Български  |  English

Нова защита на поезията

 
Понятието за поезия днес чувствително се е стеснило. Докато в предишни епохи от античността нататък думата „поезия” се е отнасяла за цялата художествена словесност, сега с нея вече обозначаваме само един неин дял – лириката, като понякога може да присъединяваме и епоса, стига да е в стихотворна форма. Това смаляване на обема върви ръка за ръка със съответно понижение на статуса.
През 1581 г. знаменитият английски висш аристократ, дипломат и воин, но преди всичко поет с изключителен талант, Филип Сидни, предизвикан от пуританския памфлет на един бивш драматург, Стивън Госън, написва трактат, озаглавен „Защита на поезията”, впоследствие преименуван на „Апология на поезията”. Преди да се обърне към литературната сцена в страната, Сидни се захваща с проблема за това как се съотнася поезията с другите области на интелектуална дейност и какво е нейното предназначение. Той уточнява, че се интересува предимно от светската поезия, представена от най-добре познатите си разновидности: „героическа, лирическа, трагическа, комична, сатирична, ямбическа, елегична, пасторална и някои други” – детайлна жанрова раздробеност, която днес вероятно бихме свели до родовата триада епос, лирика и драма. Поезията, заявява Сидни, се извисява над т.нар. „обслужващи науки”, като астрономия, математика, натурфилософия и пр., „всяка от които има своя частна цел, но все пак се стреми към най-висшата цел на суверенното познание, наричано от гърците arhitektoniki,което, струва ми се, се състои в себепознанието на човека, в етичното и политическо разсъждение, насочено към добротворство, а не само към добро знание”. Защото новата епоха на хуманизма очаква от образованието не само да предоставя знания, но и да превръща тези знания в практическо действие за овладяване на реалния свят – нещо, в което и сега продължаваме да вярваме. В този ред на мисли Сидни заключава:
Така че, щом крайната цел на цялото земно образование е доблестно действие, уменията, които спомагат най-много за неговото пораждане, имат най-голямо право да се възцарят над всички останали; а в това, ако успеем да го покажем, поетът е по-достоен от всички свои съперници.
 
Основните претенденти, оспорващи този върховен статус на поета, са нравственият философ и историкът, като единият борави с предписания, а другият – с примери. Но поетът „би трябвало да отстоява това си звание срещу всекиго от тях”, защото, за разлика от историка, той не е обвързан със записаните факти от миналото (които обикновено са от смесено и противоречиво естество), а може да създава вълнуващи примери на добродетел, които да се следват от всички; и, за разлика от философа, не се занимава с неразбираеми идеи, а създава завладяващи осезаеми образи, които могат да бъдат възприети от всички и да ги подтикват чрез емпатия към благородно подражание и доблестно действие. Поетичната творба освен това е написана по начин, който доставя наслада в процеса на четенето и така прави съдържащото се в нея поучение приятно. Това означава, заключава Сидни, че „над всички науки... се възцарява нашият поет. Защото той не само показва пътя, но предлага и толкова пленителен изглед към този път, че ще привлече всекиго да тръгне по него”.
Два и половина века по-късно, през 1820 г., друг забележителен английски поет, Пърси Биш Шели, пише в отговор на една публикация на приятеля му Томас Лъв Пийкок есе със същото заглавие, „Защита на поезията”. В него Шели развива тезата, че поетът „не само наблюдава съсредоточено настоящето, такова, каквото то е, и открива законите, на които нещата от настоящето трябва да се подчиняват, но съзира и бъдещето в настоящето, а мислите му са семената на цветовете и плодовете на по-сетнешните времена”. По негово мнение, голямата поезия, както и всяко голямо изкуство възниква само в епохи на значителни обществени преобразувания. Тя се ражда от натрупаната енергия на времето и оформя бъдещите развития по своего рода пророчески начин. Примерът, който дава Шели, е красноречив. Постепенната еманципация на жените през епохите след класическата, особено през века на рицарството, казва той, направи възможна любовната поезия на трубадурите и лириката на Данте и Петрарка и техните последователи. Те на свой ред предшестваха и предопределиха по-нататъшната цивилизационна еволюция на Запада, тъй като, „ако грешката, която смеси различието с неравенството в силите на двата пола, е вече отчасти осъзната във възгледите и институциите на съвременна Европа, ние дължим тази голяма придобивка на онова боготворене, чийто свещен закон беше рицарството и чиито пророци бяха поетите”. Създаден беше културен климат, в който стана невъзможно обществените структури да не се реформират така, че да се смекчи осветеното от традицията полово неравенство.
Сега, след още два века, непоколебимостта на Шели и Сидни и тяхната убеденост в обществената значимост на поета ни се виждат несъстоятелни. Бихме ли могли наистина все още да споделяме тяхната вяра, че поетите са хората, които оформят историческия напредък на човечеството? Можем ли заедно с Шели да ги наречем „непризнатите законодатели на света”? Колко важни се чувстват днешните поети в живота на своите съвременници? Че в миналото тяхната значимост е била несъмнена, може лесно да се докаже с цитати от най-великите. Хораций навярно е първият, който възпява своето безсмъртие като поет в прочутото си стихотворение “Exegi monumentum aere perennius...” (Аз издигнах паметник по-дълговечен от бронза). В по-ново време Пушкин повтаря неговата декларация с почти същите думи и с не по-малка увереност:
Я памятник себе воздвиг нерукотворный,/ К нему не заростет народная тропа,/ Вознесся выше он главою непокорной/ Александрийского столпа./
 
Доста преди него Шекспир в своите Сонети е казал, че неговата поезия ще се окаже по-издръжлива от ефимерната слава на света:
Нито мраморът, нито позлатените паметници/ на владетелите няма да надживеят тези могъщи стихове (Сонет 55).
 
Или:
Докато хора дишат и очи виждат,/ дотогава ще живее това [стихотворение] (Сонет 18).
 
А в паметната ода на патриарха на модерната българска поезия „Моите песни” отекват и английският, и руският му предшественик. Ето каква съдба предрича той на своите творби:
Те жив са отклик на духа народни,/ а той не мре, и дор сърца туптят/ от скръб и радост в наший край свободни,/ и мойте песни все ще се четат.
 
Забележително е, че и Пушкин, и Вазов отдават дълговечността на поезията си на нейната свързаност със съдбата и устремленията на своите народи към бъдещето в решаващи моменти на тяхната история. И двамата поети отдадоха всичките си сили за оформянето на това бъдеще и с право могат да се удостоят с изкованото от Шели звание „законодатели на света”.
Поради увереността си в обществената стойност на своите съчинения, поетите от миналото не са смятали за самомнително да привличат внимание към собствената си личност като изключително важна и все пак неотделима от общността на техните съвременници и следовници. Около десетилетие преди Американската гражданска война в „Песен за себе си” Уолт Уитман възкликва:
Аз чествам себе си и възпявам себе си/ и каквото аз приемам за вярно, вие ще го приемете,/ защото всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и на вас.
 
В самото навечерие на Руската революция в началото на ХХ век Владимир Маяковски се провиква със също такъв квази-нарцисизъм

Мир огромив мощью голоса,

 

иду – красивый,

 
двадцатидвухлетний.
 
А още от дръзкия си ранен „Облак в гащи” нататък Маяковски – както и Уитман – не се стеснява отново и отново да афишира името си в своята поезия.
Такова гръмко самоизтъкване на поета в днешни дни би прозвучало като незряло, грубо преувеличено и безвкусно, във всеки случай, съвсем не като знак за художествено достойнство. Защо само за около столетие времето се е променило толкова отчетливо? Защо вече не е възможно един млад, нестесняван от нищо поетичен глас да изпълни цял стадион или друго голямо публично място с омаяни слушатели, както се случваше неведнъж в дните на Евтушенко и Вознесенски в Москва или на Гинсбърг и Ферлингети в Сан Франциско, а и на толкова други, като Одън и Пазолини, и Тенеси Уилямс, и Шандор Вьорош на международните поетични четения в лондонската Кралска фестивална зала?
Дали това е, защото пресметливостта, както предупреждаваше Шели, се е наложила над въображението като висша способност на човешкия ум и „поетите са били принудени да отстъпят гражданската корона на онези, които предпочитат разсъдъка и механиката”, на онези, които са убедили всички, че „упражняването на въображението е много приятно, но... това на разсъдъка е по-полезно”? Дали, с други думи, сме предали властта над нашия свят на Сидниевите „обслужващи науки” и така сме приели да живеем в едно обърнато с главата надолу обществено устройство, чиято енергия не се захранва от визии, а от инерцията на механичното движение? Днес поезията вече не е атакувана от отрицатели като Госън и Пийкок, но тя е натикана като Пепеляшка в ъгъла, за да не се пречка на стопаните; и обществото на практика не забелязва присъствието й. Шели диагностицира своята епоха по следния начин:
Развитието на науките, разширили владенията на човека във външния свят, поради липсата на поетичната способност в същата мяра, е стеснило тези във вътрешния свят; и човекът, поробил стихиите, сам остава поробен.
 
Не е ли тази диагноза още по-вярна за нашето време? Днес научно-техническата революция е достигнала такова огромно ускорение, че оставя всички обществени и културни развития далеч назад и лишава повечето хора от възможността да реагират. Човешкият ум е принуден да се състезава с компютъра в едно неравностойно надбягване, което дава предимство на машината, а не на нейния объркан, поробен създател. Да вземем само един пример – нарастващия натиск върху всички нас да четем колкото е възможно по-бързо, за да не изоставаме от скоростта на електронните уреди, които ни заобикалят отвсякъде и започват да направляват всяка наша стъпка. Все по-нарастващото темпо на четене, на което се обучават децата в училище и възрастните във всички форми на надграждащо образование, вероятно е необходимо поради неспирното развитие на научното знание, особено с оглед на неговото въвличане в политическите и икономически надпревари между могъщи съперници на глобалната сцена. Но то прави възприемането и оценяването на поезията все по-невъзможно.
Големият американски поет Робърт Фрост беше казал:
Ухото е единственият истински писател и единственият истински читател. Аз познавам хора, които четяха, без да чуят как звучи изречението, и те бяха най-бързите читатели. Наричаме ги „четящи с очите”. Те схващат значението с един бърз поглед. Но това са лоши читатели, защото изпускат най-добрата част от онова, което добрият писател влага в творбата си.
 
Боя се, че от времето на Фрост до днес, повечето хора от западната сфера на съвременната цивилизация са превърнати в „четящи с очите” и по този начин завинаги са отчуждени от словесното изкуство. За тях навярно ще е трудно да схванат какво има предвид Карл Сандбърг в своите метафорични определения за поезията:
Поезията е пробив през тишината с каденци, подредени така, че да прорежат тишината с определени намерения на съзвучия, срички, дължини на вълните.
Поезията е търсене на срички, които да се изстрелят срещу бариерите на непознатото и непознаваемото.
Поезията е мълчанието и говоренето между влажното, бъхтещо се коренче на едно цвете и огрения от слънце негов цвят.
Поезията е отварянето и затварянето на една врата, което оставя надничащите през нея да се догаждат относно зърнатото за миг.
 
Нищо от тези необичайни метафори не може да се осмисли докрай при забързано диагонално прочитане на едно стихотворение. Бихме ли могли да направим следващата плашеща крачка и да кажем, че немалко от новите поети също неизбежно са израсли като „четящи с очите”; и дори да имат оригинални идеи за споделяне, не са се научили да ценят и използват сугестивните способности на езика, неговите вътрешни еха и каденци, без които дори най-силните поетични идеи се съсухрят и изгубват въздействието си?
Това достойно за съжаление откъсване на младите от поезията допълнително се утежнява от тенденцията на днешните училища да не насърчават децата да учат стихотворения наизуст. В България този процес набира сили вече няколко десетилетия, а едно наблюдение на Джордж Стайнър показва, че явлението е универсално. Ще си позволя да цитирам малко по-дълъг пасаж от книгата на този извънредно културен и проницателен автор „Действителни присъствия” за това колко важно е през формиращите ранни години на човек да се наизустяват музикални и литературни творби:
Онова, което знаем наизуст, става активна част от нашето съзнание, „пейс мейкър” в израстването и жизненото усложняване на нашата самоличност. Никаква критическа екзегеза отвън не може толкова пряко да внедри в нас формалните средства, принципите на действената организация на един семантичен факт, бил той словесен или музикален. Точното припомняне и обръщането към запаметеното не само задълбочава нашето вникване в творбата – то генерира оформяща реципрочност между самите нас и онова, което знае сърцето ни. Докато се променяме, променя се и формиращият контекст на интернализираното стихотворение или соната. Припомнянето се превръща в разпознаване и откритие.
Въпросите тук са в най-пълен смисъл политически и обществени. Култивирането на тренирано, споделено помнене привежда едно общество в естествен досег с миналото му. И което е още по-важно, то опазва сърцевината на индивидуалността. Онова, което е съхранено в паметта и може да бъде извикано оттам, съставя баласта на човешкото същество. Натискът на политическите изисквания, стерилизиращата вълна на обществения конформизъм не могат да го изтръгнат от нас. В усамотението ни, публично или частно, запомненото стихотворение, партитурата, която звучи вътре в нас, опазват и ни припомнят онова, което устоява, което трябва да съхраним ненакърнено в психиката си.
 
Но не е ли тъкмо в това същината на въпроса? Не е ли това точката, в която се води – или би трябвало да се води – борбата за бъдещето на света между силите на пресметливия разум и силите на въображението?
За практически настроените умове поезията е ненужна в реалния живот. Те не могат да си представят каквато и да било полза от тази въздушна фантасмагория, която Сандбърг по-нататък определя като „теорема на една кърпичка от жълта коприна с възли от загадки, затворена в балон, вързан за опашката на хвърчило, литнало напролет с белия вятър към синьото небе; призрачен запис, съобщаващ как са направени дъгите и защо си отиват; синтез на зюмбюли и сухари”. За интелектуалното благополучие на такива хора всекидневната дажба на вестникарските писания е съвършено достатъчна. И не е чудно, че ефимерният интерес на журналистиката се е разпрострял толкова нашироко, та да отнеме от поезията огромни пространства от нейните наследствени владения, сред които е популярната драма и най-вече популярната белетристика, превърната днес в типа на романа бестселър. Тези литературни жанрове започват да си съперничат с периодиката за вниманието на пътниците във влака, в автобуса и в метрото, като се изхитряват да заемат от тях присъщите им средства за прелъстяване на масовия читател: сензационната история, съспенса, злободневия сюжет, остроумната, но повърхностна и склонна към бързо шаблонизиране употреба на езика. Накратко, поетичното визионерство е прокудено от периметъра на високо тиражната литература.
И после, борбата между пресметливостта и въображението не е само за умовете на хората, тя в последна сметка е за тяхното оцеляване в джунглата на съвременния свят, чието цивилизационно лустро все повече изтънява. Следните думи на Шели в Защитата днес звучат пророчески:
Когато механизаторът съкращава, а политикономистът съчетава труда, нека внимават да не би умуванията им, откъснати от първоосновите, принадлежащи на въображението, да разгневят, както стана в съвременна Англия, крайностите и на излишеството, и на недоимъка. Те илюстрират пословицата: „На имащия ще му се даде още, а от нямащия ще се отнеме и малкото, което има”. Богатите увеличиха богатството си, а бедните обедняха и държавният кораб се провира между Сцила и Харибда на анархията и деспотизма. Такива са неизбежните последици от упражняването на умствената способност на пресметливостта.
 
Този процес се разви докрай в наше време. Преди година-две сп. Форчън разкри, че, според един доклад на Креди Сюис, „най-богатият 1% от населението на земята сега притежава 50% от цялото световно богатство”. Вътре в този най-горен 1%, продължава списанието, съществува един много по-елитен клуб, който се побира в 0.36%. Това са хора, чието нетно състояние надхвърля петдесет милиона долара. На света има само 123 800 такива. В основата на пирамидата на глобалното богатство са хората с нетно състояние под 10 000 долара, които съставляват 71% от възрастното население на земята. И този контраст все повече се задълбочава. Крайният резултат от страхотната финансова криза, която разтърси света през последните няколко години, беше мощен тласък на властващите богаташи в тази посока. Креди Сюис посочва, че неравномерността в разпределението на богатството всъщност постепенно е намалявала до 2008 г., но след това е нараствала с всяка година. През 2014-15 г. в САЩ са се появили 903 нови милионери, докато средното състояние в страната е останало непроменено.
Сякаш никой не се вслушва в страстния повик на Шекспировия крал Лир пред бедняшката колиба, проехтял от сцената на лондонския театър „Глобус” още в началото на ХVII век и оттогава насам отеквал стотици пъти в театрите по цял свят:
Оттук цяр взимай,/ Надменност, туй, що нисшите търпят,/изпитай, та при тях да си изтръскаш/ излишеството и да ни покажеш,/ че пò са справедливи Небесата.
 
Това, което успя да постигне съвременният капитализъм, е не по-справедливо разпределение на общественото богатство, а замъгляване на традиционните социални разграничения, основаващи се на професии, класи и пр., с което намали опасността от организирана съпротива срещу силните на деня. Сини и бели якички, хора, заети с ръчен труд, и ракетни учени, независимо от очевидните разлики в заплатите им, са сведени вкупом до наемни работници на служба при върховия 1% и се бъхтят денонощно да умножат богатството и силата му. Извън тази маса от наемници се простира една още по-обширна маса от хора без сигурна работа и без постоянни средства за живот. Щастливците от кръга на наетите живеят в непрекъснат страх, че всеки момент може да изгубят работата си и да изпаднат сред бедстващите безработни. Тази опасност ги кара непрекъснато да се борят срещу останалите за собственото си оцеляване и така превръща всички в съперници за насъщния. В такова общество не може да има никакво сцепление, никакъв обединяващ център. Човешката общност се разпада на безброй тревожни, невротизирани индивиди. Ако искате да видите добре очертана картина на тази обезпокоителна реалност, прочетете наскоро преведения и на български роман на младия американски писател Джошуа Ферис „И тогава стигнахме края”.
По ирония на съдбата обаче, онези от привилегирования 1% не са по-малко невротизирани от своите роби. Те също са въвлечени в безмилостна надпревара със събратята си и се борят за всеки източник на допълнително богатство, на първо място, разбира се, за безценните подземни ресурси. Най-малкият признак, че някой може да се забави и да изостане от другите, означава, че ще бъде разкъсан. В стремежа си да грабят все повече, магнатите не се спират пред събарянето на клиентелистки правителства и предизвикването на междуособни войни в който и да е район на света. И тъй като все пак съществува значителна разлика между положението на безработните в непосредствена близост до цитаделите на върховия 1% и на тези, които са по-отдалечени, последните, отчаяни от безизходната мизерия и нарастващото насилие у дома, поемат на път към Северозапада, накъдето дълги години преди тях са се стичали всички блага от техните краища и където голяма част от тези блага са надеждно съхранени. Пълчища от бежанци и емигранти започват да се тълпят в тази посока, напомняйки за библейските множества, поели през пустинята в търсене на Обетованата земя.
И какво правят пазителите на натрупаните в тази нова Мека богатства пред угрозата на днешното многолюдно нашествие? От една страна, те са доволни от него, защото съзират в притока на обедняло и безправно население свеж източник на евтин труд. От друга страна обаче, тази хаотична подвижна човешка маса ги изпълва с тревога и опасения. Боят се да не докарат до прага на уютните си домове кървавите конфликти, които сами са разпалили на достатъчно голямо разстояние от него. Така около всяка европейска страна започват да никнат бетонни стени и телени огради. Съюзът, който е написал на знамето си „свобода, равенство и неограничено движение за всички”, се разпада на добре заградени феодални владения. Отвред се чува нервно пазарене относно квотното разпределение на пришълците, докато последните се валят унило в гранични лагери и се люшкат по морето, натъпкани в скърцащи дървени лодки и салове. Дори Америка обръща гръб на Статуята на Свободата, на която все още се чете: „Дайте ми вашите уморени, вашите бедни, вашите потиснати маси, жадни да дишат на воля”, и, по примера на Европа, също се захваща с изграждането на защитни стени срещу тези маси.
Поелите на северозапад бежанци, макар и вероятно да са мнозинство, са все пак само мирната част от преселението. Има и такива, които не се задоволяват с това да стигнат до страните на излишъка и кротко да се наредят на опашката за социални подаяния. В техните души непоносимото бреме на унижението и отчаянието е породило демонична ненавист и те носят под дрехите си смъртоносни експлозиви или, във всеки случай, намерението да се сдобият с тях, за да си отплатят за страданията, които Западът е причинил на семействата и приятелите им. Те най-често са млади объркани идеалисти, които идват от близкоизточните огнища на военни конфликти и към които се присъединяват западни младежи, разгневени от крещящата несправедливост на общественото и политическото устройство у дома и в целия свят. Решили са, че великият Аллах, богът на техните деди и бащи, им е възложил да сеят смърт и ужас сред неверниците. Това са ония, които наричаме „терористи”. Винаги е имало хора, по природа склонни към яростно насилие, и всеки изблик на безредие може лесно да се обясни по този есенциалистичен начин. Но в днешното недиференцирано и раздробено общество, в което колективният интерес се е разпаднал и градивното политическо действие е станало почти немислимо, радикалната реакция се привижда на някои като единствен възможен изход.
Атентати прорязват с червени мълнии вечерното небе над мирни метрополии, чиито приветливи булеварди внезапно се оказват оглушени от експлозии, оплискани с кръв и осеяни с разпръснати части от тела. Терористи и невинни жертви загиват заедно в една ужасна и безсмислена касапница. Пощадените са само избраниците от горния 1% и тяхното най-близко обкръжение. Победата, по всичко личи, отново е тяхна. Властите незабавно въвеждат безпрецедентни правила, за да противодействат на опасността от нови атаки. Гражданските права драстично се орязват, налага се извънредно положение, което се удължава за неопределено време, граничният контрол добива абсурдни размери. В медиите се надигат дрезгави заплашителни гласове, говорещи за плачевната неспособност на либералната демокрация да се справи с новите предизвикателства, за това, че тя е лукс, който при днешното състояние на нещата вече не можем да си позволим. Непоколебими до вчера демократи тръбят, че ако при тези обстоятелства трябва да се избира между свободите и сигурността, последната има неоспоримо предимство. Но не беше ли тъкмо това принципът на доскорошния комунистически тоталитаризъм – сигурност преди свободата, централизиран контрол над личния избор! Най-горният 1% е достигнал до положение, при което либералният световен ред вече не е по вкуса му. Той бленува за нова диктатура, която да разреши всички проблеми. И терористичното безумие е добре дошло, за да оправдае нужната му промяна.
В тази бъркотия отново на поетите се залага да останат трезви сред общата лудост, да спасят човечеството от унищожение и да изковат за него достойно бъдеще. Но как може да се изпълни тази свръхчовешка задача в такъв безчовечен свят? Каква би трябвало да бъде днешната поезия, за да се справи с нея? Самите терористи сякаш предлагат модел на поезия, съзвучна с бурните и сурови времена. И, както препоръчваше Сидни, здраво свързана с действието – дори преливаща в действие. В своята мисионерска възбуда те създават набор от символи, метафори, алюзии и иронии, не по-малко въздействащи от тези на майсторите на стиха. Вгледайте се в техния многозначителен избор на момента за удар срещу кулите близнаци в Манхатън. Той беше грижливо планиран да се осъществи през първата година на новия век, а и на новото хилядолетие, сякаш за да подскаже, че над света изгрява нова ера и че тя ще принадлежи на онези, които са успели да сринат гордостта на най-могъщата империя на земята. Дори датата на атентата, 11 септември, едва ли е произволно избрана, защото в американския календар тя се отбелязва като 9/11, напомняйки на всички за националния телефонен номер за спешна помощ 911, който функционира в САЩ от 1968 г. Хайде да видим сега, сякаш казват атентаторите с диаболичен сарказъм, колко надеждна е вашата прехвалена телефонна линия, колко сигурни могат да бъдат вашите системи за защита на населението. По подобен начин беше избран и денят на зверското нападение в сърцето на Париж през късната есен на 2015 г.: 13 ноември. Беше петък. Петък 13-то число, или „черният петък”, обявен от традиционното европейско суеверие за ден на лошия късмет, в който силите на ада получават надмощие и объркват живота ни. От друга страна обаче, петък е свещеният празник на мюсюлманския свят, денят, в който се освещават героичните подвизи на праведността. Злополучен за неверниците и свят за защитниците на единствения истински бог, бога на справедливостта!
Не е ли това изконният поетичен подход? Той би бил действително такъв, ако не водеше към кръвопролитие и към трагедията на толкова много хора. Не, това със сигурност не е гласът на поезията – гласът, който Сидни и Шели издигнаха над всички други изяви на човешкия дух. Той е злобна, извратена пародия на въображението, в което романтиците така безусловно вярваха.
Но дали истинският днешен поет е способен да бъде така гръмогласен? Може ли той да се възторгва като своите предшественици, да прославя прекрасната дама с езика, характерен за Арнаут Даниел, Петрарка и Ронсар, или да издига зов за по-хубав бъдещ свят с пламенността на Байрон и Матю Арнолд? Гласовете на мнозинството съвременни поети са доста по-приглушени от тези на предците им. Защото в разпадналото се общество, в което им е съдено да живеят, за тях едва ли има друг избор, освен да вникват надълбоко в самите себе си и да търсят истините за съществуванието там, в начините, по които човешката същност реагира на напорите на всекидневния живот, в най-неуловимите трептения, с които тя откликва на всяко събитие, в скърбите, съмненията и радостите, които съставляват многостранното единство на една личност. Ето пример за такъв вид поезия – едно малко, деликатно стихотворение на Тед Хюз, озаглавено „Пълната луна и малката Фрида”, едновременно изключително по своето изящество и твърде типично за общата тенденция с фокуса си върху интимното:
Вечерен хлад, смален до лай на куче и дрънченето на кофа./ И ти се вслушваш./ Повдигнато ведро, препълнено и неподвижно – огледало,/
за да подлъже първата звезда да затрепти.// По пътя горе кравите се връщат и нанизват/ по плетовете топлите гирлянди на дъха си -/ тъмна река от кръв, от обли канари,/ понесли бавно неразплисканото мляко.// "Луната! – неочаквано извикваш ти. – Луна! Луната!"// Луната се е дръпнала назад като художник,/ вгледан смаяно в творбата си,// която смаяно го сочи.
 
Или да вземем „Етюд № 2” на Уилям Карлос Уилямс:
Металният комин/ върху дома на моята съседка/ ме поздравява изпод новите листа// това е малка къща/ току до мойта малко по-голяма/ за 3 години не успях// да се поопозная с нея/ възрастна жена самият аз съм старец/ разменяме си поздрави// през общата ограда/ жена ми й е давала цветя/ не сме си ходили на гости никога
 
Дори когато темата на стихотворението излиза далеч извън очертанията на дома, съвременният поет предпочита да избягва повишения тон и гръмките думи. Ето един пример за съвременна „политическа” поезия – „Сняг в Берлин” на Първан Стефанов:
Пресечени улици. Пресечени вени./ Пристегнати здраво. Но пак кърви./ И болката някак подземно стене./ Или с патерици върви.// А снегът се усмихва, хитрува, щипе/ децата по розовите страни./ Навее преспа и кани бащите/ на играта/ от преди две войни.// Но болката все е нова. И нова./ С новия ден. И с новата нощ./ Моят век се опитва/ с преспи да я бинтова –/ под шева й забравил хирургически нож.
 
Героическата патетика, с която поезията преди откликваше на подобни теми, е отстъпила място на вглъбения размисъл и самоизучаването.
Такава лирическа ориентация в близък план определено е породена по-скоро от необходимост, отколкото от избор, дължи се на времето, в което живеят поетите, на тяхното социално обкръжение. И все пак, тя може би и сега по свой начин е насочена към бъдещето и проправя пътя към него. Ако е така, това проектирано бъдеще би било осъщественият блян на цялата нова история на западната цивилизация – едно общежитие на свободни индивиди, които са опознали себе си истински, ясно са се самоопределили посредством езика и са открили неотменната си разнородност заедно с дълбокото сродство, на което тя почива. И ако чудото наистина се случи и човечеството добие по-пълна и ясна представа за себе си като общност от самостойни личности, поезията може дори да си възвърне изгубените територии през всички жанрове, заграбени от евтината журналистика, за да се реинтегрира в своята първоначална многообразна сложност.
Възможно ли е Шели да се окаже прав? Възможно ли е днешните „тихи” поети да извайват едно такова утопично бъдеще за света, както Данте и Петрарка някога изваяха просветената демокрация на взаимното зачитане на личностите в новото време? Възможно е, разбира се, но дали това ще се случи или не, ще зависи най-вече от баланса на силите между тези вдъхновени рицари на автономната индивидуалност и най-горния 1%, който притежава половината пари на света заедно с всичките му машини и оръжия и който се страхува от осъзнатата индивидуалност и я мрази заради присъщото й непокорство. Борбата е неравна, но такава е била тя и за ренесансовите сонетисти, а пък съществува и прецедентът на Давид, дръзнал да се изправи срещу великана Голиат в един прелестен поетичен подвиг. Във всеки случай, нещо, което знаем за поезията, е, че независимо от шанса си за победа, тя никога, дори и в най-антипоетичните епохи, не се е предавала. Тази нейна устойчивост е залог за краен успех. Тя – и откликът и предаността на читателите й.
 

Бел.ред. Този текст е първоначално написан на английски и прочетен в Скопския университет в рамките на Международния зимен фестивал на Стружките поетични вечери през декември 2015 г.

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”