Български  |  English

За Шнитке
и неговото уникално На троих

 
На фестивала „Мартенски музикални дни” Юри Башмет и ансамбълът „Московски солисти” изсвириха композицията на Алфред Шнитке „На троих” (вж. бр. 12 от 31 март). Заглавието е руски идиом, свързан с обичая бутилка водка да се споделя (и финансово) между трима. Тук тримата са Гидон Кремер, Юри Башмет и Мстислав Ростропович. Шнитке създава тази работа през 1994 г. след трети пореден, много тежък инсулт, когато загубва и способността да говори. Произведението е изпълнено за първи път в Москва на фестивала, посветен на музиката на Шнитке, през октомври същата 1994 г. по случай 60-годишнината на композитора. Шнитке не е присъствал на фестивала, бил е в хамбургска болница до декември. След „На троих”, той пише още Девета симфония, която не успява да довърши (успешно върши това Александър Раскатов през 1996-97) и едночастна Сонатина за пиано на 4 ръце. Шнитке умира през август 1998 г.
На редовната пресконференция на фестивала помолих Юри Абрамович да разкаже историята на този своеобразен троен концерт за цигулка, виола и виолончело. Той се отзова, а споменът го дръпна така, че разказът му продължи повече от половин час с детайли, които не могат да се прочетат и в мемоарната му книга „Гара на мечтите”. Даваме тук тази възможност на почитателите на Шнитке и на останалите герои в разказа.
 
Бързичко ще напомня какво е това „На троих”. В последните 20 години от живота си Алфред Шнитке имаше трима солисти, за които пишеше или концерти, или сонати. Запознах се с него през 1976 г. благодарение на Гидон Кремер. Направихме премиерата на неговия клавирен квинтет. Аз в началото не разбрах нищо от квинтета. Гидон ме повика на репетиция, на която само свирих. И естествено, нищо не ми хареса. Прибрах се, а през нощта взех нотите и започнах да мисля - на следващия ден имаше пак репетиция. И така, почти цялата нощ се влюбвах в това, което първоначално не харесах. И не защото гледах нотите, просто тази музика влезе в мен. Преди репетицията вече чаках с нетърпение да започнем да свирим. Защото пред мен се беше разкрил съвършено нов свят.
И така, ние изсвирихме в Москва неговия клавирен квинтет, това беше световната премиера на произведението. След това направихме запис за фирмата „Мелодия”, който не излезе. Не излезе, защото в това време Гидон стана дисидент - замина. Но след 15-16 години записът се появи. По време на премиерата Съюзът на композиторите в Москва се ръководеше от Тихон Хренников. В Съюза имаше ресторант и когато имаше премиера на произведение на съветски композитор, независимо дали ще бъде велик като Шостакович или от друга категория, съществуваше негласно правило композиторът да почерпи изпълнителите в този ресторант. И след премиерата на квинтета Шнитке ни покани в ресторанта. Тогава ми подари клавир на квинтета с разрешение да го свиря, когато искам, и хубав автограф, в който изказваше благодарността си. А аз му казах: „Алфред, ти можеш ли да допълниш, че обещаваш да напишеш за мен голям истински концерт със симфоничен оркестър. Това ми е много нужно.” Къде е този клавир сега, не знам, не съм го виждал много години. Но това не е важно. Важното е, че почти 9 години след това се появи знаменитият концерт за виола. Сега вече той е много популярен по целия свят, свири се и по конкурси. Например, в Москва на третия тур участникът в конкурса може да свири или концерт от Барток, или концерт на Уолтън, или концерта на Шнитке. И аз виждам, че на конкурсите вече изборът е петдесет на петдесет. А и много е записван този концерт. Аз го свиря още, но по-рядко.
През тези почти 9 години ние с Алфред много пъти се карахме. Защото всеки път, когато се срещахме, аз го питах: „Къде е концертът? Обеща ми.” А той отговаряше: „Да, помня, и аз искам да го напиша.” След време, пак случайно, го срещам и го питам: „Къде е концертът?”. В края на краищата се скарахме – на улицата пред Консерваторията. Накрая написа концерта и премиерата беше в Амстердам с Концертгебау оркестър. Разбирах защо чакам толкова. Той беше зает, имаше много поръчки, а моята беше без пари – просто молба. После го оформихме като поръчка на Министерството на културата. А след това стана още по-трудно, защото това означаваше, че премиерата трябва да бъде в Москва. Но тогава Алфред беше болен и затова премиерата стана не в Москва, а в Амстердам. Веднага след премиерата на концерта, аз му казах: „А сега ми напиши соната или втори концерт...” Много обикнах музиката му.
Той много често идваше на концерти на „Московски солисти” и с него след това ги обсъждахме. Хвалеше, но и казваше критични мнения. Беше много интересно. Веднъж му казах, че неговата Соната за цигулка и пиано би станала много добре за виола и струнен оркестър. Дори му предложих аз да направя транскрипцията, а той после да я провери. Той попита: „Коя соната?”. (По времето на този разговор Шнитке е написал две сонати за цигулка и пиано – Е.Д.) „Тази с многото паузи” (втората соната). А той ми каза: „Не, няма да се получи. Защото така, както при теб в концерта за виола има тема, която е свързана с твоето име, така тази цигулкова соната е свързана с името на Гидон Кремер. И когато ти ще я свириш на виола, това ще бъде квинта по-ниско, значи, няма да има вече никакъв Кремер. Не става.” Той придаваше значение на тези неща. Казах му: „Добре, трябва още да помисля”. Тогава чух трио сонатата. И го питам: „Там няма никаква фамилия, нали?”. „Не!” Казах му, че, според мен, ще звучи добре за оркестър... „Дай, моля ти се!” Той ми разреши. Пет страници направих сам, но после се разболях много от ангина и отидох в дома на Съюза на композиторите в Руза. А там почиваше с майка си едно момиче, студентка по композиция . Разговорихме се и аз й казах, че правя версия за оркестър на струнното трио на Шнитке. Тя реагира много емоционално: „Сега ще падна на колене пред вас. Обожавам Шнитке. Може ли да видя нотите?” И след петата страница нататък всичко направи тя. Разбира се, аз й казах моите идеи, какви инструменти трябва да свирят на всяко място, но всичко, което се отнасяше до гласоводенето и изписването, нататък го направи тя - вероятно още 35 страници.
Когато занесох на Алфред партитурата, той погледна и каза: „Знаеш ли, след петата страница всичко е просто идеално.” Прибави няколко ноти пицикати в контрабасите накрая и измисли заглавието: Трио соната за струнни. И като видя, че това се случи само защото много исках да свиря негова музика, написа Монолога за виола и оркестър за фестивала в Роландсек (Германия) и го посвети на мен. Нататък нашите отношения бяха прекрасни, ние дълго и често общувахме. Мина време и аз му казах: „Сега трябва да ми напишеш една соната.” Той каза: „Да, прав си! Имаш голям концерт, имаш произведение с камерен оркестър, сега е нужна соната.” И пак минаха години. А соната няма. И той се разболя. За пореден път получи инсулт. В същото време, около него обикаляха и Ростропович, и Кремер. Те също искаха той да им напише нещо. Накрая чух приятна новина от жена му Ирина. На всички той отговарял: „Да, на всяка цена ще напиша, но най-напред трябва да напиша соната за Юра.” Още повече, че с Ростропович дори не се познаваха. Мисля, че аз ги запознах. Веднъж Слава ми каза, че и той иска музика от Шнитке. А аз му отговорих: „Утре летя за Москва, напиши му писмо, ще му го предам и той ще напише.” И той му написа писмо, предадох му го... След това Шнитке написа за него концерт за виолончело, после Симфония, между тях наистина имаше приятелство. И така: всеки от нас живееше с очаквания – Ростропович, аз и Гидон. А Алфред беше болен, вече много болен. И изведнъж ми звъни Ира Шнитке и ми казва, че той е започнал да пише. „Но не мога да разбера какво е започнал”, ми казва тя. А аз я питам: „Е, там има ли алтов ключ?” Ира е пианистка и казва: „Да, има.” „А къде е”, питам, „най-отгоре ли е на партитурата?”. Защото ако е отгоре, значи е за мен. А тя ми казва: „Аз виждам партитура и нищо не мога да разбера. Той искаше да пише соната, което значи виола и пиано. А виждам партитура, според мен, това е оркестър.” На следващия ден пак разговаряме и тя ми казва: „Това съвсем точно е с оркестър и аз виждам, че има виолинов ключ и басов ключ за виолончело. Освен оркестъра.” А аз й казвам: „Почакай, ако алтовият ключ е отгоре, а после е басовият ключ, значи това е концерт за виола и чело”. Защото Ростропович вече му беше казал: „Пиши тогава двоен концерт”. Аз знаех това. А ако там над алтовия ключ има виолинов ключ, значи е за Гидон и за мен. И пак й казвам: „Погледни къде е алтовият ключ.” Тя погледна и ми каза: „Нищо не разбирам – там има три ключа.” Тъй като той много боледуваше, в края на краищата се разбра, че е решил да се разправи с нашата тройка наведнъж. А какво значи „На троих” – това се разбира само в Русия и може би в някои славянски страни, но никъде другаде в Европа. Защото е трудно да се обясни. Троен концерт – това го разбират всички. И много пъти са ме питали – какво значи това? А аз разказвам, че за една бутилка водка стои човекът в магазина и прави знак с двата си пръста (показва), което означава, че се нуждае от още двама, за да стане „На троих” – да се подели на три бутилката. И броят на пръстите означава колко не достигат, за да се купи бутилката. Като се раздели бутилката на три, се получава добра доза и работата върви. Тук не мога да не спомена кратката история с Шостакович. Той си отивал вкъщи и си мислел за нещо. А до неговия дом има магазин и до вратата на магазина стоял човек, който му показал един пръст. Шостакович вдигнал рамене, за да му покаже, че не разбира за какво става дума. А онзи го попитал: „Трети искаш ли да бъдеш?” А Шостакович му отговорил. „Аз искам да бъда първи”. Това е знаменита история!
Концертът „На троих” е необикновен. Мисля, че в някаква степен той е уникален в творчеството на самия Алфред и е неговото последно голямо произведение.
При него имало един сандък, където е прибирал произведения, които считал за неуспешни. Виждал съм ги, много е трудно да се вземат. Имаше една работа за камерен оркестър – няма ноти, а знаци като рояк мухи, поток на съзнанието. Ние с „Московските солисти” дори се опитвахме да ги просвирим, за да ги чуем, но беше невъзможно. Как можеш да изсвириш нота, ако не виждаш такава. Писаното там приличаше на някакъв мираж по-скоро. Дори направихме опит да разчетем партитурата с компютър. Пробвахме, но нищо не се получи. Има и симфония, десета, някои страници са по-ясни, но останалото е като облак.
Връщам се към „На троих”. Първата част той е написал за Ростропович. Със солиста свирят само виолончелите - стройна структура, никакви облаци няма там. Ако мога така да се изразя, звучи като хеви метал. Втората част е за виола, но с мен свирят и виоли, и виолончели, а третата част е за соло цигулка, с която свирят всички. А ние, другите двама солистите, мълчим. Виолончелото вече си е изпълнило партията, виолата – също. Ние слушаме. Във всяка част музиката е много различна. И в края на цигулковото соло изведнъж настъпва хаос. На мен повече ми допадат моята част и цигулковата. Виолончеловата е много тежка, но за сметка на това е просто идеално структурирана. Няма никакъв компромис, никакъв акцент, който да иска да купи публиката. Нито един! Във виоловата част има няколко тонални петна, някакво просветление, в началото започва така, сякаш лае куче (пее), следва пауза и после по същия начин. А по-късно идват тези красиви моменти... и накрая виолата просто затихва. След това идва цигулката - цялата в атмосферата на типичния Алфред. И изведнъж виолончелото шоково се намесва, все повече и повече настъпва, аз свиря една такава вулгарна мелодийка (пее), все едно вече съм пиян, може да се каже, че „На троих” вече действа. А те си продължават своето – виолончелото и цигулката. Всичко това се превръща в хаос, събира се, звучи като алеаторика. Тези три елемента се ускоряват, усилват и изведнъж се чува много мощен акорд от рояла – клъстер с двете ръце до лакътя. Той прекратява хаоса. Клъстерът е с педал, докато отзвучи. Ние замираме. Този акорд звучи все по-тихо и по-тихо, като че ли си тръгва... И накрая, като каденца в последната част, оставаме тримата солисти. Свирим менует, който този голям майстор е изработил в особена стилистика, музикалният език е специален, дисонантен (пее почти целия менует), свирим все по-тихо и по-тихо, и накрая настъпва тишина. Това е концертът. Гидон спореше с Ростропович къде всъщност е мястото на този менует. Защото той може да се изсвири като каденца, а може да се изсвири, както Ростропович искаше, на бис... Да кажем: „Ако ви харесва, ние ще ви изсвирим сега този менует”. (Имитира блестящо Ростропович, а всъщност на световната премиера в Москва е станало точно така – Е.Д.) Дори пресата писа, че цигуларят искал менуетът да се изсвири като каденца, виолончелистът – на бис, а виолистът по средата седял и си мълчал. Бил готов на компромис. Сега, когато го свирим с „Московски солисти”, предпочитам каденцовия вариант, на мен така ми допада много, защото след клъстера идва като реминисценция.
Ето такъв уникален концерт имаме и аз много се радвам, че ще го изсвирим тук, винаги се получава по различен начин. Но важното е, че с „На троих” Алфред накрая ни свърза нас, своите трима солисти, и създаде това уникално произведение.
Записа Екатерина Дочева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”