Български  |  English

Време на безличие

 

 
Нашия театър става като че ли отново „актьорски”.
Не бързам да кажа, че това е катастрофа. „Актьорски” е бил театърът ни в края на XIX и началото на XX век, че и по-късно. Но по същото време театърът, който наричаме модерен, издига и утвърждава нови естетически принципи и прави революция, като на мястото на актьора, който дотогава притежава изцяло творческата инициатива, налага режисьора като водеща творческа фигура.
 
През последните 60-70 години нашият театър извървя сложен и неравен път в посока на „режисьорския” театър, жалониран от не едно и две високи постижения. Нашата сравнително кратка театрална история пази имената и творческите победи на немалък брой режисьори. Но макар да сме повярвали от доста време, че театърът ни е станал и продължава да бъде безусловно „режисьорски”, днес вземат да възникват все по-често поводи за съмнения – дали, без да се усетим, не се надигат с неочаквано съживени сили уж отдавна угасналите изкушения на „актьорския” театър.
Всъщност това, което се случва, е пред очите ни не от вчера. През последните десетина и повече години театралната ни режисура бавно и неудържимо навлизаше в задълбочаваща се криза. Вярно, кризи тя е преживявала и преди. Може би затова тревожните симптоми този път не предизвикаха особено безпокойство; вече сме виждали всякакви кризи, те идват и си отиват като естествени спътници на един естествен процес. Сегашната криза обаче не дава признаци, че се готви да си отиде. А последиците от престоя й стават все по-осезаеми. Главната от тях е появата на такива изменения в театъра ни, които го тласкат към нерадостни плитчини, към сценично творчество, значително обеднено на идеи и замисли, на концептуално мислене. Там се плискат безредно прииждащите вълни на множеството стандартни, безцветни спектакли, рядко разнообразени от някое по-добро изключение. Върху етикета на всеки спектакъл стои името на режисьор, но често под етикета режисура трудно се забелязва. Тъкмо многобройните стандартни спектакли, чийто брой не спира да расте, тези спектакли с режисьор, но без изразена, разпознаваема режисура, подклаждат чувството за връщане към „актьорския” театър.
Работата на театъра е да произвежда спектакли и да ги представя. А за да започне работата, са му нужни пиеса и актьори, но преди всичко му е нужен режисьор. Някога режисьори се намираха лесно, тогава те бяха в щатния състав на театрите. Сега преобладаващата част от тях са свободно практикуващи творци. Така че сега театрите и режисьорите свободно се търсят, правят си предложения и, ако се харесат, сключват договор. Списъкът на практикуващите режисьори е доста дълъг, в него влизат имена както на опитни ветерани и на представители на средната възраст, така и на млади, в началото на пътя си надежди. Този списък носи неизбежния печат на протичащата през последните едно-две десетилетия смяна на поколенията в сектора на режисурата ни. Желаем ли го или не, през това време редиците на режисурата, която извоюва големите победи на „режисьорския” театър, понесоха непоправими загуби, неумолимо оредяха. Не остава друго, освен да се очаква те да бъдат попълнени по възможно най-добрия начин, както е прието да се казва. А извън смяната на поколенията, няма механизъм, чрез който това очакване да може да бъде възнаградено.
Впрочем, подобен род смяна не се извършва за първи път. Само че преди тя е протичала, общо взето, по-неусетно. Докато нейният сегашен цикъл се усети и продължава да се усеща с необичайната си продължителност и мъчителна неопределеност.
Бяха години, когато в нашия театър едновременно работеха Боян Дановски, Кръстьо Мирски, Моис Бениеш, Филип Филипов, Леон Даниел, Вили Цанков, Методи Андонов, Христо Христов, Крикор Азарян, Любен Гройс (ако споменем само част от онези, които вече не са между живите) и още куп други. Вероятно през тези години се наложи представата за един кръг от режисьори, за едно ядро, от което изхожда основната енергия, движеща процесите; едно ядро, където се раждат повечето креативни идеи и в което гори плодоносното творческо съперничество между можещите. Следите на подобно ядро биха могли да се открият и днес. Проблемът е, че неговите граници все повече губят очертанията си, размиват се. Големият проблем все пак не е толкова в персоналния състав на ядрото (който наистина е неустойчив като състав на можещи), колкото в липсващия капацитет на това ядро да генерира енергия за един достатъчно продуктивен процес, за преодоляване на кризата. Ако има недостиг, той не е на режисьори, а на режисура.
В съвременния театър са признати правата на двама автори: на драматурга, като автор на пиесата, и на режисьора, като автор на спектакъла. За да бъде признато на режисьора високото право на автор, означава, че той е поел ролята не просто на интерпретатор, а на пресъздател на драматургичния текст. На практика обаче, не всеки, който се захваща с режисиране, успява да бъде пресъздател, т.е. да бъде автор. За да бъде автор, при всички случаи е нужно да притежава собствена творческа инвенция, благодарение на която да пречупи през личното си мислене, през личния си свят на художник света, създаден от драматурга. Трябва да изрази по свой начин казаното от драматурга. В крайна сметка, художественото измерение на театралната творба на режисьора опира до измерението на неговата творческа личност. Казват, че нашето време е белязано от криза на личността. Ако е вярно (защо да не е?), това може да се окаже изходната точка към обяснението на осезаемия спад в равнището на нашата режисура.
Режисурата се осъществява основно чрез актьорите. Тя ги води, моделира създаваните от тях образи, събира и осмисля усилията им във фокуса на своя постановъчен замисъл. Когато обаче се окаже, че тя не е в състояние да изпълни задълженията си, за актьорите не остава друго, освен да поемат съдбата на спектакъла в свои ръце. Но те могат да свършат само онова, което е в кръга на техните възможности – да изиграят ролите си. И го правят. Всеки играе ролята си и всички заедно играят пиесата. И спектакълът бива спасен. Но това е вече спектакъл от друго качество. В него е изчезнала строгата постройка, изчезнала е спойката и конструиращата сила на концепцията, смалил се е или се е изгубил хоризонтът на сътворяването. Хармонизиращата и дисциплинираща воля на автора-режисьор е заменена от не дотам съгласуваните намерения на многото участващи. А желанието на всеки „да даде най-доброто от себе си” нерядко не пропуска да вземе за жертви художествената мярка и добрия вкус.
Окуражени вероятно от участието си в спасяването на не един спектакъл, мнозина актьори в последно време изпробват сили и в полето на режисурата. Числото на спектаклите, режисирани от актьори, бързо и неудържимо расте. Този бум на актьорска режисура може да се подхранва и от други подбуди, но няма съмнение, че той е преди всичко реакция на създалата се ситуация, че е предизвикателство към професионалната режисура, демонстративен жест на недоволство от нейното състояние. Сякаш по този начин актьорите искат да покажат, че ако става въпрос за посредствени спектакли, те могат да си ги създават и сами.
Каквото и да се каже – добро или лошо – за спектаклите, за които е думата, тяхното съществуване не подлежи на спор. Те са не само реалност, но съставят понастоящем преобладаващия дял от репертоара на нашите театри. И не може да се отрече, че в много случаи се харесват на публиката. Особено когато в тях е обявено участието на актьори звезди. Съобразителните режисьори се стараят да осигурят такова участие. Стараят се дори при очевидната перспектива – или тъкмо заради нея, – спектакълът им да привлече публика не заради собствената им режисура, а заради звездите. Така, с общите усилия на актьори и режисьори, „актьорският” театър тихо, без излишен шум, но с твърда стъпка се завръща, като дава красноречиви знаци за присъствието си кажи-речи на всички сцени.
Не е изключено тези знаци да бъдат приети от някого (в това число и от самите актьори) като своего рода реванш или възстановяване на актьорското пълноправие в един театър, където на върховенството на режисьорската власт винаги се е гледало – кога скрито, кога не съвсем – с известна ревност. Актьорите ги е имало много преди да се появят режисьорите. И преди, и след появата им, актьорът е бил и остава непосредственият създател на сценичния акт, на превъплътения образ, на онова, което зрителят възприема като зрелище. И открай време не някой друг, а актьорът е бил и остава емблема на театъра. Лесно ли е тогава да се определи какво е спечелил (а може би и загубил?) актьорът от момента, в който режисьорът се е поставил над него, добивайки статута на негов наставник?
Подобен въпрос доста отдавна е изгубил смисъл. Отношенията актьор-режисьор са не само много ясно регламентирани, но и са преминали през проверката на богат и плодотворен опит, така че в тях вече трудно може да се търси нещо драматично. Те са отношения на осъзната взаимна зависимост. Тази зависимост се свежда до простото правило, че без добри актьори няма как да се прави добра режисура. Доказва го фактът, че до името на всеки от споменатите по-горе режисьори от някогашното „съзвездие” стоят имената на повечето от най-добрите ни актьори от онова време. Но връзката е двустранна. Тъй като е известно също, че около най-добрите ни режисьори са израснали мнозина от най-добрите ни актьори. Срещата между режисьор и актьор, когато е на пълноценно творческо равнище, е среща на взаимна провокация и нерядко при такава среща режисьорът съумява да открие у актьора неоткрити дотогава качества, възможности, страни на дарбата, които го показват в нова, неочаквана светлина. Добрата режисура не само експлоатира таланта на актьора, тя го и разгръща, изтръгва от него неразкрити дадености, дава му широта и полет. Казано накъсо, тя е необходима школа за актьора, първостепенен фактор за неговото развитие.
Би могло всички тези много добре известни, банални истини да бъдат спестени, ако не съществуваше опасност бумът на актьорската режисура, мълчаливото настъпление на „актьорския” театър да дадат почва за нечия радостна реакция. Опасното на такава реакция ще е радостта. Впечатлението, че възникналата ситуация връща на актьора отнети права, че от нея актьорът само печели, е лоша оптическа измама. От тази ситуация всъщност никой не печели, всички губят. А актьорът е от най-губещите. Наистина, отстъпилата водещата си инициатива режисура отваря простор пред актьорската инициатива, актьорът сякаш добива по-голяма свобода и поема реализацията си в свои ръце. Но той би трябвало да си даде сметка, че тази свобода на практика не го прави по-богат, че като я придобива, той се лишава от нещо много важно, от нужната за отскока му провокация или опора на другия. Той разходва умения и опит, без да ги компенсира с познанието от уроците, които му предлага школата на режисурата. До него вече не стои онзи, който му дава импулси и му помага при следващата крачка да не стъпва в познати от по-рано следи, да бъде различен, нов, изненадващ. Двустранният творчески акт става до голяма степен едностранен. Не, актьорът решително не печели от неспособността на режисурата да бъде водеща. Да се вярва, че при калпава режисура ще се родят високи актьорски постижения, е равносилно да се вярва в чудеса.
Тъкмо по тази причина състоянието на режисурата ни не е неин частен, изолиран проблем. Взаимната зависимост между режисура и актьорско творчество неизбежно си казва думата, а при наличието на тази зависимост е невъзможно кризата на едната страна да не даде отражение върху другата. Реално засегнат е целият ни театър. И това вече не е прогноза в бъдеще време. Наистина, все още се радваме на не една и две чудесни актьорски сполуки. Но не може да убегне от погледа масата посредствени, безлични изпълнения дори в спектакли с претенции да задоволяват по-строги изисквания. Не може да не се забележат оредяващите опити да се търси психологически сложно сценично разкриване на драматургично сложни образи и все по-редкия им успех. А няма съмнение, че всички искаме театърът ни да не изгуби своето многоцветие или да стесни диапазона на търсенето и моженето си.
Много възможно е, гледана отстрани, описаната ситуация да не изглежда обезпокояваща и дори да вдъхва оптимизъм: публиката продължава да пълни салоните и да е отзивчива, редят се премиери, обявяват се номинации, раздават се награди, провеждат се фестивали… Какво повече да се иска? Но откъдето и да се гледа, не може да не се види, че значимите събития, така наречените празници в творческото битие на театъра ни, неприятно оредяха. Имаме ли нужда от тях и искаме ли да си възвърнем способността да ги създаваме?
Нашият театър става като че ли отново „актьорски”. Какво носи тази промяна, каква перспектива чертае? Дали тя ще се окаже обикновено временно разместване на пластовете? Или по-скоро се извършва някаква по-сериозна модификация на познатия ни от вчера театър, която прави опит да наложи вкус към различен от неговия художествен стандарт?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”