017 г.; Surfaces Neue Fotografie Aus der Schweiz, 2014 г., Fotomuseum Winterthur; Swiss Art Awards, Messe Basel, 2005 г. и др. Негови творби са в колекциите на: Credit Suisse Collection / Swiss Re Art Collection / Swiss National Bank collection / Centre Pompidou / Bibliothèque Kandinsky / Musée National d ́art Moderne / Fotomuseum Winterthur Collection / Julius Bar Collection / Museum of Art Lucerne Collection / LEGO Art Collection / Absolut art, the atelier Stockholm / Museum im Bellpark Kriens, Collection / Kunstsammlung Kanton Luzern / Kunstsammlung Stadt Luzern / Kunstsammlung Stadt Zurich / Baudirektion Kanton Zurich / Edizioni Periferia Collection / B.Braun Medical.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”