Български  |  English

Конкурсите за паметници
са тресавище

Разговор със скулпторите Николай Колязов и Тодор Ламбов

 
- Това, което се вижда на повърхността, са скандалите от последните две-три години, когато се появиха светещите и пеещите скулптури…
Николай Колязов: Да, точно на повърхността, защото аз искам да попитам наистина ли това са скандалите? Според мен, става въпрос за тресавище.
Тодор Ламбов: Всичко тръгна с насаждането на един лош, агресивен вкус. Хората, които имат критично мислене, нямат място за изява, а тези, които имат трибуна, вече нямат желание да говорят.
Николай Колязов: Основно всичко е въпрос на образование, защото в криворазбраната ни демокрация се наложи принципът „всичко е позволено”. Ключовата реплика тук е: „Ти ли ше ми каеш аз кво да праа”. Това е точно от липса на образование, защото ако си образован, не можеш да правиш каквото си искаш и да пречиш на другия.
- Но тук става въпрос за публично изкуство, което е предназначено за общностно ползване и се финансира от публичен ресурс. То не може да не се съобразява с мнението на хората, които го поръчват и финансират.
Тодор Ламбов: Понеже тук става дума преди всичко за монументална скулптура, трябва да говорим и за това има ли личност, например, която трябва да бъде портретувана. Има ли консенсусна личност или личности? Защото голяма част от конкурсите, които се правят, са полу тайни. Например, конкурсът за паметник на Роналд Рейгън, в чието жури бях, мина почти апокрифно. Никакъв коментар в медиите, никакъв коментар в професионалните среди.
Николай Колязов: Имаш предвид като отражение, защото иначе имаше някаква обява...
Тодор Ламбов: Да, като отражение. Някакъв инициативен комитет има идея да направи паметник на Роналд Рейгън. Тази идея трябва да бъде разгласена в медиите, да има някаква обратна връзка с обществото. Паметникът ще бъде издигнат на алея „Роналд Рейгън”. Аз съм гражданин на София и не знам за съществуването на такава алея. Тя също е кръстена, без никой да знае, без обсъждане. В един момент се явяват на този конкурс хора с проекти, но член на журито е секретарят на кабинета на президента Рейгън, който си е харесал един от проектите и ние, от някаква коректност и уважение към това, че той е познавал лично Роналд Рейгън и е имал дълъг контакт с него, трябва да уважим неговото мнение и да кажем: „Това е паметникът”. Нищо че той няма достойнства на монументална скулптура. Професионалното жури, тоест скулптурите, бяхме малцинство и стояхме леко като наказани. Членове на журито бяха от инициативния комитет, въпросният секретар на кабинета на Рейгън, представители на Столична община и т.н. Всички възражения срещу проекта и заданието на конкурса бяха неполитически, макар че би трябвало да има и политически.
Николай Колязов: За мен въпросът е друг. Направиха се и други паметници на Рейгън в страни от Източна Европа, а той, според мен, определено заслужава това. Интересно ми е дали колегите са погледнали какво е направено в Полша, например. Май не навсякъде е направено точно по този начин. Дори когато се говори за конкретна личност, може и по-едро да се мисли за решаването на задачата.
Тодор Ламбов: Но задачата е „бюст”. Такова е заданието, а това казвам, че е грешно заданието.
Николай Колязов: Да, в случая е така. Сещам се за един друг конкурс. Мина един конкурс за иконична личност като Климент Охридски в Стара Загора. Ами като видях снимки на проектите в медиите, те бяха тримерни имитации на икони на Климент Охридски – дигнал ръка, с кръст и т.н. Кому е нужно това?
Тодор Ламбов: Каква е причината да се прави днес поредният Климент Охридски? Това пак е кофти задание. Имаме ли нужда да правим десетки паметници на Васил Левски, например?
- Това е ключов въпрос. Вярвате ли изобщо в смисъла на издигането на паметници днес?
Николай Колязов: Аз съм за много по-широк прочит на това нещо. Паметник, защо не, но ако носи духа на времето, в което живеем. На времето, обаче, в глобален мащаб.
Тодор Ламбов: За мен всичко е отражение на времето. Творбите на Александър Хайтов също са отражение на времето. Проблемът е, че всяко следващо нещо става все по-безсмислено. Може би има достойни фигури, които си струва да бъдат увековечени. На мен ми липсва една фигура като Валери Петров. Той за мен е човек, който си струва да бъде увековечен. Липсват ми такива фигури - умиротворени, дълбоки.
- По-света има много паметници, които са посветени на идеи, на ценности. Аз не виждам в България такива паметници.
Николай Колязов: Да, да, но това е абстрактна мисъл, а у нас абстрактната мисъл е много трудно възприемана, затова и няма такива паметници у нас. Тук се връщаме към „епидермалното наподобяване”, което е истинска деградация. В ХХI век отношението трябва да бъде съвсем различно.
- Има ли теми и фигури, заради които не бихте участвали в конкурс?
Тодор Ламбов: Аз например не бих участвал в поредния конкурс за паметник на Васил Левски.
- Защо?
Тодор Ламбов: Защото имам чувството, че всеки следващ паметник на личност като Левски обезсмисля предишния. Може би има един смислен паметник и това е Карловският, решен в романтичен дух, който изчерпва темата. Това е достоен монумент. А когато във всеки град се появи бюст или фигура на Левски, това обезсмисля предишните. Не може да има „лобно място“ на три места. Тук е загинал еди-кой си и тук е загинал същият, и тук... Имаше такива неща навремето в Съветския съюз.
- Нека се опитаме да обобщим кои са най-съществените пропуски в конкурсите за паметници у нас?
Николай Колязов: За мен важен проблем е всъщност как се решава, че трябва да бъде вдигнат даден паметник на даден човек на дадено място.
- Ами най-често идеята идва от инициативни комитети.
Николай Колязов: Този инициативен комитет априори знае къде да бъде поставено това нещо, от какъв материал да бъде изградено, знае коя ръка да бъде вдигната, какъв нагръдник да има и т.н. Имаше такова задание за паметник на хан Тервел в Стара Загора. На теб като скулптор не ти остава нищо друго, освен да го измоделираш. Всъщност, инициативните комитети търсят тримерен изпълнител на идейния си проект. А трябва напъните на инициативните комитети да минават на одобрение. На Запад го правят така. Появява се инициатива, но допитването до гражданите е много сериозно. Понякога проектите се изграждат в полутраен материал и стоят на мястото по две-три години, за да се осмислят от гражданите - дали да ги има на това място, дали да е този размер и т.н. Изключвам авторските работи, които се поставят на дадено място, там е друг случай.
- Да обобщя. Според вас, инициативите за паметници трябва да се подлагат на сериозна обществена дискусия, преди изобщо да се стигне до задание. След това самите задания трябва да се подлагат на обсъждане и то достатъчно продължително време.
Николай Колязов: По сегашния закон за обществените поръчки срокът от обявяването на конкурса до журирането е един месец, което е страшно несериозно, направо смешно. Това дава само формален резултат.
- А трябва ли изобщо да има журита. Или само гражданите да решават.
Николай Колязов: Трябва, защото иначе ще дойдат едни по-силни хора и ще кажат: ние го искаме това нещо, ела да ни кажеш, че няма да го направим.
Тодор Ламбов: Важен е съставът на журито. В конкурса за паметник на Рейгън бяхме само четирима професионалисти: трима от СБХ и един от САБ, а цялото жури се състоеше от седем или осем души.
Николай Колязов: Аз съм участвал в конкурси, в които в журито е имало единайсет-дванайсет човека, от които само един е скулптор, но за сметка на това, имаше счетоводител, озеленител и т.н. Бил съм и участник в жури, където бях единствен скулптор. Повдигал съм този въпрос, но без резултат. Примерно, в журито има един скулптор и трима архитекти. В журитата на архитектурните конкурси не участват скулптори, защо тогава в журито на скулптурни проекти често доминират архитекти? Нямам нищо против да участват архитекти, но превесът трябва да е в полза на скулпторите.
- Трябва ли да се обсъжда резултатът от журирането или дискусията трябва да е само за кандидатстващите проекти?
Тодор Ламбов: Не е лошо да има обсъждане и след журирането.
Николай Колязов: Има едно надменно отношение от страна на институциите. Те смятат, че няма нужда да се обсъжда и да се обяснява защо, а това е изключително важно. Това обясняване „защо“ може да промени резултата в по-добра посока. Може да се забавят малко нещата, но това не е истинско забавяне, защото нещата са минали през процеса на реално осмисляне.
- При кои от паметниците, реализирани след 1989 г., е имало сериозно обсъждане?
Тодор Ламбов: Единствения, за който се сещам след промените, беше проектът за паметник на Стефан Стамболов в градинката пред „Кристал”. В ранните 90-те. Тогава конкурсните творби бяха изложени на „Шипка” 6 в цяла една зала и имаше обсъждане на спечелилия конкурса проект. Това направи много по-лесно приемането на проекта от гражданите, защото това е нетипична за България творба. Лично на мен тя по нещо ми е близка.
- Други неща в процедурите трябва ли да се променят?
Николай Колязов: Тези практики са обусловени от закона за обществените поръчки и тласкат нещата изначално в лоша посока. Там по еднакъв начин се третира строителят на тротоар, направата на нов парк, опъването на кабели за тролейбуси и художникът, който трябва да направи паметник. Единствената промяна, която направиха, беше да не се класира задължително начело най-евтината оферта. Друг важен момент е начинът, по който се определят бюджетите на конкурсите. Общините действат така – направихме еди-кой си паметник за 40 хиляди лева, този е с два метра по-висок значи ще го направим за 60 хиляди. Как измисляш бюджет за такова нещо? Има висша доза артистизъм в определянето на бюджетите.
- Какво може да се промени по отношение на комплектоването на журитата. Каква може да е позитивната роля на СБХ?
Николай Колязов: От моя гледна точка, еднократното заседаване на журито е половинчата работа, даже не половинчата, а никаква. За мен журито трябва участва в целия процес - от самото идейно създаване; да преценява и прецизира текста, който е подаден; да прецизира подадените от авторите заявки; да се грижи да ги представи пред обществеността; да селектира няколко от тях. После това жури трябва да има отговорност и по отношение на реализацията. В строителството има технически надзор при реализацията на проекта, при реализацията на паметника или на монументалната задача такова нещо няма. Журито трябва да участва в самото приемане на вече готовия проект, защото може да се окаже, че реализацията се е случила не така, както е обявена. Днес масово се прави така - печели се конкурсът по макет, а после се реализира нещо друго. Никой не търси отговорност за това.
Тодор Ламбов: Тук се смята, че има ли жури, значи всичко е о кей; има ли конкурс, значи всичко е о кей; участва ли СБХ, значи всичко е наред. Много пъти директно възлагане - без конкурс, води до добри резултати. Например, паметник на Ван Гог от Осип Цадкин във Франция. Паметник на загиналите от бомбите на Вадим Сидур. Това са все паметници. При нас от средата на 90-те повечето от паметниците са минали през жури и резултатът не е добър. Много често едно отговорно възлагане на добър скулптор и архитект води до добро решение. И обратното - много пъти един формален конкурс и едно формално журиране не води до добър резултат. За мен също е много важно това, което Николай спомена, че журито няма ангажимент към крайния резултат. През социализма имаше такава практика – журито дава препоръки. Да, ние фаворизираме този проект, но предлагаме да се направят известни промени, с които проектът би спечелил по еди-кои си показатели. И авторът би трябвало да се съобрази или поне да има предвид тези препоръки, след което отново да представи проекта си пред журито. Затова нещата от онова време, въпреки идеологическата си натовареност, седят.
Николай Колязов: Искам да допълня нещо. Още преди 9 септември 1944 г. Иван Лазаров е казал, че ако искаш да убиеш една идея за паметник - обяви конкурс.
- Но тук няма ли друг риск? Един кмет си харесва даден скулптор и всичко в града се прави от него в рамките на 5 или 10 години. За вас няма да има шанс като по-млади.
Николай Колязов: Да, има го този риск, но кметът и скулпторът носят лична отговорност.
Тодор Ламбов: Въпросът е да има обществено обсъждане. От друга страна, обсъждането с гражданите също е нож с две остриета, защото гражданите са силно манипулируеми в момента. И тук стигаме отново до образованието.
- Но проблемите с образованието изискват години за решаването им, а вие работите и живеете днес. Кой е най-добрият вариант в момента? В началото на разговора останах с впечатление, че сте за конкурсното начало с известни корекции, но после казахте, че директната поръчка може да дава по-добри резултати. Какъв е моделът, който вие избирате?
Тодор Ламбов: Аз нямам готов модел, а и едва ли някъде по света има готов модел.
Николай Колязов: Моето предложение е най-после да започне разговор за това как се правят тези неща по света и да се помисли как различните модели да станат работещи в нашия контекст. Според мен е необходимо създаването на национален експертен съвет, през който да минават инициативите за бъдещи монументални проекти - от идеята до нейната материална реализация. Разбира се, в този съвет трябва да се привлекат широк кръг специалисти от различни области. Да не забравяме, че времето, в което ще се предлагат спорни проекти, тепърва предстои.
Тодор Ламбов: Първото е обсъждането с гражданите, сред които са и професионалистите, и хората от други изкуства, от хуманитарните науки. След това трябва да се помисли, с оглед на конкретната идея, кой би бил най-добрият модел за неговата реализация. Може да се окаже, че най-добрият вариант е да се покани автор от чужбина.
Николай Колязов: Всичко зависи от конкретните неща. Все пак, за мен конкурсната форма е най-легитимна, но дадохме пример и с другия модел, за да стане ясно, че личната отговорност също е важна.
Разговаря Кирил Василев
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”