Български  |  English

София, автентична, изчезваща

 
Между 19 и 24 март (2017) в България гостуваха студенти от катедрата по архитектура на проф. Адам Карузо от Политехническия университет в Цюрих. Тематично, теренното им проучване беше свързано с идеята за утопиите в архитектурата. България (София, Пловдив, Димитровград) се оказа удачно място, в което все още могат да се проследят отделни утопични (или не чак толкова) експерименти.
За студентите по архитектура подобни пътувания са особено полезни. На място има възможност за запознаване (освен с архитектурата в пълния й блясък) и с местната култура, естетическо виждане и даже светоусещане. Българистичните изследвания в чужбина са рядкост и много малка част от архитектурните разработки са достъпни за онези, които не знаят български. Затова, без посещение на място, е невъзможно да си създадеш конкретни впечатления.
Днес може да пътува всеки, който би го поискал - не е трудно да посетиш нито България, нито коя да е друга европейска държава. Това обаче означава, че пътуващите вече са се сблъсквали с не една култура, туристическа стратегия или столична визия. И можем да си зададем въпроса: какво е това, което е характерно за архитектурата на София на фона на всички останали столични градове? Това, с което вероятно ще ни запомнят и отличат?
---
Подготвях се старателно за етапа, в който участвах - обиколката из “романтична” София. Според различни автори, като архитектурни атракции в столицата могат да се наблюдават характерните за края на XIX и началото на XX век явления: има изразени регионални (балкански) влияния; впечатляващи са търсенията на национален архитектурен образ; налични са ефектни еклектични смесвания на художествени стилове; както и пикове на уместни или не чак толкова, авторски намеси. От следващите исторически периоди, интересни (и сравнително рядко срещани извън Източна Европа) са късните модернистични архитектурни решения на жилищни квартали или на знакови обществени сгради, дисперсно разположени в градската тъкан.
За основна архитектурна и туристическа атракция обаче в момента се приемат разкопките около метростанция “Сердика” и околните площади. Акцентира се върху древността на разкритите там обекти, които следва пряко да свързват столицата с реалности отпреди стотици и хиляди години. Близкото съседство между античните структури (с тяхното необходимо опазване и реконструкция) и Ларгото (с екзотичните днес образци, строени в Сталинистката епоха), както и отварянето на Музея за история на София в бившите Минерални бани, допълнително фокусират посетителската енергия в района. Класическите доскоро дестинации, като Дворецът и катедралата “Александър Невски”, постепенно остават в информационна... и инвестиционна сянка.
Струва ми се, че именно това неравномерно отношение към историческите и архитектурните ценности на града е една от изключително неприятните, но вече затвърдени традиции в развитието на София. С нея и ще ни запомнят, независимо дали ни се иска. Ако погледнем назад, всеки един от значимите обекти в столицата е изживял своята “мода” - своето пълно фаворизиране - докато представя текущата политическа власт или усвоява съответните насочени проектни средства. След това обаче всичко се оставя на самотек, без да се изгражда и контролира реално работеща система за поддръжка, адаптация и опазване. И царствената фаворитка е запратена в глухата провинция! Наблюдаваме това отново и отново, без да си направим изводи.
Разбираемо е: в цялата история на Новото време почти няма сграда или структура в София, запазила собствениците си в продължение на две пълни поколения. Категоричните смени на идеологии и форми на управление на всеки половин век подменят достъпа, собствеността и функциите на пространствата, а всяка следваща власт започва историята си, откривайки топлата вода наново. Съответно, липсва всякаква идея за приемственост и грижа: всеки нов собственик не чувства никаква връзка с предишните и настоява да го изрази. Така, освен великолепната Аула на Софийския университет, е почти невъзможно да намерим сграда с опазен автентичен поне стогодишен интериор. Осмиването, профанирането и обезобразяването на паметници на културата вече дори не е неочаквано или обидно. Напротив - гаврата, особено с доскоро пазени и хвалени обекти, със злощастни общи площи и съседи или дори с цели исторически слоеве става закономерност. Все едно, в тях е живял някой друг.
Докато “модните” днес части на София поглъщат целия реставрационен и публичен ресурс, дебелият черен слой от опушването в катедралния храм “Александър Невски” успешно покрива дори възможните земетръсни напуквания на стените. Тържественият православен хор там не може да скрие липсващото финансиране, дори да пее по цял ден. (А той пее.) По всевъзможни причини, сградите и ансамблите на Българската академия на науките - уникални образци от границата на XIX и XX век - са също оставени на самотек. Разходката в центъра показва София не като комплексна среда, а в отделни точкови израствания - някакви епизодични, лични реализации, свързани помежду си с Кралимарковски крачки. А между точките остава само да се пребоядиса - някой ден. Междувременно романтичните къщи по "Оборище", не успели да привлекат що-годе знаещ притежател, вече си отиват - с кашлица и найлони на прозорците. Оправдание са формата на собственост, текущите приоритети и - естествено - липсата на средства. Пред кого и защо се оправдаваме?
Липсата на стратегия, политика и някаква ритмичност на концепциите касае не само архитектурното изпълнение. Военноисторическият музей например е ключов проект от края на деветдесетте години. Сградата и прилежащият й парк са адекватни, методите за експозиция - осъвременени, а според редките, макар и ентусиазирани гости, колекциите са сравними с тези на подобните централноевропейски организации. Освен огромните оръжейни сбирки, изложен е и висококачествен художествен и етнографски фонд, оставен от автори, загинали във войните. Въпреки това, музеят е слабо посещаван и крайно самотен с изключение на дните около 3 март, най-вече в изборните години. Можем да виним не съвсем удачния му адрес, но факт е и почти пълното информационно затъмнение, в което е поставен. Неясното отношение към армията и нейното бъдеще в публичното пространство, липсата на личности, участия и събития не могат да бъдат компенсирани с поръчки за нови плоски екрани. Още повече, че покрай сградата на Военноисторическия музей, неизбежно се сещаме за измърляния Военен клуб и старинната градина на Военната академия - все обекти, които са не добре опазени, не развивани, но в постоянно очакване поредната нова власт да ги забележи, тунингова и опише в свой строителен сонет. Затова и приказният парк на Военната академията и до днес е най-известен с факта, че е бил затворен, и след това отворен, а епизодичните летни прожекции в него така и не намират достатъчно публика.
Музеят на социалистическото изкуство и Музейко с топките са друга фаза на същата опера. Визията на гробищен скулптурен парк, в който е превърнат дворът на сградата на Министерството на културата, току зад Кулите на Литекс, не може да се компенсира от силните кураторски идеи в централната изложбена зала, посветена на социалистическото изкуство. Въпреки странното му местоположение, не можем да обвиним властта в двоен стандарт - музеят е открит с тържествено рязане на лента през 2011 г. и (както и всички останали, открити в периода обекти) е оставен на себе си почти веднага. Заради тематика си, музеят упорито привлича скромна бройка любопитни. Те обаче си тръгват от него, разочаровани и недоразбрали: все пак, какво точно е особеното и различното на българското социалистическо изкуство?
Музейко е съседното изтърсаче, в което са налети сериозни стартови суми и тържествено откриване през 2015 г. Проектантът там е дал всичко от себе си, за да получи жизнена, леко хипстърска и подчертано креативна среда, напълно чужда на служебното университетско пространство, в което сградата е разположена. Уви, неудобният достъп, липсата на съпътстващи дейности, които да уплътнят полудневен престой, идейното дублиране с Природонаучния музей (удобен за намиране на жълтите павета), както и агресивно преследващата софийските деца вездесъща изложба на влечуги, не подпомагат особено архитектурния замисъл. Струва ми се, че и комбинирано посещение на Музейко и Музеят на социалистическото изкуство няма да помогне за набиране на популярност.
Не ме разбирайте криво. Според мен, новите проекти са важна и необходима част от развитието на един град. Дори когато това са нови-стари, често отупвани от прахта проекти или черешки върху отделни, избрани по собственост, терени. Това, което ме смущава, е прехвърчането от цвят на цвят и от проект на проект. То е много повече разхищение на средства и нерви, отколкото ефективно решение на функционалните или урбанистичните проблеми, които изобилстват в София. Цялостно подновяване на настилки и тротоари в някой участък на Дианабад или Студентски град ще зарадва жителите им (и децата им) поне колкото три Музейковци. В крайна сметка, именно това е и автентичната социалистическа София, която дори може да бъде показвана. А сега, за да оправдае вложените в себе си средства, детският научен център трябва да продуцира събитие от ранга на Детската асамблея или поне да постигне съотношение посетители към персонал в полза на посетителите.
Така и реставрацията, и поддръжката на обичана улица или градина може да предизвика пътникопоток, достатъчен да покачи в степени потреблението в района. Но не и при паралелното унищожаване на любими елементи и обекти, затворените, оградени или разкопани преки връзки и тихата подмяна на аристократичните преливащи дворни решения с уплътнени (много)етажни блокове с картова система на достъп.
С подобна еднодневна политика София става град от типа „Ако беше”, който с лекота губи своите спомени и индивидуалност. Щеше да бъде прекрасно, ако… „Ако бяха” запазени Къщата с ягодите или тази на Фингов, ако имаше автентично обзавеждане в някои от знаковите сгради от началото на XIX век, ако национално-романтичните постройки бяха още такива и отвътре… Ако “Александър Невски” беше обгрижван, както подобава на най-голямата катедрала на Балканите, строена в началото на XX век... Ако от паметниците на културата не се очакваше непременно да бъдат вграждани в офиси и клубове (голяма част от които дори няма да продължат работа, а ще бъдат препродадени или безславно затворени като Галерията за модерно изкуство на "Оборище"). Или даже, ако Мавзолеят все още съществуваше…
Става така, че градът усвоява “актуален” и “чуждестранен” опит и копира измислени в други места и времена решения - и един ден ще бъде чудесен резерват на характерните за XXI век европейски подходи в архитектурата. Въпросът е необходим ли е такъв резерват? Няма ли вече достатъчно оригинални илюстрации на тези архитектурни решения? И защо точно София трябва да обръща гръб на собственото си “аз”, за да ги повтаря.
На този фон първокласните изложби на Етнографския музей, които предават фактология от над 100-годишното опазване на българското етнографско наследство, са особено важни. Техният замисъл в пространството на бившия Дворец (и извън фокусната точка на българския Лувър) хвърля мост между далечната 1906 г. и нашето съвремие и като идея за опазване, и като усещане за бит, култура и естетика в уникална балканска смесица. Едната от експозициите представя д-р Евдокия Петева - Филова (един от основателите на музея), като едновременно със снимките отпреди повече от век, са изложени и оригиналните предмети от фонда на музея. Успоредно се представят и работите на фотографа Асен Великов, облякъл съвременни хора в старинни селски носии.
Тези изложби са рядък положителен пример за навременна историческа рефлексия в момент, когато слоят в границата на XIX и XX век е на път окончателно да загуби своята автентичност. Работата по тези изложби от екипите на Етнографския институт и директора му Петко Христов са нещо от София, което си струва да бъде представяно с гордост.
 
Българската им седмица свърши и студентите от Цюрих си отидоха - попили, каквото е останало от романтичната 139-годишна София. Те вече са изградили собствените си виждания и оценки на нашата архитектурна култура и среда.
Независимо от всички обективни проблеми и фаворизиращи решения, ние обаче оставаме тук. Всеки ден. И накрая ще трябва да предадем някакво наследство на общото ни бъдеще. Затова, докато доизграждаме ефектно нещата, които нямаме, е добре да помислим и за нещата, които имаме. Тези, които трябва да опазим и развием като част от идентичността на София сега.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”