Български  |  English

Емоция vs концепция

 

„В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет, режисьор Деян Донков, сценография и костюми Чавдар Гюзелев, музика Калин Николов. В ролите: Деян Донков, Иван Бърнев, Цветан Алексиев, Калоян Трифонов, Мартин Цолов. Театър Азарян – НДК
Деян Донков и Иван Бърнев са оптималната двойка съвременни български актьори за ролите на Владимир и Естрагон. Изборът на Цветан Алексиев и Калоян Трифонов за Поцо и Лъки също позволява да бъде определен като точен. И младият Мартин Цолов е на мястото си. Нещо повече: цялото е мощно рамкирано от музикалната картина на Калин Николов и сценографията на Чавдар Гюзелев. Тя стриктно следва императивните указания на Бекет и заедно с това разгръща продуктивно сценичното пространство. Актьорите от своя страна не пестят потенциала си. Те са верни на Бекетовото изискване за удържане в стилистичния ключ на клоунадата и полагат честни усилия да бъдат внушителни в него. Налице са предпоставки за силна постановка на „В очакване на Годо“. Въпреки това, спектакълът е по-скоро неубедителен, би могло да се каже скучен. Какво се е случило? Какво му липсва?
Той е сякаш преднамерена илюстрация за основната теза в статията на Васил Стефанов от предния брой на вестник „Култура“. Тя тълкува масовото „завръщане“ към „актьорския“ театър по българските сцени, при което режисурата се осъществява основно чрез актьорите. Това – настоява текстът – води до оскъдност на концептуално мислене. Актьорите, пише Васил Стефанов, могат да свършат само това, което е в кръга на техните възможности – да изиграят ролите си и всички заедно да изиграят пиесата. Но в такъв спектакъл е изчезнала строгата постройка, изчезнала е спойката и конструиращата сила на концепцията.
Постановчик на „В очакване на Годо“ е Деян Донков, който поема и ролята на Владимир. Той твърди, че спектакълът е продължаващ разговор с учителя му Крикор Азарян, че е лично писмо до него. Заявява, че вкарва в действие вечното Азаряново „защо“ към всеки детайл. Нямам никакво намерение да се съмнявам. Работата е обаче там, че има разлика между актьорското и режисьорското „защо“ – принципна разлика.
Актьорът пита за мотивацията на своите действия. Когато е съвестен, той търси практически основания за всяка „стъпка“ и всеки „сантиметър“ от тях. Когато е и талантлив, успява да постигне висока психосоматична плътност на ролята, с която именно да влияе на цялото. В спектакъла този тип въпроси са отговорени в не малка степен (не че нямам възражения към отделни решения, особено при Деян Донков и Цветан Алексиев, но не това е същественото). Режисьорското „защо“ има, напротив, концептуален характер; и то най-напред с оглед на заложените смисли, на граничната ситуация или ситуации, в чийто хоризонт поставят пиесата и изградения върху нея спектакъл. Тъкмо то е голямото липсващо. Липсата тук е драматична, защото става дума не за друго, а за „В очакване на Годо“.
Един интернетски автор си позволява да опише текста така: „Шумно известна пиеса на Самюъл Бекет, в която двама чакат трети и плещят какво ли не, докато се надяват да дойде Годо, когото не познават“. Постановката клони тъкмо към това, оставяйки се да бъде подведена от началното: „Nothing to be done“. С „плещенето“ на своите антигерои обаче, Бекет неприлично интензивно подлага на унищожително разобличаване не някакви феномени, а основните кодове на самодоволното „пълноценно съществуване“ във всичките му „високи“ позиции. Той поставя с емфаза въпроса за същината на човешкото. Точно това е останало неразшифровано, неразпластено, неизведено. Тази е причината текстът да звучи равно и монотонно. Тежките смисли на Бекетовата тревожна мисъл се разтичат и изгубват в каскадите от пластични решения.
Яна Борисова, артистичният директор на „Театър Азарян“, окачествява представлението като „емоционален жест“, с който „малко по малко театърът да се изпълни с душа“. Това, за съжаление, е вярно. Душевно-емоционалното е изтласкало умствено-интелектуалното. Емоцията се е упълномощила даже не да компенсира концептуални дефицити, а да замени концепцията, да застане на нейното място. В случая с Бекет подобен ход има фатален характер.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”