Български  |  English

goEast: Нови теми в стара Европа?

 
17. Международен кинофестивал, Висбаден, 26 април – 2 май 2017
 
Когато през 2001 година се появи фестивалът goEast във Висбаден, не само провинция Хесен („майка” на фестивала чрез базирания във Франкфурт Deutsches Filminstitut), не само Германия, но и цяла Западна Европа следеше с повишено внимание сложните и динамични процеси отвъд падналата Стена. Тогава острите социално-политически драми на Изток ярко контрастираха с уморените индивидуално-психологически депресии на Запад и това се забелязваше отчетливо в програмите и на някои други подобни фестивали (Котбус, Карлови Вари). Този вектор на подчертан идеен интерес дълго доминираше актуалната селекция на нови филми от бившите комунистически страни, както и прецизно подбрани архивни заглавия, в които проблясват дисидентски искри на някогашна художествена съпротива или случайно пропуснати от цензурата авторски откровения.
Ала годините минаваха, много страни от Централна и Източна Европа се интегрираха криво-ляво в доминиращите мощни западни структури (НАТО, ЕС). Меридианът на Стената все повече избледняваше и дифузията „драми от Изток – депресии на Запад” активно размиваше остарелите вече сюжети за „полския водопроводчик”, „руската мафия” и „украинските проститутки”. Тогава, буквално пред очите ни, стара Европа се изправи пред нова, всекидневно разрастваща се драма, която бързо заля континента с бежанци на талази през вълните на Средиземно море, с мощни мигрантски потоци от Югоизток и с терористични атаки в непредвидима географска мрежа. Чест прави на goEast, че реагира адекватно на тези очевидни промени в реалните доминанти на Стария континент и без задържаща инерция, почти синхронно, се опитва да актуализира ежегодната си селекция с филми, нови не само като дата на производство, но и като идеен акцент в общата картина на европейското кино.
При добре селектирана програма, goEast няма как да пропусне най-актуалната тема днес в европейския дневен ред – мигрантската криза като част от общата нестабилност на континента.
Унгарският филм „Гражданин” – трети за режисьора Роланд Враник, е тъкмо в „десетката” на проблема, при това допълнително усложнен от спецификата на националната ситуация. Авторът (Враник е и съсценарист) е решил да построи чиста сюжетна драма: чернокож мигрант от Африка се бори с административната бюрокрация, за да стане унгарски гражданин. Всекидневието го сблъсква с откровен расизъм, но и с искрена човешка отзивчивост; попада в сложни любовни взаимоотношения; сам той помага на изпаднала в подобно положение бременна иранка без документи и дори нелегално изражда бебето й; и т.н. (мело)драматични епизоди като в чиклит роман-конфекция. Очевидно филм, който иска да спечели масовия зрител и ако може, да обърне общественото мнение в Унгария срещу безкомпромисния Виктор Орбан. Режисьорът с гордост заявява, че това е първият емигрантски филм в родината му и същевременно своеобразно огледало на разделеното общество, което все още не намира мястото си като част от обединена Европа. Ала последното е плъзнато с неприкрита ирония и оставя горчив привкус.
Докато полско-швейцарският филм „Слънцето ме заслепи” на тандема Анка и Вилхелм Саснал отива в друга, много по-амбициозна, но не по-продуктивна посока: маниерно изграден психологически монолог на асоциален самотник, който конфронтира в съзнанието си агресивно поведение към чернокож имигрант. Авторите настояват, че сюжетът е хлабаво инспириран от „Чужденецът” на Камю(?), което навярно удовлетворява художественото им его, но едва ли зрителските очаквания. Очевидно острата актуална тема изкушава мнозина да реагират или поне да регистрират отношение към нея, но само това не е достатъчно като идейно основание, ако отсъства пълноценна художествена защита.
Но в контекста на тазгодишната игрална селекция, а и като общ поглед върху тематичните и проблемни цели на goEast през годините, безспорно се открои петорната европейска копродукция (Сърбия, България, Македония, Франция, Русия) „Реквием за госпожа J.” – втори за талантливия сръбски сценарист и режисьор Боян Вулетич. Филмът е познат у нас от тазгодишното издание на СФФ, вече е коментиран в медиите. Но си заслужава да отбележим един може би пропускан детайл, който изглежда като незначителна подробност, ала акумулира в себе си не само добро художествено хрумване, но и знакова хипербола на основната тема за погубените човешки съдби в прехода след разпада на бивша Югославия. Защото госпожа J. е не само инициал от малкото име на героинята Jeлена, а откровен намек за държавата Jугославиjа. Дори само това „намигане” е достатъчно, за да бъде разчетен правилно този талантлив и горчиво-тъжен реквием.
Въпреки универсалните социално-политически, икономически и културни процеси „на изток от запад”, националната специфика на филмите от Източна Европа не се губи в конкретната идейно-тематична задача на всяко отделно заглавие и дори носи отпечатъка на индивидуален авторски почерк в екранния разказ. „Моето щастливо семейство” е тройна европейска копродукция (Германия, Франция, Грузия), но по същество е изцяло грузински филм на режисьорския (и житейски) тандем Нана & Симон. След общия им дебют „Разцъфване” (2012), те избраха този артистичен псевдоним, за да отърват фестивалните селекционери и журналисти от непроизносимото фамилно име на Нана Еквтимишвили, докато Симон Грос вече бе известен като немски режисьор. И така намериха своя ключ за успешна реализация – грузински сюжети плюс европейски пари. След като преди 4 години взеха голямата награда на goEast именно с „Разцъфване”, сега отново защитиха марката си. Защото новият им филм е добре балансирана психологическа драма за (не)възможната семейна хармония, която лесно се разчита и в родината на Нана, и на международния екран. При това, сюжетът за късния бунт на зряла семейна жена не трябва да се възприема като конфликт на еманципираното съзнание с патриархалните семейни традиции (това би олекотило филма), а като много по-сложен сблъсък на високите морални императиви на субекта с баналните компромиси в общественото битие. Така филмът звучи много по-универсално като идеен тезис, защитен с достатъчно убедителни аргументи.
А пък „Боклук” – тийнейджърска психодрама, е дипломна работа на съвсем младата словашката режисьорка Тереза Нвотова, която сега завършва реномираното пражко филмово училище ФАМУ. Универсалният сюжет за тийнейджърска безизходица след изнасилване от учител и депресивното решение за самоубийство носи много от общата атмосфера и деликатни психологически нюанси, познати от чешката школа. Но пък сеансите по групова психотерапия и лечението в психиатричната клиника се доближават до познати образци от световното кино на подобна тема. Ето че меридианите в географската селекция не са преграда пред авторските рефлекси в усвояването на болезнени общочовешки проблеми. Впрочем, реномираното чешко кино винаги е било добре представено във Висбаден, а тази година и като специален национален фокус. Вярно е, че чехите днес не са онова, което бяха през знаменитото десетилетие преди 1968, но пък и никога не са били за оплакване. Защото винаги са имали изключително талантливи режисьори, които обаче се облягат на силни национални писатели и перфектни професионални драматурзи. При такава комбинация рисковете от провали се минимизират, а успехите блестят с няколко „Оскара” („Строго охранявани влакове” на Менцел, „Коля” на Ян Сверак), с мощни чешки режисьори извън родината (Милош Форман, Иван Пасер, Войтек Ясни), както и с поне две „чешки вълни” в европейското филмово море.
Някак несправедливо документалните филми в основната програма на goEast остават в сянката на игралните (това е обичайна ситуация при много подобни фестивали със смесена селекция), ала отделни заглавия категорично защитават своето присъствие чрез безспорната си социална значимост и оригинално авторско светоусещане. Удоволствие е за зрителите, а още повече за филмовите наблюдатели, когато в една малка подборка от само 6 документални филма има очевидно разнообразие на теми, идеи и авторски почерци.
„Градът на слънцето” е заимствано като заглавие от утопичния роман на доминиканския монах, а после дълголетен затворник Томазо Кампанела. Но днес „градът” може да се окаже в суровите планини на централна Грузия, според пълнометражния документален дебют на Рати Онели. Защото в неговия филм „слънцето” е под земята, заменено от мъждивата светлина на миньорските лампи в тъмните галерии. Но изненадващо, то е и в душите на отрудените бедни хора, които намират сили, време и желание за духовни занимания след тежкия изнурителен труд. Режисьорът е роден в Тбилиси, но от 17 години живее в Ню Йорк, където сега подготвя докторска теза по философия(!) в Колумбийския университет. Когато тази година през февруари показва премиерно филма си на Берлинале и води там някои от документалните герои, разбира, че те за първи път напускат родното градче, за да попаднат в огромния европейски мегаполис. Дори и през тази широка географската парабола проблясва видима утопична светлина като скептична философска метафора за „града – слънце”.
Изненадващо звучи темата на чешкия филм „Да преподаваш война”, който веднага става много по-ясен, ако използваме като превод на заглавието съществувалото преди време в нашето средно училище т. нар. „военно обучение”. Оказва се, че в Чехия то присъства и досега, макар в изменен вид, но все така объркващо за децата. Публицистичната позиция на режисьорката Адела Комжи (все още студентка във ФАМУ) респектира с категоричност, а ироничните препратки към знаковия национален персонаж Швейк добавят дискретно отстранение с елегантно чувство за хумор.
Полякът Павел Лужински (някога асистент на Кешловски, при когото е тренирал своя прецизен поглед през камерата) е добре известен с богатата си документална филмография. „Нямаш представа колко много те обичам” е на пръв поглед рискован експеримент: пет сеанса по психотерапия с документални персонажи, заснети с 3 камери, от които се изгражда дълбоко психологическо проникване в чуждата душевност пряко пред очите на зрителите. Естетиката на едрите портретни планове осветява изненадващи детайли за страховете, комплексите, самопознанието и отчуждеността в потока на всекидневното рутинно общуване между най-близки хора. Някои зрители дори биха възприели филма като умело прикрита игрална манипулация, но опитното око недвусмислено дешифрира вътрешната енергия на неподправените документални сеанси.
---
Всяка година goEast, наред с актуалната си филмова програма, предлага и полезно паралелно събитие с аналитично-критически характер. Симпозиумът 2017 бе на тема „Жените в киното от Централна и Източна Европа: Перспективи на феминизма”. Богата програма от филми включваше както класики на режисьорки икони, като Вера Хитилова, Кира Муратова, Лана Гогоберидзе, така и заглавия от съвременните им последователки в киното „на изток от запад”. Но център на събитието несъмнено бе гостуващата невероятно енергична и завладяващо жизнена 86-годишна унгарка Марта Месарош. Известно е, че преди да дебютира с игралния си филм „Момичето” (1968), тя прави много документални ленти. Сред тях „блести” с чист соцреализъм „Утрешна смяна” (1959) – класически поръчков филм, който трябва да отговори на партийните директиви за ускорена индустриализация на страната. Бъдещата радикална режисьорка очевидно тогава си заработва „пропуск” за по-нататъшна професионална реализация, като умело се прикрива зад експресивно заснети черно-бели кадри, динамичен монтаж и впечатляващи портретни планове на ученици от разни техникуми - „утрешната смяна” строители на социализма. Да си дадем сметка, че това се случва само 3 години след прегазената от съветски танкове унгарска революция през октомври 1956. Прави чест на Марта Месарош, че се е съгласила филмът да бъде показан днес наред със забележителните й по-късни игрални шедьоври. Защото по този начин селекционерите на goEast обективно и добросъвестно показват реалното минало „на изток от запад”, а така предпазват новото поколение млади хора от деформирано и филтрирано отношение към историята. Това е изключително полезен урок, който си заслужава да бъде запомнен в динамиката на времето и неговите обрати.
 
 
Награди:
Голямата награда „Златна лилия”: „Реквием за госпожа J.”, Сърбия, България, Македония, Русия, Франция, 2017, режисьор Боян Вулетич
Най-добър режисьор: Нана & Симон, „Моето щастливо семейство”, Германия, Франция, Грузия, 2017.
Най-добър документален филм: „Градът на слънцето”, Грузия, САЩ, Катар, Холандия, 2017, режисьор Рати Онели
Награда на ФИПРЕССИ: „Моето щастливо семейство”
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”