Български  |  English

Мъжете нямат бъдеще

 

Male bashing – обругаването на всичко мъжко - в момента е свръх актуално. Започна се с Доналд Тръмп. Бърни Сандърс му лепна етикета „Мистър Мачо”. Тръмп стана символ на „сърдитите бели мъже”, от които в момента се търси отговорност за всичко лошо в света: климатичните промени, тероризма, икономическата криза. Във вестник „Велт” Даниел-Дилън Бьомер изброява тези и още няколко други злини, след което започва да се вайка, че „планетата е застрашена от криза на мъжествеността”. И понеже мъжете не можели нищо или поне нищо хубаво, авторът умолява „жените по света да ни спасят от тези мъже”.
В късното лято на 2016 г. американският президент Барак Обама публикува в списание ”Glamour” есе, наречено „Така изглежда феминистът”. Бащата на две дъщери пише: „Мишел и аз сме възпитали дъщерите си да не си премълчават, когато стават свидетели на двоен стандарт в морала или смятат, че постъпват с тях несправедливо заради пола или расата им (...) Е, да, има значение, че татко им е феминист, защото сега те очакват това от всички мъже”. Обама забелязва мъжете само ако подкрепят феминизма. Така кръгът между двамата президенти се затваря. Юристът Глен Рейнолдс пише, че „докато Клинтън и Обама играеха с женската карта”, младежите и мъжете все повече пропадат социално. Той не е единственият на това мнение. В книгата си „Политика на омразата” политоложката Катрин Дж. Крамер впечатляващо описва колко злоба и яд са се натрупали у работническата класа в Уисконсин – щат, допринесъл също за изборната победа на Тръмп. В „Харвард бизнес ривю” професорката по право Джоан К. Уилямс обяснява успеха на Тръмп с дългото игнориране на потребностите на работещите мъже.
Днес губещите от еманципацията са младежите и мъжете. От дълго време икономиката се развива по посока на „женските” браншове на услугите и постепенно се свива по отношение на „мъжките” индустриални браншове. В съответствие с това, заетостта при жените се повишава, докато при мъжете последователно намалява. От няколко години безработицата при мъжете е по-голяма от тази при жените. Това определено не е в интерес на бъдещите перспективи на подрастващото мъжко поколение, също както и носещият се във въздуха лозунг „Бъдещето е на жените”. В САЩ вече получиха посланието. Там вече не говорят за рецесия, а за „мъжецесия”. В изследването си „Мъже без работа: Невидимата криза в Америка” икономистът Николас Еберщат доказва колко много на американските мъже им липсва работата и колко това все повече ги превръща в социален проблем. В книгата си „Краят на мъжете и възходът на жените”, която и у нас беше станала бестселър, Хана Розин анализира епохалния упадък на американската мъжественост.
По време на голямата рецесия, която започна през 2007 г., три четвърти от 7.5 милиона уволнени бяха мъже; през 2009 г. за първи път работещите жени бяха повече от работещите мъже. Вече повече от една трета от американските майки осигуряват основно прехраната в семействата си. Последствието е драстична смяна на ролите. „Навсякъде, където попадах, двойките се нагаждаха към новите домашни реалности: жената изплаща ипотеката; жената пътува всеки ден до работа, а преди да тръгне, дава бързи указания на мъжа си как да се справи с прането.”
В Германия също има много млади, „обесени на нечий врат”. Изследването на младежта „Поколение „Какво?” посочва голяма група млади мъже, „които се чувстват силно онеправдани и загубили ориентири” и все повече стават „податливи на популизма”. Прозорливи социолози като Ралф Дарендорф предупреждаваха за това още преди около трийсет години, но никой не искаше да ги чуе. И ако Дарендорф описваше все още обозрими групи от „сърдити млади хора” във Великобритания, сега вече има цели квартали, които се характеризират от присъствието на тези „аутсайдери” – както установява например Берлинският институт за населението и развитието в студията си „Мъжът в беда”.
Мъжете са губещи не само на пазара на труда, но и там, където в училища и образователни институции тече подготовка за бъдещата професионална квалификация. Техните потребности все повече се игнорират, постиженията им се оценяват по-ниско от тези на момичетата, макар качеството им да е същото. Минаването им в по-горни нива или класове се затруднява. Слабите ученици, прекъсналите, бягащите от училище днес са почти само от мъжки пол. Кристина Хоф Сомърс, американска философка и самата тя феминистка, в едноименната си книга говори за „войната срещу момчетата”. Може и да е преувеличено, но е факт, че в детски градини, забавачки, занимални, училища и консултантски институции момчетата постоянно се сблъскват с женски модели на поведение и отграничаване. После с бездушната, механична ритмичност, която възприемат, или с твърдоглавата си опърничавост, те често дават израз на съпротивата си срещу възпитателните заведения като бастиони на женското. Хоф Сомърс отбелязва саркастично, че ако живееха днес, Том Сойер и Хъкълбери Фин, за да бъдат усмирени, щяха да ги въдворят в девическото училище „Риталин”[1]. Момчетата станаха проблемен пол. Насилието и ексцесиите нараснаха значително. При момчетата много по-често, отколкото при момичетата, се появяват психически и психосоматични смущения. Делът на момчетата в помощните училища е две трети. Днес три пъти повече момчета, отколкото момичета, са „клиенти” на консултантски възпитателни центрове. Проблемите с алкохола и наркотиците при тях се увеличават. Втората, най-често срещана причина за смърт сред момчетата е самоубийството, като те се самоубиват поне шест пъти по-често от момичетата на същата възраст. Уилям Полак, професор по психология в Харвардското медицинско училище, отбелязва, че ако делът на самоубийствата при момичетата беше сравним с този при момчетата, обществото отдавна да е взело мерки.
Тези драматично влошени условия имат последствия за двойките и семействата. В книгата си „Стачкуващият мъж” Хелън Смит отбелязва, че в момента в САЩ делът на сключените бракове е стигнал най-ниското си ниво за всички времена. Кей Хаймовиц интерпретира това развитие в проучването си „Как възходът на жените превърна мъжете в момчета” като перманентна криза на съзряването у мъжете. На това може да се погледне и по друг начин. „Защо един мъж да иска да създаде семейство?” – попита наскоро един млад човек в берлинското списание „Цити”. Мъжете могат „да си живеят чудесно” и без семейства. След като с десетилетия им е казвано, че „са излишни, насилници, нечувствителни и изобщо грешка на природата”, не би трябвало да е „чудно, че те не искат да се превърнат в стълбове на обществото. Защо да го правят?” И това не е префърцунено мнение от столицата. Това е тенденция. Немската статистическа служба констатира в доклада си „Самотно живеещите в Германия”, че 27% от 18 до 34-годишните мъже живеят, без да са обвързани. Шейсет процента от самотните мъже на възраст от 35 до 64 години никога не са били женени. В абсолютни стойности това са около седем милиона мъже.
В Германия имаше дебати по „крясъка” на феминистките. „Крясъкът” на мъжете е друг – отказът. Това потвърждава и една студия на „Синус институт” за „житейските планове, ролевите модели и отношението към равноправието на 20-годишни жени и мъже”: „Мъжете страдат, затворени в субективната си чувствителност, и заемат защитна позиция. Жените пишат сценария.” Оплакванията са от силна липса на ориентация, която е установена и от учените. Действително, отдавна липсват образци за мъжко поведение, които подрастващите да могат конструктивно да използват като примери. Зоологът Адолф Портман още преди десетилетия обърна внимание, че ние сме биологични същества с липси и трябва сами да си създаваме образи, за да можем да оцелеем в света. А модерната невробиология дори дефинира човешкия живот като процес, при който по необходимост се генерират образи. Образът, който имаме пред себе си, създава идентичност. А това се получава трудно, когато някоя феминистка, като Андриа Дуоркин, например, от 80-те години приписва на всички мъже по света терора като „смисъл на живота” им.
Оттогава нещата не са се променили твърде много, въпреки твърденията за обратното. В интернет, например, се разпространява видеоклип, в който криминоложка издига искането за намаляване броя на мъжкото население до десет процента. Мъжете само нарушавали равновесието в света. От своя страна пък американски майки излязоха с манифест: „Как обругаването на мъжкото убива синовете ни”. Те много убедително разказват как „постоянното принизяване на мъжествеността” спъва развитието на синовете им. Това се припокрива с оплакванията на немски работодатели, че днес у младите мъже липсва желание за работа, дисциплина, последователност и търпимост към фрустрацията. Не е толкова чудно. Ако преди смелостта, стремежът към постижения или автономността на мъжете са били силно хвалени качества, днес те биват заклеймявани като агресивност, кариеризъм или неспособност да се установи близост.
Само поради това, че определени качества исторически са били свързани с мъжествеността, сега те трябва да бъдат изкоренени. В Австралия, например, обучението по естествени науки се опростява, за да стане разбираемо и за момичетата. Уважаваната професорка по квантова физика Мишел Симънс нарича това „ужаса на феминизираната физика”, за който после университетите опират пешкира. Всичко това има и икономически последствия. Ако в долната част на социалната стълбица подпомагането на „излезли от релсите” мъже поглъща парични средства, в най-горната й част става въпрос за загуба на иновативност.
Културно-исторически, мъжете са били паметта на авангарда. Днес всички емпирични изследвания показват, че те са преобладаващо ретроградни. Ориентират се по вчерашния ден, защото утрешният им е отнет. Те междувременно станаха и арсеналът на дясната политика – на Националния фронт, на Партията на свободата в Австрия, на Алтернатива за Германия и на Швейцарската народна партия. С една дума, има много причини да поискаме ревизирането на реалната стойност на мъжкото. Във време, когато още не е имало специализирани изследвания върху половете, големият берлински социолог Георг Зимел отбелязва следното: „С изключение на няколко области, нашата култура е изцяло мъжка. Мъжете са създали индустрията, изкуството, науката и търговията, държавното управление и религията; и затова тези сфери не само обективно носят мъжки характер, но и за редовното им упражняване се изисква специфично мъжка сила.”
А и ако само се огледаме наоколо, ще видим, че ежедневното функциониране на нашето общество зависи от дейности, които жените не искат да извършват и те се правят от мъжете: събирането и обработването на боклука, подземното строителство, преработката на гума, чистенето на улиците или преработването на отходните води. Мъжете са заети в най-опасните сектори: във високото строителство, например, в отстраняването на вредни вещества, ремонтирането на покриви, прокарването на релси, в сигурността, защитата от природни бедствия. Съотношението между мъже и жени сред жертвите при намеса на полицията, пожарната, бързата медицинска помощ, санитарните и техническите служби, реагиращи при извънредни ситуации, е 98 към две. При спасителните акции в Чернобил или на 11 септември в Ню Йорк загинаха най-вече мъже.
Крайно време е, казва философката и феминистка Елизабет Бадентер[2], отново да започнат да бъдат хвалени мъжките добродетели. А „те се наричат самоконтрол, желанието да надскочиш себе си, готовността да поемаш рискове, да се изправяш пред предизвикателства и да се противопоставяш на потисничеството... Те са предпоставката на творчеството, но и на достойнството.” Това няма нищо общо с андроцентризма.
 
Франкфуртер алгемайне цайтунг, 29 март 2017
Превод от немски Ирина Илиева


[1] Авторът има предвид оспорваното лекарство „Риталин”, прилагано на пациенти с изразен дефицит на внимание и хиперактивност - бел. прев.
[2] Елизабет Бадентер е известна на българския читател с „XY на мъжката идентичност" в превод на Росица Ташева, ИК Колибри, 2002 г.
още от автора


Мъжът, този слаб пол
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”