Български  |  English

Корделия
и литературната критика

 
Едно от нещата, които силно ме впечатлиха в студентските ми години, беше твърдението на Никола Георгиев, че емоцията е лош учител в писането и говоренето за литература. Не знам дали тогава си го обясних или просто го запомних, но с времето все повече си давам сметка колко прав е бил професорът по теория на литературата и колко немотивирани са твърденията, че е достатъчно да обичаме да четем, за да си позволим да пишем за книги. Защото критическата дейност е вид професия и като всички професии - освен привързаност - тя предполага опитност и експертност. При оперативната критика едно от най-ценните неща е отстояването на неимпулсивно мнение за дадената книга.
Разбира се, споделянето на възторзи и разочарования от книги между читатели е нещо, което е похвално и нормално, и блоговете имат мястото си като заместители на старите литературни салони. Но същинската критика, която има претенцията да надскочи частното мнение и да отговаря на някакви стандарти, трябва да е нещо много повече от емоция. Защото от добрата рецензия читателят не просто следва да се ориентира за книгата, но и да научи нещо – за автора, връзките на текста с други текстове, езика, жанра, похватите, стила…
Това е много скучно – контрират любителите на забавното, които търсят автобиографични сюжети и в рецензентската практика. Но именно тук е първият пункт, по който можем да различим професионалното от непрофесионалното писане за една книга. Ако пишещият иска да ни разкаже за себе си, ако целта му е да направи връзки с всички книги, които лично той е чел, и най-сетне, ако се ограничи с това да преразкаже произведението, той не надскача частното мнение, което има своето място в споделящия режим на социалните мрежи. Но ако той иска да представи стабилен текст, който наистина да е метатекст и да може да бъде определен като критика, трябва да забрави своята собствена персона и да се опита да види логиката на книгата извън своето аз. Последното означава да се забравят емоционалните възгласи, да не се натъртва „на мен това, на мен онова”, да не се представят сюжетите на произведението като лични, припознати истории, а да се говори за съответната книга с оглед на всички конвенции, които времето, знанията и литературната компетентност на пишещия налагат.
Затова и една добра рецензия залага на солиден корпус от литературни знания, за да може да отсее, да прецени, да каже какво е новото и какво е приемственото в съответната книга, как се полага тя в жанра си, какви са постиженията, недостатъците, в какви диалози влиза, какво прави с наратива, композицията, езика. Всичко това, когато рецензията е добра, може да е вплетено и в неин сюжет, в нейна интрига, и да бъде достатъчно увлекателно и убедително. Понякога добрите рецензии сами по себе си са близки до фикционалните текстове. Макар че, и нека не го забравяме, някои от най-авторитетните западни критици и до ден днешен пишат напълно позитивистични рецензии с цел да са максимално коректни към читателите и да не ги лишат от никакви факти. Затова и рецензиите в „Ню Йорк ривю ъв букс“ или „Гардиън“ казват много.
Интересна разновидност на тези рецензии са писателските. Когато писатели влязат в ролята на критици, те са особено прецизни и изключително детайлно представят всички книги на даден автор, помествайки в този контекст рецензираната. И правят всички възможни интертекстуални връзки между произведението, което се рецензира, и други значими книги, но не значими за тях лично, а от гледна точка на традицията. И за да не съм голословна, ще дам само един пример с една скорошна рецензия на Дж. М. Кутси, в която той пише за аржентинския писател Антонио ди Бенедето по повод най-знаковия му роман „Сама“. В нея Кутси не само детайлно анализира романа, но и поставя Ди Бенедето в контекста на абсурдизма, екзистенциализма и Новия роман. Акцентирам върху последното, защото добрата критика има още една много важна функция, тя трябва да регулира, да бъде коректив на самата литература. И писателите да я чакат, а не с пренебрежение да отхвърлят оценките й, особено ако не са суперлативни. Но за да е факт търсенето и очакването й, тя трябва да си е извоювала нужния авторитет.
Добрата рецензия – и това е вторият пункт, по който можем да отсеем професионалното от непрофесионалното писане, стъпва на аргументи. Не е задължително нашето мнение като читатели да съвпадне с това на критика – но в текста му ние трябва да виждаме мотивация, логика, коректност, зачитане на целите, които си е поставило произведението, съдене по неговата собствена мяра. С други думи, критикът трябва да умее да обяснява реакцията си и това е основен инструмент на критиката. Затова и всеки добър критик ни кара да се замислим над оценките му, дори и да не сме съгласни с тях. И, в крайна сметка, неговият текст става повод за нашите собствени читателски прочити, които – заразени с неговия анализ – няма как да не бъдат по-внимателни и отговорни.
Разбира се, тук следва да признаем, че българската критика от последните години има един голям грях и той е нейната субективност. Под субективност разбирам много неща – рецензирането по приятелска линия, рецензирането основно в тоновете на суперлативното, отсъствието на мотивирана и защитена оценка и позиция, умишленото незабелязване на някои твърде успешни сред читателите книги, пренебрежението към масовата литература, поддържането на изкуствено усложнен език в рецензиите и превръщането им в едва ли не масонски писания. Казвайки изброеното, не твърдя, че няма изключения. Има, естествено. Но те не са достатъчни, за да тушират възможността за подобен род обвинения. Особено тежък ми се вижда грехът по отношение на нашумелите масови книги, защото те остават без сериозна и мотивирана рецепция. Без да сме посочили какво в тях е клише, къде са пропаданията, баналностите, няма как да искаме читателите сами да открият всичко това. Напротив, с мълчанието си критиката задълбочава зева между себе си и читателите и дава храна на твърдения от типа „критиците завиждат“ на популярните и четените. Затова и една цяла линия в критиката като че ли трябва да се насочи към този тип литература и на ясен и достъпен език да посочи слабостите в подобен род четива. В европейските образци, от които критиката следва да се учи, има десетки примери на текстове, построяващи цялото си изложение върху примери, в които се посочват клишета и баналности. Събрани накуп, те няма как да не накарат всеки читател да се разсмее и така да осъзнае какво му е харесвало…
В същото време, не можем да подминем и факта, че когато се появи отрицателна критика, например, при това изключително добре мотивирана, какъвто беше случаят със статиите на Майа Разбойникова-Фратева (бел. ред. – вж. „Култура”, бр. 7 от 24 февруари т.г.) и Ана Димова (бел.ред. – вж. „Литературен вестник”, бр. 7/ 2017) по повод превода на приказките на Братя Грим, рецензиите на двете авторки бяха обявени за „плещене“, за злобни и недобронамерени към младите. Защото непоносимостта към обосновани неласкателни оценки в литературните ни среди очевидно се е превърнала в норма. А не е да нямаме поводи да посочим недостатъците на редица авторски и преводни книги. Но това винаги трябва да става с примери, с обяснения, с аргументи.
И така, греховете на критиката са ясни и те непрекъснато се обсъждат, като се стига често и до рефренното „няма критика в България”. Какъв обаче е грехът на блогърското писане за книги, защото и то има своя голям грях? И той не е просто във функционирането му предимно като рекламно, а най-вече е в пълното обезценяване на похвалите, а оттам – и на думите в него. И тук нямам предвид само порочни твърдения от типа на „книгата е уау“ или „книгата е тъпа“, но и всички ония уверения в изключителност и феноменалност, които ни заливат и които вече си намират път и в част от професионалните медии. Почти всяка книга е изключителна и си заслужава. Тя е уникална, неповторима, неподражаема, постижение, събитие... Затова и рецензиите звучат като рекламни фрази, близки до тези: „Този изключителен дебют ще ви остави без дъх“; или „Брилянтна, смразяваща, плашеща, неустоима“. И не могат да провокират нищо повече от съмнение, ако четящият си дава сметка, че нюансирането е един от първите елементи на оценката.
Напоследък много се лансира и тезата за първенството – появата на даден автор е за първи път, преводът е първи, изданието е първо… И всичко това, само защото пишещият няма памет и няма знания; и неща, които са ставали преди няколко десетилетия, му изглеждат не просто далечни, а направо нереални.
Не по-различно е положението и с писането за преводни книги. Почти всеки превод е великолепен и феноменален. И това е просто констатация. Не се казва защо. А и че никой не си е направил труда да свери с оригинала, няма значение. Нещо повече, често пъти похвали от този род идват от хора, които със сигурност не знаят езика на оригинала и не са в състояние да сравнят, за да се изкажат за превода, но го правят с дежурната формула. И правят заключението, щом на български се лее гладко и звучи прекрасно. Ще рече човек, че гениалността е споходила цялото ни книгоиздаване, а всички преводачи са еднакво добри.
В така описания контекст сериозната критика е запратена в ситуацията на Шекспировата Корделия, която по-скоро ще замълчи, но няма да повтори обезценените думи. Затова днес на преден план отново излиза въпросът как да се пишат рецензии на език, който ни е откраднат.
И накрая. По повод на провелия се дебат между блогъри и критици (бел.ред. - "Читатели, блогъри, критици – срещата (не)възможна", 10 март т.г., литературен клуб "Перото"), усилено започна да се тиражира странната теза, че блогърите са свободни, докато критиката минавала през „редактиране и цензуриране“. Ако блогърите имат предвид критиката преди 1989 година, вероятно са прави, но да се живее с мисълта, че през 2017 година в специализираните издания някой редактира и цензурира, е, меко казано, нелепо. Цензура отдавна няма, но продължава да има автоцензура. И на нея сме подвластни всички, критици и блогъри. И ако с времето един критик започне да се чувства обвързан с приятелите си писатели и издатели, той има свобода на действие – избира да пише за стойностните книги, похвалите за които не са компромис със съвестта му. Защото не е смелост да се разкритикуват масови четива без претенции или автори, които са под етикета „литературна чалга“. Смелост е да се държи високо летвата и да се пише за всички ония книги, които трябва да бъдат забелязани и прочетени, за да помогнат не просто за разширяването на читателските кръгове, а за разширяването на сетивата на читателите. И е коректно да се прави нужната проверка, за да се следи всичко, което излиза, и да се забелязва и онова, което не са ти подарили лично, а което стои ненатрапливо на пазара и чака да бъде видяно. Може би тогава ще стигнем и до идеалната ситуация, в която истинската критика ще може да направлява не просто вкусове, но и пазара.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”