Български  |  English

Тежката артилерия
на политическата философия

 
„Идеи за гражданското общество”, антология. Съставителство и научна редакция: Хараламби Паницидис, Огнян Касабов и Борис Попиванов. Университетско издателство, 2016 г.
 
Този антология започва с увод, който предлага прочита на авторите на някои исторически предпоставки за развитието на идеите за гражданско общество, очертава понятийни проблеми, както и основното – проследява някои централни теми при разглеждането на гражданското общество, което авторите, с неоправдана скромност, определят като схематично и кратко. Моят аргумент в тази посока е, че с антологията авторите й (значително по-широк колектив от изследователи и преводачи) успяват да повдигнат ключови проблеми, които развитието на идеята е породило, и преди всичко да откроят нишки на взаимодопълващо се разбиране, без да дават окончателни тълкувания.
 
В Антологията са представени фундаментални автори по темата за гражданското общество в политическата философия. Някои от тях, като Адам Фъргюсън,Томас Пейн,Антонио Лабриола, не са познати достатъчно в български преводи или се представят в нови преводи. От друга страна се проследява проблема чрез неговото специфично широко тълкуване, което преодолява донякъде тенденцията за разбирането на термините в тяхната актуална, понякога прекалено стеснена употреба.
Това ми дава основание да започна малко по-общо, за да обясня защо представената антология е много ценна. Тя е в областта на политическата философия, която не е просто паралелно съществуващо поле на изследване, а е и най-старата, и най-фундаментална част от политическата наука.
Изучаването на политическата философия започва с големите книги в това поле. Тя има в арсенала си тежки оръдия, като Платон и Аристотел, Макиавели, Хобс, Хегел, Токвил, Ницше. Можем да кажем, че най-добрият начин да се изучава политическа философия, е да се четат книгите на тези, които оформят това поле на изследване.
Тази посока на разбиране на политическата философия обаче крие поне три опасности. Първо, изучаването на големите книги на миналото може лесно да се превърне в някакъв вид антикварно занимание. Второ, можем да се почувстваме както „потиснати“ от тези големи имена, така и вдъхновени от техните идеи и от блестящия начин на представянето и аргументирането им. Крие се опасност да не дадем отговори на въпросите, които си задаваме днес, а да останем в плен на аргументи от други епохи. Трето, стои въпросът дали изучаването на старите книги не подхранва риска да загърбим проблемите, пред които сме изправени днес? В края на краищата, какво могат Аристотел или Хобс, Фъргюсън или Грамши, Бърк или Дюи да ни кажат за глобалния свят, за етническите конфликти, за тероризма и мигрантската криза?
Също изнизва въпросът: няма ли прогрес в политическата философия и наука? Защо продължаваме с тези класически текстове?
В Антологията прозира отговор, към който искам да се присъединя. И той е, че тези книги и автори задават най-важните въпроси, които продължават да бъдат водещи в това поле на изследванията и днес. Можем да приемаме отговорите на тези автори или да не ги приемаме, но въпросите, които задават, имат ненадмината, нямаща равна на себе си яснота.
И поради още нещо, което по великолепен начин е казано от Джон Мейнард Кейнс в последните страници на „Обща теория на заетостта, лихвите и парите“ през 1935 г.:
„Идеите на икономистите и политическите мислители, когато те са прави и когато грешат, са по-влиятелни, отколкото обикновено се смята. Хората на практиката, които смятат себе си за напълно лишени от всякакви интелектуални влияния, са често роби на някой икономист от миналото. Безумците на власт, на които се счуват гласове от небето, извличат своята ярост от някой академичен драскач, писал преди години.”
Ако загърбим леко негативния оттенък в казаното от Кейнс, става ясно, че много от доктрините на миналото далеч не са отхвърлени или заменени, или исторически надмогнати, те остават по много различни начини конституиращи елементи на нашия основен светоглед и нагласи.
Това, което Антологията ни представя, е, че сред класическите мислители има съществено несъгласие по отговорите на някои от най-фундаменталните въпроси, които засягат свободата, правата, справедливостта, а днес - и „гражданското общество“. В този смисъл, няма постоянни отговори в политическата философия. Тук не важи математическият принцип: за всеки въпрос – един правилен отговор. В този смисъл, никога не можем да отговорим на конкретен въпрос със следната аргументация: така е, защото Аристотел казва; или защото Кант казва...
Авторите в Антологията първо ни карат да четем и чак тогава да отсъждаме кое изглежда правилно или най-добро. Такава е нагласата и на Майкъл Сандъл, майсторът на големите житейски въпроси, когато задава въпроса: „Как е правилно да постъпим?“; и на Джон Ролс, когато изнася своите Лекции по история на политическата философия (тук се позовавам на двама съвременни автори, до които Антологията не достига, а и няма намерение). Ролс посочва, че в преподаването на история на политическата философия се е опитвал да прави две неща: първо, да постави философски проблеми на класическите автори така, както те са ги виждали, и второ, да представи всеки един автор в най-силната му форма.
В същото време, Робин Колингууд (по бележка в неговата автобиография) твърди, че историята на политическата философия не е поредица от отговори на един и същи въпрос, а поредица от отговори на различни въпроси, или, по неговите думи, „историята на проблем, който постоянно се променя и чието решение се променя с него“. Тази бележка не е изцяло вярна и именно това се опитват да кажат авторите на Антологията, но все пак, тя ни кара да търсим гледната точка на отделните автори към политическия свят в тяхното време, за да видим как политическата философия се променя с времето и защо. В този смисъл, всеки автор се разглежда като допринасящ за развитието на доктрини, които оформят демократичното мислене. Това включва и Маркс, за когото Ролс признава, че винаги го е разглеждал в своите курсове по политическа философия.
Идеите за „гражданско общество“ стават особено „модерни“ през последните години главно поради борбата срещу комунизма и диктатурите в различни части на света (гражданското общество срещу държавата). „Изразът гражданско общество ни идва веднага наум, щом стане въпрос за демокрация и демократични ценности“, посочват авторите на Антологията.
Терминът „гражданско общество“ е в устата на много теоретици след 1989 година, както на Изток, така и на Запад. То изразява надеждата, че и като понятие, и като програма, ще помогне на посткомунистическите общества. Все пак, и в тази практическа употреба, терминът има недостатъчно ясен статут в либералните демокрации: от една страна, за някои той сочи постигнатото от западните демокрации (постижение, което го лишава от критичен потенциал и чувствителност към обществото), а от друга, терминът принадлежи на ранната модерност, която в някакъв смисъл днес е нерелевантна към сложността на съвременното общество (особено ако говорим за такива нейни съвременни проявления като е-демокрация и crowdsourcing).
Терминът „гражданско общество“ има собствена кариера. Авторите ни казват, че това е кариера на модерността. „Изразът се появява едва през XVII век.” В края на ХVIII в. то е синоним на „политическо общество“, което отразява неговите класически корени. То е почти пряк превод на Цицероновото societas civilis и на Аристотеловото koinonia politike (политическа общност). Тук именно законът изразява етоса – общите норми и ценности, които определят не само политическите процедури, но съществена част от живота, основаваща се на разработен каталог от предпочитани добродетели и форми на взаимоотношения. Лок говори за гражданско управление (civil government) като алтернативен термин за civil/political society, като обединение на хора, които, за да могат да защитят своята собственост, се отказват от властта си и я предават на обществото под едно върховно управление. За Русо état civil е държавата, съдружие, в което всеки, в името на своето опазване, влага личността си и цялата си мощ под върховното ръководство на една обща воля. Във всички тези употреби контрастът е с нецивилизованото битие на човечеството (uncivilized condition of humanity) като естествено състояние (state of nature). Така разбрано, това понятие отбелязва растежа на цивилизацията, докато тя стане „цивилизована“.
Нашият съвременен контекст е също много важен, според авторите. Отчитаме, че „гражданското общество се разминава с обществото“ и че „национализмът печели терен“, като постъпателно изтласква темата за гражданското общество от центъра на публичния дебат. В контекста на социалната държава доминиращо място все повече получават етатистките възгледи за демократизацията с фокус върху т.нар. резултатна легитимност. Десетилетието на гражданското общество и т.нар. „магическа тройка“ - гражданско общество-пазар-демокрация, като че ли започваме да отнасяме към историята, за което допринася и прекалено стесненото разбиране на самото понятие.Но отново трябва да си припомним, че говорим за идеи, а не за идея, а още по-малко за едно понятие за гражданско общество, така че трябва даприложим това епистемологическо многообразие върху широката предхождаща традиция от философски мислители. Особено силна в този смисъл е тезата на Антологията за т.нар. „ретроактивно положен континуитет – континуитет не на някакво униформено течение, а по-скоро изграден като плетеница от връзки и припознавания“, който е средата на осмислянето и разбирането на идеята. Антологията ни представя важните нишки от тази идейно-проблемна мрежа. Това е пъстра картина на разбирания на отделни автори в едно твърде едро обобщение, с неоправдани опасения за опростен и синтезиран израз на възгледите на включените политически мислители. Това са неоправдани опасения, защото Антологията съдържа в себе си и убедително представя разбирането за подреденост на отделните компоненти на идеите в това сложно поле на изследване.
За да не бъдем просто декларативни, ще посоча например идеята за „локалната приемственост“, представена от теоретиците на естественото право, на шотландското или френско просвещение, на американската революция, немската класическа философия и на важни представители на марксизма. Или ролята на „малките връзки“, при които няма стремеж към големи обобщения, а по-скоро за вникване в „малките връзки“, в отделния случай и нишките на припознаване и зависимост, които се оказват много по-продуктивни в интелектуално отношение.
Накрая, бих искала отново да се позова на друг признат оригинален политически мислител от нашето съвремие, с който неволно, подтикната от задълбоченото запознаване с Антологията и студията на тримата автори, направих асоциация. Айзая Бърлин в есето си от 1953 г. „Таралежът и лисицата“ върху Толстой и възгледите му за историята във „Война и мир“прави разграничението между два човешки типа (защо не и изследователи и политически философи): тези, които като лисицата преследват много цели, понякога несвързани, дори противоречиви, и онези, като таралежа, които свързват всичко в един универсален, организиращ принцип. Като „лисицата“ авторите на Антологията преследват с находчивост много цели, като не искат да поставят един универсален принцип, или поне не признават, че го правят. Не можем обаче да не признаем, че Антологията не е лишена от тези и виждания, които имат остротата на убождането като от бодли на таралеж.
Не на последно място и много убедително, в този колективен труд звучи постоянно съветът да послушаме гласовете, които представят несъгласие, отправят критика, представят внимателно обмислени или интуитивно провокирани аргументи, защото те може да ни казват нещо важно и за самите нас.
Затова нека последните думи от моя текст да са техни[1]:
„Днес са широко разпространени интерпретации, припознаващи в гражданското общество безостатъчно положителни краски. Но, наред с друго, подобна позиция има тенденцията да извръща поглед от проблема за реалната основа на съвременното общество и неговия исторически произход. Опитът от историческото развитие и теоретическите му осмисляния достатъчно ясно и категорично показва едностранчивостта на господстващите днес митологеми по отношение на гражданското общество и особено тази, че преобладаването или натискът на гражданското общество спрямо държавно-публичната сфера е панацеята, която може да реши проблемите на съвременното общество като цяло. Некритичното позитивно отношение – теоретическо и практическо – спрямо сферата на гражданското общество притежава също така (може би непреднамерено) тенденция да редуцира, да възвръща социалността към сферата на една предположена естественост – нещо, за което по един или друг начин, в една или друга степен, предупреждават големите теоретици на гражданското общество.“


[1] Идеи за гражданското общество. Антология, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 49
още от автора


1 - 14.05.2017 02:30

голям пропуск
От: zanzibar
Аз бих включил нещо от анархистите (Graeber ако не Прудон и Бакунин) и така балансът би бил по-добър....

Гражданско Общество е модерен политически конструкт и едва ли титаните на мисълта са мислели с модерните критерии на 20-21 век...

Най-вероятно след много четене и мъки ще се окаже, че The People като основа на държавата се противопоставят на група по интереси наречена Гражданско Общество, конструирана така че участващите в която група, да са също част от The People

Някаква безсмислица, май...
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”