Български  |  English

Роб на филма

 
Независимият дебют на Андрей Андонов „Никой“ е ситуиран в малка вила с басейн сред дивните Родопи. Там се е завърнала Вера (Гергана Плетньова) след смъртта на баща си. Тя е фрустрирана. Бои се от вода. На път за нея, приятелят й Тони (Кристиан Милатинов) и приятелката й Таня (Силвия Петкова) правят секс. Когато я изненадват, настроението е гузно. В съседната вила пристигат баровецът с интелектуални претенции Ники (Стоян Радев) и партньорката му Лили (Йорданка Ангелова). Отношенията между обитателите на двете къщи са сложни. Във филма има психологическо напрежение, сексуално изобилие, умопомрачителна природа...
 
- Допреди година никой не знаеше за вас.
- Не че сега някой знае.
- Не си спомням друг българин да е завършил кино в Дъблин. Какво е това училище за нискобюджетни филми?
- Колеж за социално слаби. Това е държавна политика за подкрепа на по-ниските слоеве на обществото и рисковите групи – да ангажират децата на такива семейства да се занимават с изкуство, да ги изкарат от тази среда. Общо взето, колежът е на държавна субсидия. И ако си европеец, таксата е много ниска. Защото имах колеги южнокореец и нигериец, които плащаха някъде към 4 хиляди евро, докато ние - 800 на година.
- Как открихте този колеж?
- По някаква случайност видях „Аз съм Дейвид” на Пол Фей, много ми хареса. В IMDb видях, че е от Ирландия и че е учил в този много странен колеж. И от него се запалих да проуча. Завършил съм екология. Бях на 26, а другите - по на 18. Всъщност, отидох в Ирландия, за да работя като еколог. Обаче още не бяхме влезли в ЕС и трябваше да ми вадят разрешение за работа, та компанията се отказа. Тук вече си бях напуснал работата. И какво да правя в Ирландия? Реших, че това е знак от съдбата и ще си уча това, с което винаги съм искал да се занимавам.
- Киноман сте от малък?
- Всъщност, не съм същински киноман, за разлика от колегите ми в Ирландия - гледаха по 2-3 филма на ден. Аз гледах отбрано кино, предимно европейско и артхаус. Изучавахме филмите на Аббас Киаростами, Нури Билге Джейлан, Ким Ки-дук – нискобюджетни, разказани прекрасно и с дълбоки внушения. По-скоро ми беше интересно самото разказване на истории.
- „Никой” се различава от българското кино днес. Не се занимава със социална проблематика, а с психологически метаморфози, с екзистенциални и сексуални преживелици. Не показва панелки, а неистовата красота на Родопите. Не че идеята за просветлението през любовния триъгълник е оригинална, но как ви хрумна да снимате точно тази история?
- Филмът има предистория. Докато учех в Ирландия, се появиха фотоапаратите, които снимат видео. Моите преподаватели бяха малко визионери. Особено американецът, който ни преподаваше драматургия, беше запален по фотографията. И като видя, че технологията напредва, той каза: „Това е бъдещето, хора. Забравете, изхвърлете техниката си. Случи се чудо – всеки вече може да заснеме филм, който да се прожектира в кино и да държи качество”. И тогава ни накараха да пишем истории за микробюджетни филми. Аз написах пълнометражен сценарий за двама души на същото място – в Родопите край Рудозем. Героят е отшелник в тази вила, уж се храни от слънцето и се натъква на компания от трима туристи. Сред тях е момиче, което се влюбва в отшелника, остава при него и историята всъщност проследява нейната дилема: дали той е луд, не яде и си въобразява, че се храни от слънцето, или това е наистина така... Обаче решихме, че този артхаус няма никакъв шанс да се гледа в кината. И че за дебют трябва нещо по-комерсиално. От онзи сценарий остана малко от образа на Ники (Стоян Радев) във филма – гуруто, който проповядва. Темата за трансформацията и просветлението неизменно ме занимава и, като работехме с Явор Веселинов, историята се нареди.
- Този филм е и за завръщането: от една страна, главната героиня Вера (Гергана Плетньова) се връща във вилата след смъртта на баща си, а от друга – към себе си, приятелят й си идва от Испания...
- Да, филмът е завръщане към себе си, а вътрешната промяна се отразява на външния свят. Някои зрители ми казват: „Филмът е толкова суров и истински, че въздейства като документален”. Но пък аз виждам в него и нещо магично, извън реалната среда и вилата. Между другото, тя е на баща ми и на чичо ми.
- Откъде сте?
- От Рудозем. Израснал съм на тая вила. Преди беше картофена нива. Ако видите снимки, мястото няма нищо общо със сега. Всичко това направи баща ми. За мен то е божествено място. Можеш да медитираш там.
- Визуално филмът е много живописен и е повлиян от Тарковски - най-вече обиграването на водата, а дори и „Носталгия” се прожектира.
- Да, Тарковски е като метафора, но има и нещо друго. Майка ми е украинка. И всичките ми лета в детството съм бил в Украйна – и тези брези, ландшафтът, чувствителността някак си ми идват оттам. Наскоро имаше годишнина от кончината на Параджанов и пак гледах „Сенките на забравените прадеди”. И сега установих, че всъщност „Никой” е като копие на този филм.
- Нищо общо нямат.
- Параджанов ми е повлиял подсъзнателно – като език, не като сюжет. Камерата се движи, бърз монтаж, близки планове, звуци, носии... Последната част на „Никой” е изцяло в носии – уж са модерни дрехи, но никой не ги носи.
- На финала отникъде се появява и козяк на скалите.
- Понеже филмът е наситен с небуквални образни информации, сега виждам, че е малко труден за комуникация.
- Това, според мен, е доста сериозен недостатък. Има енигми, из които се губиш.
- Съгласен съм. Много са. Изхвърлихме герои, защото Вера ни е най-важната, но сега виждам, че това е недостатък.
- От една страна, увисва като въпрос, от друга – стои маниерно. Но пък „Никой” не звучи като български филм, колкото и да е впит в българските реалии. Има някаква устременост...
- Това, че няма българска идентичност, не работи за филма по чуждите фестивали. Написаха ми, че може да е испански или гръцки. Като че ли от български филм очакват да е непременно социален.
- Като „Безбог”.
- Да, „Урок”, „Слава”, „Източни пиеси”... Те са си свикнали и това им е в комфортната зона да го приемат. В един момент идва нещо, което работи по други човешки проблеми, и ги стъписва. Както и да е.
- „Никой” започва и завършва със секс. Партньорите са различни, а между тях – първата откровена лесбийска сцена в киното ни, при това на фона на „Носталгия”.
- Трябваше да се разбият всички възможни граници, за да се случи това, което стана на финала...
- Честно казано, от самото начало бях сигурна, че Вера ще има секс с Ники. И не съм единствена.
- Сериозно? Доста хора са изненадани. Да, има намеци и заигравки през целия филм, но...
- Не повярвах на чувствата й към Тони.
- Но те нямат чувства! Той е нейна интелектуална заблуда. Затова и не е с нея.
- Заглавието е ефектно, но си задавам въпроса: никой не е виновен или няма никой?
- Въпросът е „кой съм аз”. Той е най-важният във филма.
- И никой ли е?
- Това е филмът, според мен. За да достигнеш до същността си, трябва да си никой. Защото през цялото време Вера е „някой”, който предизвиква проблеми: дъщерята на този човек - и страда; жената на този мъж - и страда; приятелката на това момиче - и страда; психоложка - и страда... Всяка идентификация й докарва проблеми. И в момента, когато загуби себе си и стана никой, беше щастлива. Отдаде се на потока на живота.
- Доколко колежът в Дъблин ви помогна да си изградите стратегия за независимо финансиране на филма?
- Нула. Няма как някой да те научи. Тръгваш, хвърляш се в голямото и почваш. Лудост някаква. Ставаш роб на филма.
- Без американското независимо кино, двигател на идеи и нови изразни средства, нямаше да имаме Скорсезе, Дейвид Линч, Джим Джармуш, братята Коен...
- Аронофски, Кристъфър Ноулън, най-добрите са тръгнали оттам...
- Но, както казваше проф. Александър Янакиев, светла му памет, „всеки независим иска да стане зависим“.
- Аз не искам да ставам зависим. И най-голямата грешка в целия процес на „Никой“ е, че беше създаден извън матрицата, а сега го вкарахме в нея – пуснахме го в арткината.
- Как иначе ще срещне своята публика?
- В интернет.
- Доста агресивна е рекламната ви кампания във facebook.
- Тя е пак извън матрицата и така трябваше да си остане. Нещо, създадено извън нея, трябваше да си остане навън.
- Освен платформата за нискобюджетно кино indiegogo, откъде събрахте финансирането на филма?
- Имаме инвеститори.
- Хора от Рудозем ли?
- Кметът на Рудозем помогна – подсигури престоя и кетъринга със свои средства. Доста пари са – екипът беше 20 души. И още няколко души ни дадоха пари. Сумите не са големи.
- А колко е всъщност бюджетът на „Никой“?
- По банкова сметка са 120 хиляди лв., но общо е някъде към 200 хиляди.
- Той е направо безбюджетен. Но изобщо не му личи, че е толкова евтин.
- Като го гледам в мол, се кефя и на звук, и на визия – потопен си в атмосферата на планина и птички.
- Абсурдно е независим филм в мол.
- Да, катастрофално е – все едно да те телепортират от Родопите право в мол. Културен шок.
- В България е страшно трудно да се прави независимо кино – веднъж може, но втори път... Разбрах, че вие сте препоръчал също независимия дебют на Васил Горанов „Корабът Слънчоглед 1“ на So Independent, където го показаха за първи път. Сега бяхте заедно и в програмата на София филм фест и успях да го видя – адски нестандартен, остроумен, киномански, лудешки филм.
- Уникален! Направен е от един човек. За мен той е най-добрият филм у нас през последната година. Феноменално нещо. Световно кино. Шок.
- При това без филмово образование.
- Следвал е една година режисура в НАТФИЗ, а иначе е завършил графичен дизайн. Историите във филма са негови лични. И с тези архивни кадри... В момента той прави документален филм за „Никой“ – от самото начало. Снимане три години и половина. Аз без дете, ражда ми се син, проговаря, филмът излиза, той го гледа и говори за него. И Васил е заснел целия този път.
- Като казвате, че искате да останете независим, значи ли, че няма да кандидатствате със следващия си проект в Националния филмов център?
- Някои хора ме навиват.
- За какво става дума?
- Казва се „Свърши с мен“.
- Сексуално?
- Може би ще бъде по-предизвикателен от „Никой“ и е по-амбициозен като кино. Само с двама души.
- Но не е онази, старата история, която не сте заснели?
- Не, не. Идеята ми е следващите десет години да правя само такива филми.
- Доста амбициозно показвате „Никой” в цяла България. Има ли публика?
- Христо Дерменджиев от компанията „А+“, която ни разпространява, казва, че по принцип първата и втората седмица от българските филми капе, а не се излива. Но почва лека полека да се говори от уста на уста. Всеки ден получаваме съобщения в страницата във facebook от зрители. Интересно е, че са все жени – мъжете изобщо не ходят да гледат „Никой“. Знаехме, че е женски филм, ама чак пък толкова... Мислех си, че ще ходят по двойки. Там е другият проблем – още като си говорехме в Ирландия, микробюджетните филми не се правят толкова интимни, а са малко по-жанрови, например, трилър или социална драма. Защото след такъв интимен филм на хората им е трудно да коментират. Не е комедия или „Корабът Слънчоглед 1“ – шантав филм. Сега бяхме във Варна – в зала „Европа“ имаше към сто човека. За първи път правехме разговор след прожекцията и видях, че хората са стъписани. Добре че тийнейджъри започнаха да питат как сме намерили конете, та се поотпуснаха. Отговорих им, че първо правило в микробюджетното кино е - няма деца, няма животни.
- Защо, в американското независимо кино има доста деца?
- Там 1 милион щ. д. са кино без пари, а тук говорим за 100 хиляди лева. Конете са пълна случайност, но пък влизат във филма. Когато нямаш пари, ставаш адски наблюдателен и грабваш всичко, което ти се предоставя като шанс и може да ти влезе в концепцията.
- Гледате ли кино?
- Да. След като започнах да уча, гледам непрекъснато. Сега се занимавам с изследване на диалога. Адски е важен в микробюджетното кино – да е сочен, чист, психологически, та дори да е обилен. Както е, например, в „Преди изгрев“ и „Преди полунощ“ на Ричард Линклейтър или във филмите на Джейлан и Андрей Звягинцев. Напоследък ме порази „Патерсън“ на Джармуш. Ето това е идеалният микробюджетен филм. Онзи ден гледах страхотен гръцки – „Морски тен“.
- Чуден е. Гледах го в на фестивала в Ротердам м. г.
- Писах си с актрисата и дори й предложих да работим заедно. Но в Гърция имат пари за кино, снимали са го два месеца, импровизирали са, а тук не можем и да си помислим за такъв срок.
- Българско кино гледате ли?
- Гледам. Направи ми впечатление нискобюджетният „Докато Ая спеше“ на Цветодар Марков. Харесвам филмите на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, но вече ми стават еднакви като изразни средства. На Ралица Петрова й казах в лицето, че „Безбог“ не ми харесва – смятам, че е много манипулативен и е направен не от вътрешен порив, а от потребност за филмова кариера. Може и да не съм прав, но така усетих филма. Освен това, проблем на българското кино е, че се използват едни и същи оператори и актьори. Ованес Торосян, например. Колкото и да е талантлив, лицето му се изхабява и постепенно губи харизмата си.
- Не се ли чувствате самотен в контекста на българската филмова общност?
- Всички са самотни. Не сме рок банда, за да сме все заедно. А и, според мен, филмова общност не съществува – например, възрастните да предават опит. Има групички. А пък и ние с Васил и още няколко души си общуваме активно. Интересното е, че в екипа на „Никой“ имаше десет режисьори. В България е много трудно да се направи колектив.
Разговаря Геновева Димитрова
12 април 2017 г.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”