Български  |  English

На първата четвърт от пътя

 
Първият тур на изборите във Франция се състоя и показа дълбоката криза, в която се намира политическият елит в страната. Социалистическата партия от огромно образувание се сви до 8%. Десните за първи път в Петата република не са на балотаж. Мястото на умерената левица зае Жан-Люк Меланшон – неподражаем и харизматичен трибун с твърде леви (дори за Франция) убеждения.
Опасенията за драстично висок резултат на крайната десница на Льо Пен (алармистки раздухвани от европейските медии) не се оправдаха. Предвижданията на френските социолози (които този път бяха на изключително ниво) за втория туp сочат 62% на 38% за Макрон. Но загрижеността за стабилността на Франция ще остане и след него – остават още две ходения до урните, във Франция парламентарните избори са в два тура.
Голямото срутване на левия и десния център поставя въпроса с кого ще управлява центристкият кандидат – ще има ли собствена политическа формация в парламента? Или ще трябва да съжителства с не винаги подчиняващи му се депутати?
К
Преди изборите, на 10 април, вестниците Die Zeit и Le Monde излязоха с общ блок, в който немски интелектуалци говорят за френските избори.
От този блок публикуваме интервюто на Адам Собочински и Никола Трюон с Юрген Хабермас:
 
- Какво мислите за политическата ситуация във Франция?
- Наблюдавам някаква тенденция към депресивност у моите френски колеги. Когато човек се задоволява да се оплаква при сблъскване с една все по-критична ситуация, самият той се превръща в симптом на въпросната ситуация. Вярно е, че да гледаш ситуацията от другия бряг на Рейн като заинтересуван съсед е по-лесно. От друга страна, липсва ми непосредствен контакт с ежедневните събития в страната. Като сложим това пред скоби, струва ми се, че политическата ситуация във Франция не е само объркана, но и проявява положителни признаци на изясняване.
- Доколко трябва да се опасяваме от едно влизане на Марин Льо Пен в Елисейския дворец благодарение на сериозната криза, през която преминават и Петата република, и традиционните партии – и леви, и десни?
- Ако стигне до победа, кандидатурата на Еманюел Макрон извън всякакви традиционни партии ще представлява едно истинско прекъсване в историята на Френската република след войната. Този негов опит може да взриви цялата политическа конфигурация на „лявото и дясното”, която е склерозирала с течение на времето. Ако в този опит прозираше надпартийна претенция, като ляв човек щях да се разтревожа: онзи, който вярва, че е над партиите, не е аполитичен, той е просто опасен. Но кандидатът Макрон, който има добри изгледи да спечели изборите, по-скоро ще даде тласък на едно преконфигуриране на политическите сили, което е чакано от много отдавна.
Лагерите на традицията, които станаха неспособни на най-малък компромис, взаимно се обездвижват, те очевидно не са в състояние да генерират (поставяйки добрите въпроси по истински уместния начин) една вярна поляризация на политическата воля сред населението. Подобно преконфигуриране би могло да помогне да спихне балонът „Национален фронт”, който междувременно доста се наду.
Уместният въпрос действително не се състои в това да се избира между „за” и „против” Брюксел, а в това да се избере как да се осъществи едно коопериране, което трябва, повече от всякога, да започнем да задълбочаваме. Едно увековечаване на сегашното положение с народи, сложени под опека, в противоречие с всяка демокрация и твърдо помолени да се подчинят, само ще подпечата дезинтеграцията.
Поради липса на място, ще се огранича в това интервю да повдигна два кардинални въпроса: искаме ли едно европейско икономическо пространство, което обслужва интересите на консорциумите? Или искаме, след „Брекзит” и Тръмп, едно твърдо европейско ядро, способно да действа в световен мащаб, защото нашите национални държави са много слаби, за да може всяка - индивидуално, в своя си ъгъл, да защити нашата либерална форма на живот и да упражни влияние, оформяйки го политически, върху един полудял капитализъм?
- В каква степен френската ситуация подхранва кризата, през която преминава Европа?
- Струва ми се, че въпросът трябва да се обърне: тъкмо неспособността на националните правителства да работят дружно в Брюксел е главно в основата на появата на десния популизъм. Един съвършено явен пример за това е кризисната политика, наложена под опеката на германското правителство; политика, която не разреши финансовата криза, която постоянно се разрастваше, а обратното, задълбочи икономическите различия между севера и юга и раздели дълбоко Европа.
Взаимно подхранваните злопаметности в затворените национални политически пространства се съчетават и обединяват, за да стигнат до едно генерално отричане на Брюксел, комуто – по един съвсем неблагоразумен и дори изключително погрешен начин – се вменява отговорността за ситуацията. В действителност, всички, които сядат на масата за преговори и казват „амин” на всички политики, които се одобряват на нея, са политиците на власт във всяка една страна членка.
- Съществува ли в тази ситуация светлинка надежда, която биха ни дали може би изкуството, литературата, духовната традиция на тази голяма нация?
- Не тежкото и отчаяно капитулантство на Мишел Уелбек, такъв, какъвто той се развива в Подчинение, ще ни предложи каквато и да е утеха. А и да не очакваме нищо и от макабрената гледка, която ни предлагат ония интелектуалци, които по време на миграцията си към десния политически спектър са изгубили всякаква опорна точка.
Франция не само даде на модерна Европа огромни интелектуални фигури през Просвещението: от Волтер до Русо. Техните текстове породиха един независим и самокритичен начин на мислене, който навремето дълбоко беляза Иманюел Кант, нашият най-важен – а и най-твърд и най-заслужаващ доверие в политически план, философ.
И този пламенен, непримирим, нечувствителен към модите дух се възпроизведе във Франция, стигайки до моето поколение – мисля тук за Пиер Бурдийо, за Жак Дерида или за Мишел Фуко, всички тези мислители дълбоко премислиха диалектиката на Aufklärung, на Просвещението, без никога да изменят на неговия дух. Тези велики публични гласове липсват днес. Но аз съм сигурен, че по-млади и също толкова вдъхновени гласове се раждат в момента и ще чуем за тях.
 
19 април 2017 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”