Български  |  English

Уроци по бавно четене

 
Манол Глишев, „Проект за прекрасен живот“, изд. Black Flamingo, 2016
 
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаването на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
К
 
Миглена Николчина:  Предложението да обсъждаме тази книга беше твое, така че...
Александър Кьосев: Доскоро не бях чел нищо от Манол Глишев, дочувах за него само слухове. Първо прочетох в интернет малко, после прочетох повече. Чета и това, което той пише в „Площад Славейков“, там не винаги харесвам - но поезията му не бях чел. И сега прочетох и тази книга, сериозна книга, 180 страници плътна поезия. И ми хареса, достави ми удоволствие. Ще започна оттук – тя е една удоволствена книга. Културно удоволствие, поетически хедонизъм. И още нещо, което ще нарека първо простичко – ще кажа, че тази поезия е нещо като фентъзи. После малко по-сложно – ще кажа, това е лирическо фентъзи. И накрая ще кажа за специалистите, че лирическо фентъзи е жанров оксиморон. На всичкото отгоре, в тази игра с фантастичното се намесват софийски, махленски, квартални интонации; има чувство за хумор. Има странни прескоци от едното към другото. И като цяло, това е един много завършен, изключително индивидуален поет, удоволствен поет. Той съзнателно доставя на себе си и читателя главно позитивни усещания.
Миглена Николчина: Аз, за разлика от моя колега Кьосев, познавам поезията на Манол Глишев още от времето, когато публикуваше предимно в броеве на Малина Томова в „Литературен вестник“. Познавам предишната му книга, която излезе в „Жанет 45“. И го следя като поет от сравнително доста време. Нека похваля това издание, между другото, много хубава книга е станала. Да похвалим и издателството, че така добре е направило това томче. Но преди да говоря сериозно за книгата – Сашо, не те ли притеснява, не е ли малко иронично, донякъде забавно, че двама професори тук ще говорим за една книга, в която за професорите много лоши неща са казани?
Александър Кьосев: О, със сигурност ще бъдат казвани и след като говорим... (общ смях). Пък са казвани и преди – било модно да се говори така още от времето на Хайне, който сравнява професорите с цитиращи добитъци… Аз не се притеснявам, нека да говорят, каквото искат. Те са млади, сега им е времето да говорят. А ние ще си говорим нашите неща, които можем.
Миглена Николчина: Ние говорим за литература и сме над персонални реакции. С това, което ти каза дотук, съм напълно съгласна. Не съм сигурна, че лирическо фентъзи е оксиморон, защото Толкин ни дава примери за това. Така че, матрицата…
Александър Кьосев: Забрави да кажеш – то е лирическо-ерудитско фентъзи.
Миглена Николчина: Ерудитско. Няма как да се занимаваш с фентъзи, без да си ерудит.
Александър Кьосев: А, има как. Толкова примери…
Миглена Николчина: Аз, значи, не го чета това фентъзи. Действително, книгата е изключително приятна с това, че постоянно се отваря към едни вълшебни пространства и те са вписани именно ерудитски, с имена, с топоси. Като по същия начин присъстват и реални места. Да кажем, Полша присъства, или Европа с многото си…
Александър Кьосев: И Ирландия. А България не присъства, присъства София и дори не София, а някои махали на София.
Миглена Николчина: И „нейните парцалени провинции“се споменават. Всъщност, действително тук има - ти май каза преди време думата - „юношеско“. Ще я повториш ли? Има едно такова противопоставяне между не наличното, по което копнеем... (Аз много съчувствам на това усещане; и аз обичам да чета фентъзи, и си го признавам. Обичам научна фантастика и си го признавам. Обичам литературата, защото тя разширява света, в който живеем – и това си го признавам.) Но тук има много ясна опозиция между едно мърляво ежедневие, в което, о, ужас, някакви хора са стари вече… Защо са стари, не трябва да има стари хора. Пият някакво вино, което е кофти; спастрят пари за погребението си. Има един такъв много рязък срез между позлатената фантазия за неща, които са били, и кишавото настояще…
Александър Кьосев: : Аз ще се върна към това, което Миглена каза за юношеското. Човек, който поне малко знае за историята на България и на София в последните 30-40 години, веднага ще разпознае кое е това юношество зад този начин на писане. Единият контекст е фентъзи и за това говорихме вече, и фантастика – но повече фентъзи, отколкото фантастика. Другият контекст се нарича НГДЕК, Класическата гимназия. И тези два контекста, които са наистина юношески, самият Глишев цитира непрекъснато, отново и отново възпроизвежда своето юношество, повтаря неговите мечти по Рохан и Гондор, радва им се, лелее ги. Но тук те вече са взети и са развити в ерудитска посока, навлиза се в невероятни детайли, известни само на познавачи, етнолози и антрополози на измислени светове. Има епиграфи, появяващи се на езици, които аз не знам. Често трябва да търся превод на редките латински сентенции, за да разбера за какво става дума. С други думи казано, има заиграване с онова, което е супер интелектуална, исторически компетентна, учена поезия. Компетентността й обхваща от античната култура, проза и поезия до XV век. Тя спира там. Фантазията на това лирико-ерудитско фентъзи е времево ограничена. В нея има фасцинация около сладостни географски имена, но те обикновено са от Стария свят, не от тъмния африкански континент, не от Америките, Дивия запад или Австралия; там има и фасцинация около едно късно, отново европейско Средновековие, което сякаш отказва да премине в ново време. Появяват се хералдики, херцози, замъци, саби, ризници и каквото искате – има цял такъв един аксесоар, който е иронично и фантастично разигран под формата на лична фантазия.
Миглена Николчина: Аз тук бих предложила едно съпротивопоставяне - както би казал Лотман, да използвам професорски термин – между тази книга и „Кеносис“ на Камелия Спасова. Защото има нещо сходно в замисъла и в реализацията на „Кеносис“. Камелия Спасова изважда предимно от философски трудове, но и от други места, онези, дребните имена, малките имена, забравените имена на онези персонажи, които обикновено забравяме. Да кажем, в Платоновите диалози, има ги важните, големи централни персонажи, започвайки със Сократ, но има и някакви дребни участници, които се появяват и изчезват. Камелия Спасова вади тези имена и около тези имена прави разказ, прави диалог, прави някаква драма. Тази драма се развива обаче едновременно в едно реконструирано антично минало и сега, то е директно преводимо в днешното - т.е. усещаме как под тази драма тече драмата на един съвременен човек, любовна, ревностна, омразна, страсти, които са тук и сега. И във всичко това има дисонанс. В самия начин, по който е направено, има грапавост, има трудност, има пропадания, има криза. Това, което виждам при Глишев обаче, е донякъде монотонно. Ако имам някакво възражение към тази книга – то е нейният предимно равен тон. Ти каза, че да, има хумор, има ирония, има прориви на други неща, но като цяло, интонационно, тя върви равно, тя върви действително епически. Не знам дали си съгласен…
Александър Кьосев: За монотонността ще кажа нещо накрая. Но ще се хвана за епическото и за разказа. Това е поезия от разкази. И то не поезия от разкази, а от едно дълго разказване. Защото разказите нямат начало, среда и край, особено край нямат. Те нямат синтаксис, нямат пунктуация, сякаш са изначални… Човек има усещане, че един безкраен наратив тече в тези стихове, който е започнал преди тях и ще свърши след тях - все едно, дали става дума за крал на Гондор, за София, за Бургундия или за Ломбардия - и самата безкрайност на разказа носи в себе си едно собствено очарование. Това е едно постепенно напредване, ронене, мълвене, малки стъпки на езика, изключително фино. Манол Глишев се е опитал да накара своите неправилни, четиристъпни и петостъпни ямбове да звучат като хекзаметър. И те наистина сякаш наистина звучат така, вероятно защото авторът им много се е начел на антична поезия – и в оригинал, и в български преводи. И добре е хванал този стил на българските преводи на античната поезия и на античната драматургия, българските варианти на хекзаметъра и пентаметъра. Така че, в начина на разказването има една вътрешна монотонна безкрайност и се чуват някакви антични и средновековни обертонове, които наистина може да станат монотонни в другия смисъл на думата, но за това нека след малко да говорим.
Миглена Николчина: Аз не знам имаме ли време да цитираме – това е заключителното стихотворение, което, според мен, доста добре може да изпълни ролята на програма за цялата книга и да даде ключ към това, което се случва в нея. Заглавието е „Миналата седмица“.
Това са дни на старата инерция,/на планове, замислени отдавна,/ и между тях по-слабо се усеща/ голяма празнота, във мен изрязана./ Но тя си има ръбове и форма,/ и тя си има глас и мирис,/ след плановете вечер я прегръщам/ любимата си вече празна форма,/прекрасната ми нервна празнота./Заспива тя, а аз разказвам приказки.
Александър Кьосев: Както виждаш, „разказвам приказки“ е последната фраза в стихосбирката. И той наистина през цялото време разказва приказки. Самите приказки могат да тръгнат от всяка измислена или реална географска точка, реална или измислена. От фентъзи царства като Гондор или като Вестерос, но и от реални страни - като Силезия, Полша, Ирландия, Сантяго де Компостела. Може да се каже и обратното: появяват се тези царства и около тях израстват приказки, които са вътрешно монотонни, безкрайни, редене едно, редене, редене. И едновременно репертоарът на въпросното, ще го нарека юношеско средновековие, поникнал от полетата на фентъзи-жанра, се е превърнал в съвременен интелектуален език на зрял човек на 30 и няколко години. С този език Глишев описва своите странни състояния на съвременен софиянец. София е много особен топос в цялата тази работа, тя е в центъра на тази полуреална, полуизмислена лирическа география. И София едновременно е омразна, мърлява, омръзнала, непоносима - но и ужасно любима. И около нея, около нейните квартали, махали и микропространства също израстват глишевски приказки и митологии - митологства се, така да се каже, непрекъснато. Като река е този напоителен, особен, ерудитски език, в който внезапно може да има латински цитати или цитати на староанглийски, или на някакъв друг език.
Миглена Николчина: Защото трябва да препрочетеш Толкин… (смях) Не, действително, много по-широк е този приказен свят, който е влязъл в направата на тази книга. Аз си мислех също, че има и нещо романтическо в това.
Александър Кьосев: Как, не малко, има много романтическо… Романтическо към символическо и дори към бароково.
Миглена Николчина: Има любов към средновековието, както ти вече каза, романтическа любов към средновековието. И още нещо – някаква мечта да си първият поет. Т.е. копнеж по наивната поезия. Въпреки че, всъщност книгата е изтъкана от други текстове, от по-стари текстове - има една мечта, това се появява по съвсем конкретен начин в едно от стихотворенията - да си първият поет. В една земя, още девствена откъм поети…
Александър Кьосев: Ще добавя – българските контексти в този смисъл отсъстват. Българската поезия присъства единствено малко със „Сън сънувам…“ и малко Яворов, и сякаш наистина един единствен български поет, Глишев самият, който първозданно проговаря и няма други преди него. Той е първият поет, но трябва да бъде и първият учен поет.
Миглена Николчина: Въпреки че има. Примерно Кирил Мерджански.
Александър Кьосев: Хм, Мерджански, трябва да помисля. Но всичко е малко естетско, малко снобско, малко прекалено стилизирано.
Миглена Николчина: Основното ми оплакване – действително книгата е гласово малко равна.
Александър Кьосев: Да. И тук аз искам да кажа онова, което ме притеснява в тази поезия. Мисля си, че толкова е зрял като поет Манол Глишев, че съвсем скоро ще трябва да престане да пише. Той е написал ужасно много стихотворения вече, една идея повече от нужното, някои биха могли да отпаднат. По-добре би било да има повече подбор в тази книга, поне според мен. И наистина - резултат на тази монотонна многотия, в един момент цялата естетско-ерудитска напоителност започва да идва малко байгън. Достига границата си и започва да ражда, особено в някои творби, недотам успешни неща. Например, стихотворението, което е дало заглавието на цялата книга - „Проект за прекрасен живот“, страхотно заглавие. То представлява въображаемо пътешествие из градовете на Европа, Милано, Венеция, Прага, къде ли не, заедно с една въображаема любима, на която поетът говори. И за всеки град са казани едни едновременно емблематични и странни неща. Но понеже в чуждите и далечни градове отсъства софийско-иронично-махленско-хъшлашкото, а тук отсъства също и характерният за други текстове на Глишев фентъзи момент, въпросното стихотворение е станало твърде туристическо, напомня на „Сантиментална разходка из Европа“ на Вазов. Но в „Сантиментална разходка из Европа“ има чувство за хумор, а тук няма, културният хедонизъм се е взел твърде насериозно, станал е самонаслаждаващ се, нарцистичен, без да забелязва, че тук всичко казано за европейски градове е едно такова твърде емблематично, пълно с известни забележителности. Винаги с културни емблеми работим, скучна работа. Другото, което ме притесни, беше стихотворението за прекрасната черква „Света Параскева“, която и Манол Глишев много обича; той очевидно дълго е стоял и в дворовете й, живял е с нея, има свое, интимно отношение, затова я и описва/възпява. Но я антиквизира, така да се каже, изстрелва я към византийското, макар че черквата е строена през 30-те години от арх. Торньов. И разказва за това колко прекрасно тухлена е тази черква, а тя всъщност е стоманобетонна. Лириката не е нужно да бъде точна. Обаче ерудитът трябва да бъде точен, той не може да си позволи комични анахронизми – да говори за неоромантическа, модерна черква, сякаш е древна…
Водещ Андрей Захариев: Времето ни изтече. Няма как, трябва да сложа край на разговора.
Александър Кьосев: Е, не можахме да кажем всичко Но надяваме се, за Глишев тепърва да се говори.
 
4 февруари 2017

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”