Български  |  English

Музеят не е място за обекти,
а за идеи

 
Публикуваме разговора с известния куратор и изкуствовед д-р Мария Василева като продължение на темата за актуалните проблеми на Националната галерия и възможностите за превръщането й в истински съвременен музей. По същата тема в бр. 12 от 31 март 2017 г. в „Култура” излезе текстът на Борис Данаилов „Националната галерия – по следите на изгубените възможности”.
 
- Оценката на ситуацията в Националната галерия зависи много от представата ни за това как трябва да функционира един съвременен музей от този мащаб. Каква е вашата представа?
- През последните двайсетина години настъпиха огромни промени в очакванията към музеите. Процесите на трансформация и търсене на най-подходящия отговор на тези очаквания продължават. Като характер и поведение, музеите днес покриват цялото многообразие, намиращо се в дългата отсечка между храма и мола. От една страна, те остават изследователски и образователни места, но от друга, са обект на забавление и приятно прекарване на свободното време. Това понякога води до сериозна пропаст между разбиранията на професионалистите за „чистотата“ на музейната култура в нейната академична праволинейност и желанието на посетителите за по-близък и непринуден контакт, както с произведенията, така и с работещите там. Към това се прибавя и финансовият натиск – правенето на все по-големи и скъпоструващи изложби поставя институциите в зависимост от приходите, а това неизбежно променя политиките. Този процес не е завършен и продължава да създава силни напрежения. Съвременният музей трябва да балансира и да намери най-точния си облик (в зависимост от конкретните специфики) някъде в обширния диапазон между науката и развлечението.
Налага се той определено да излезе от традиционната си черупка, която се превръща в бариера. И това в никакъв случай не е нещо негативно. Динамиката, с която се развива светът днес, технологиите, структурирането на градското живеене в големи общи пространства открива нови възможности пред музеите и им отрежда различна функция. Музеят вече не е онова свято място, обикновено свързвано с миналото и историята. Той може да играе определяща роля в съвременния живот, да бъде важен демократичен механизъм, не да гледа отстрани, а да се намесва активно в различни обществени каузи с цялата мощ на натрупаните в него знания, култура и вкус.
И тук идва съществената част за отварянето на музеите към случващото се във всеки един момент – както глобално, така и локално. Една от най-сериозните формули за успех е именно активното участие в живота наоколо. Музеите обикновено са съсредоточени върху историческия континуитет и се опитват да бъдат безпристрастни към отделните времеви периоди в желанието си да изградят непредубедена картина на света. Днес все повече е необходимо те да се съобразяват с всекидневието. Впрочем, бумът на музеите за съвременно изкуство не е случаен. Те изразяват именно това желание на хората да им се говори на разбираем, актуален език. И този бум отправя силни послания към всички класически музеи. Ако не се съобразят с тези промени, се превръщат в паметници, без шанс да се възползват от предоставените възможности.
Любимото ми определение за музей е, че това не е място за обекти, а място за идеи. Гласът на музея трябва да се чува. Тези представителни, скъпоструващи институции не бива да стоят затворени в кулата на собственото си величие. Те имат целия потенциал да бъдат поредната обществена власт, която отстоява аргументирано, независимо мнение. За целта обаче е задължително да привлекат на своя страна публиката. Изграждането на доверие е най-важната стъпка.
- От гледна точка на тази представа как оценявате Квадрат 500 – като замисъл и реализация и като част от институцията, наречена Национална галерия?
- „Квадрат 500“ съдържа т.нар. „представителна експозиция“. Така беше обявена на поканата за откриването, така може да бъде открита и на сайта на музея. Това беше сравнително ловък трик да се избегне думата постоянна експозиция и да се предотвратят по-сериозни реакции. Сега всъщност ние разглеждаме изложбата, курирана от проф. Светлин Русев, зад която той застава с името и авторитета си. Не искам да коментирам защо и как се стигна до това новият музей да се открие именно с подобна изложба. Напомням само, че първата комисия беше създадена през 2012 г. Членовете й се обединиха около две мнения, но министърът на културата не се осмели официално да избере едно от тях и да възложи разработването на цялостен проект на екип от специалисти. В крайна сметка, властта беше едновременно взета и поверена на един човек. Проф. Русев се е съобразил с някои предложения, които и той подкрепяше, но не в степента, в която това би имало решаващо значение и би довело до радикална промяна. Публикувала съм моето становище като член на тази комисия в блога „Окръжно“ (http://okrazhno.blogspot.bg/2014/).
В момента „Квадрат 500“ е апотеоз на музейното дело и на творческите достижения на късния социализъм. В него са подредени придобивките от времето на управлението на Людмила Живкова в приличен музеен каданс, останал като отглас от една амбициозно замислена и професионално работеща в миналото институция. Тази част на музея и сега изглежда по-добре структурирана, с ясни акценти върху колекциите, с четлив разказ и водещи текстове, поне що се отнася до по-древните колекции. Тя е надградена с достиженията на българското изкуство от първите светски художници до около средата на 80-те години. Тук целта е била на витринен принцип да се изтъкнат постиженията на изкуството ни най-вече от времето на социализма, да се покаже неговото разнообразие, богатство и да се подчертаят предимствата на грижата за изкуството от страна на държавата. Големият проблем е, че витринният принцип не позволява сериозни анализи и акценти, а държи на равенството и доминантата на общото за сметка на индивидуалното. Липсата на съпътстващи текстове оставя зрителя напълно изгубен в какофонията от гласове, независимо от естетиката на подреждането по цвят и формат. И, разбира се, най-главното – отсъства критическият разказ за времето преди 1989 г. Красивата картинка има своите тъмни петна, но те са или изцяло пропуснати, или замъглени зад чисто естетически критерии. Още по-голям е абсурдът, че представителната експозиция свършва в 80-те години. Никакви обяснения за липса на място не звучат убедително. Но дори да изключим това, е пропусната възможността да се направи една различна и уникална по своя характер експозиция, която да привлича хората със своята нестандартност и с това, че разказва истории – исторически, общочовешки, лични, с цялата отговорност на тези разкази. Така музеят щеше да се превърне в място, в което посетителят не само да се радва на хубави картинки, но и да изучава далечното и близкото минало. „Квадрат 500“ е истинският музей на соца, а не онова нещо до КАТ, което само се нарича така.
Зрителите заслужават друга експозиция – съвременна и отговорна към историята; вярна на истината или поне опитваща се да посочи пътища и пътеки за намирането й.
- Трябва ли - и ако да, какво трябва да се промени в управленската структура и стратегиите на менажиране на Националната галерия; в административното й осигуряване; в принципите на финансиране; в отношенията й с МК; в изложбената й политика; във взаимодействието й с други музеи в страната и чужбина; в информационната й политика; в съхраняването и използването на фондовете й; в работата й с различните публики (реални и потенциални)?
- Изчерпателният отговор на този въпрос би изпълнил най-малко петдесетина страници. Разбира се, че всичко коренно трябва да се промени. Организационната структура на големите музеи отдавна е установена. С някои разлики, тя най-общо е разделена на административни и творчески дейности. Първите включват отдели за развитие и финансиране, международни отношения, човешки ресурси, маркетинг и реклама, търговска дейност, инженерна дейност, охрана, специални събития, посетители и т.н.; вторите – отдели на кураторите, на фондохранителите (абсолютно неприемливо е, че през 2017 г. в нито един български музей няма такова разделение; препокриването на длъжностите води до хаос и непрофесионализъм), консервация, образователен отдел, дизайн на изложби, архив, библиотека, дигитален отдел, информационни системи и технологии, фотографи.
Няма музей по света (независимо частен или държавен), който да съществува без бордове, комитети и други органи, които работят съвместно с ръководството на институцията, но и служат като гарант за правилно взети решения. Музеите в България се управляват еднолично. Художествените или изложбените съвети много често са проформа. Музеите не публикуват годишни отчети за свършената дейност и изразходените средства. Това е задължително, още повече, че издръжката е почти изцяло от доходите на гражданите. Бюджетите са дълбока тайна, привилегия на директора, счетоводителя и техните приближени. И те на практика самостоятелно вземат решенията за разпределянето им. Директорите-феодали не се отчитат пред никого и не се съобразяват с нищо. На това самоуправство трябва да се сложи край.
У нас има един много странен синдром, атавистичен остатък от комунистическото минало – всичко да се крие и прикрива. В Националната галерия съществуват десетки неразрешени проблеми и то от години – с депа, инвентаризации, състояние на творби, финансиране, недостиг на персонал и т.н. Никой не излиза публично, ясно и категорично да разкрие пред обществото тези натрупани и затлачени проблеми и да потърси подкрепа за решаването им. Това поведение отново е свързано с остарели методи на управление, базирани на принципа „музеят е мой, а не на гражданството”, и с неразбирането, че при тези институции на първо място стои прозрачността.
По отношение на вашия въпрос мога да кажа, че един от основните приоритети на Националната галерия е да образова. А това може да стане само, ако работи за авторитета на изкуството чрез активно взаимодействие с големи международни институти, използване на всички нови методи за комуникация и пропаганда, съвременни изложби, които демонстрират позиция и смелост. Тук включвам и болната тема за участието на Венецианското биенале, което със сигурност е кауза именно на тази институция. Фронтовете са много и трябва да бъдат напълно синхронизирани, за да има ефект. Съвместната работа на всички подразделения на Националната галерия гарантира изпълнението и защитата на дългосрочната програма. Разбира се, ако има такава, а не се работи “на парче”. Всъщност, ето още нещо, с което обществеността не е запозната – какви са плановете и амбициите на сегашното ръководство и какви начини ще бъдат използвани за осъществяването им. Мълчанието е абсурдно и неприемливо.
- Какви са и какви трябва да бъдат механизмите и авторитетите, определящи произведенията в постоянните експозиции на музеите в София и страната?
- Много сериозен въпрос, който отново е свързан със способността и капацитета ни да се откъснем от близкото минало (изключително добре структурирано и мощно в логиката на тоталитарната държава) и да дадем нов прочит на историята. Стана дума за това по-горе – музеите не са хранилища на предмети, те не се занимават само със съхранението на артефакти. В тях знанието трябва да може да се дискутира и дебатира. Музеите в България почти нямат нови постъпления. Те са застинали като колекции някъде в средата на 80-те години. Но това не е причина тези колекции да не се показват и обговарят по един съвременен начин, който да носи нещо повече от естетическо удоволствие. Затова би било изключително здравословно екипите да включват хора с доказани професионални качества (не само от средите на визуалните изкуства) и напредничаво мислене, които не се страхуват да изтупат историческия прах и да поднесат на публиката различни версии за обсъждане.
Изграждането на една постоянна експозиция изисква сериозен анализ на фондовете и на спецификата на мястото, за да може да се постигне максимален ефект и въздействие. Историческият, социалният, културният контекст са от голямо значение. Към тях се добавят географските характеристики, местните приоритети и особености. Успешните музеи са тези, които държат сметка за всичко това. Така не само изграждат свой собствен облик, но и стигат по-лесно до публиката. Най-важното нещо за една експозиция е посланието – какво иска да каже музеят на своите посетители. Целта е то не само да бъде ясно и категорично, но и да придаде характер на мястото, различен от този в съседния град. Във всички български художествени музеи експозициите са на принципа “copy-paste”. Те повтарят шаблонни схеми от времето на тяхното създаване. Това, между другото, важи и за някои световни музеи – подредбата си прилича; различни са само отделните герои, но този принцип започва все по-малко да сработва. Постоянните експозиции трябва да имат своята идентичност, базирана на силна основна история. Поднесена четливо с помощта на съпътстващи текстове и адекватен дизайн, тя е способна да стигне до повече зрители. Това е възможно да стане само с максималното доближаване на традиционни подходи и новаторски практики.
В момента единственият механизъм с потенциал за успех е създаването на работни групи, включващи и международни специалисти, които да изготвят изложбени стратегии за конкретни музеи. Това обаче изцяло зависи от волята и желанието по места, от осъзнаването на необходимостта от подобна промяна. За съжаление, не мисля, че сме стигнали дотам. А съпротивата на локалната сцена може да бъде убийствена.
- Можем ли да говорим за кураторска колегия у нас, тя в състояние ли е да постига консенсуси и те успяват ли да влияят на политиките в сектора? Или пък може би тя по условие е и е добре да е „дисенсусна” общност?
- И не, и да. Макар че от няколко години професията „Куратор“ е отчетена от Националната класификация на професиите и длъжностите, тя все още не е призната от големите музейни институции. Вижте в сайтовете на Националната галерия или на някоя от градските галерии дали тази дума фигурира. Критичен за мен е проблемът с не отделянето на тази длъжност от тази на фондохранителя. Това не само създава вътрешни проблеми и неразбории, но не дава възможност професията на куратора да се развива, да става видима и да влияе. Кураторите в България нямат своя организация и се подкрепят неформално и в известна степен нелегално, като намират повече възможности за изява извън държавните и общинските институции. Много често ние имаме общи цели по отношение на голямата картина, независимо от индивидуалните си активи. Трудното приемане на професията обаче – и то, колкото и да е странно, най-вече сред някои части от колегията, се превръща в сериозно препятствие. Независимо от това, една от най-младите професии в страната е направила доста за краткото време на своето съществуване.
- Какво в последна сметка стана с музея за съвременно изкуство – имаме ли, нямаме ли, ако нямаме – защо нямаме? И разбрахме ли се какво ще разбираме под съвременно изкуство?
- Пак опираме до въпроса за прозрачността. Никой не знае какво се случва там. В Националната галерия витае някакъв дух на тайнственост и секретност и много често дори служителите са в пълно неведение за ставащото в музея. За ремонта на САМСИ има оскъдна информация, макар да смятам, че обществото трябва да бъде наясно и Националната галерия е длъжна да го информира. Така или иначе, такъв музей няма. САМСИ е изложбена зала без бюджет, фонд и екип. Нямам представа какви са плановете след ремонта, тъй като това също е дълбока тайна. Досега пространството действа като кунстхале без дългосрочна политика и план.
- В началото на прехода имаше остро противопоставяне между традиционни художници и авангардни артисти, което носеше идеологически и поколенчески измерения. Защо сега то сякаш изчезна? Заместиха ли го нови оси на противопоставяне?
- Споменах вече за неприемането на кураторската професия в някои среди. Това е симптоматично. Консервативността и отхвърлянето на всичко ново не само че съществува, но в известна степен и се втвърдява. Има редица предпоставки за това. Пробивът в системата е труден поради численото превъзходство и институционалното окопаване на ретроградните сили. Получават се две паралелно съществуващи линии: едната - старомодна, тромава, затваряща ни зад зидовете на твърде ограничена представа за изкуството и света, другата – свободна, експериментираща, с ясна визия за случващото се днес и предстоящото утре, но маргинализирана в рамките на малки пространства и неправителствени институции със скромно влияние върху обществените процеси. Ако имаше момент, в който вярвахме, че тези светове ще се приближат едни до други и евентуално ще заработят заедно, сега вече не мисля, че това е възможно.
- Бяхте едно от имената, което се обсъждаше като евентуален директор на Националната галерия. Как се виждате в такава роля, а и по-общо – накъде оттук нататък води професионалният ви път?
- Засега не виждам перспектива за работа в държавна структура. Оставам вярна на това, което винаги ме е определяло през годините – динамика, провокация, задаване на въпроси, неподчинение, прилагане на нови стандарти. Полето за изява в тази посока е единствено в частния сектор.
Въпросите зададоха Георги Лозанов и Кирил Василев
още от автора


2 - 28.04.2017 11:32

re: колю коле
От: guardianangel
Явно ви е настъпено жестоко прословутото балканско "ти, мен, уважаваш ли ме", анонимни читателю Колю Коле, че сте хванали на мушка и неуморно преследвате с простотии всеки текст на К.Василев.
Забавна работа са феновете. Няма проблем, ще се надприказваме тогава..
1 - 27.04.2017 16:38
От: kolio kolev
"Любимото ми определение за музей е, че това не е място за обекти, а място за идеологии."Кирчо,ти ко праиш там?
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”