Български  |  English

За началото на един диалог

 
Миналия септември навърши 75 години Анна Томова-Синтова. Малко са хората на тази планета, които могат да погледнат със задоволство на изживените десетилетия. Но Анна има грандиозни основания за това. Тя е певицата, белязала с неповторимото си присъствие последния половин век от историята на вокалното изкуство. Тя е единствената българка, която се наложи в света и в италиански, и в немски, и в руски репертоар. Познавам нейните превъплъщения на Тоска, Аида, Виолета, Леонора, Амелия, на Мадалена и Чо Чо Сан, на Ярославна и Татяна, на Фиордилиджи, Графинята и Донна Анна, на Маршалката, Графинята, Ариадна... А те са още толкова много, не е възможно и да се споменат само...Тя е и незаменим концертен солист – Реквиеми на Моцарт, Верди, Брамс, Миса Солемнис и Девета симфония (Бетовен), Сътворението (Хайдн). Впрочем, кариерата й е позната, може да се проследи и в нейния личен сайт www.tomowa-sintow.com, това е невероятен път - от дете на сцената на Старозагорската опера до всички престижни оперни, концертни и фестивални сцени в този свят. Тя бе любима певица на много диригенти – от Карл Бьом до Караян, от Курт Мазур до Джеймс Ливайн, от Карлос Клайбер до Савалиш, Хайтинк и Шайи... Певица с рядка музикална култура, с изключителна, изкована вокална техника, съчетание от интуиция и интелект. Днес тя е безценен педагог и съветник и за студенти по пеене, и за артисти от Ковънт Гардън, Щаатсопер - Берлин, Баварската опера в Мюнхен, в Залцбург... до София и Варна.
 
Многократно съм писала за изкуството й във връзка със спектакли, концерти, майсторски класове. Този път ми се иска да разкажа за началото на нашето, мисля близко, музикално приятелство, което продължава вече 30 години. През това време съм научила много от Анна, получила съм безценните й подаръци благодарение на нейното щедро изкуство.
Диригентът Емил Чакъров (1948-1991) ме запозна с Анна Томова-Синтова. С него бяхме приятели от студенти. Минахме през най-различни житейски и професионални перипетии до април 1986 г., когато ме покани да работим заедно за създаването на Новогодишния музикален фестивал и за записите, свързани с фестивалните му идеи. Още в първия ни разговор името на Анна бе в центъра на фестивалния му и звукозаписен проект. Тя бе в апогея на славата си, календарът й бе запълнен с години напред. И тук не става дума само за ангажиментите й с Караян, за когото тя бе една от най-важните певици. Но тя пътуваше по цял свят, не можеше да насмогне на предложенията, които идваха отвсякъде. Бе много търсена заради огромния репертоар, който поддържаше, и заради културата, която имаше и излъчваше с изкуството си. Но Анна не спираше да се интересува от възможности да пее в България. А с Емил имаха дългогодишно приятелство, както и паметни съвместни концерти. Един от тях е в Париж, на 4 май 1984 г., в цикъла Prestige de la Musique в зала „Плейел” с Новия филхармоничен оркестър. Анна пее Четирите последни песни от Рихард Щраус и сопрановата партия в Четвъртата симфония на Густав Малер. Притежавам документален запис от този концерт благодарение на Френското радио. Той е съхранил изключителната атмосфера в зала „Плейел”, породена от рядкото вдъхновение, сполетяло и певица, и диригент в песните на Щраус. За някого може да прозвучи преувеличено, но съм абсолютно убедена, че тук Анна е още по-инспирирана, заредена, отколкото в студийния запис с Караян, който също притежавам и познавам добре. В този документ е фиксиран особен, рядък момент на абсолютно съвпадение между дълбоката философия на песните и внушението на глас и оркестър.
А моята среща с Анна през 1987 г. беше делова. Естествено, с нея бе и съпругът й, Алберт Синтов - най-точният й консултант, режисьор, творчески партньор. Още тогава ми направи впечатление нейното искрена и пряма загриженост да има достатъчно време за съвместна подготовка, да се създаде онази атмосфера, която ще направи възможно за всички да се представят на равнището на името си пред българската публика. Нещо повече - тя се стремеше към единственост в преживяването, към взаимно удовлетворение за всички артисти в съответната композиция. Беше много подготвена за този разговор, задаваше точни въпроси, търсеше оптималното. Правеше го по специфичен, неин начин – с усмивка, с чувство за хумор. Но зад усмивката на красивото й лице усещах твърдата непреклонност на високия професионалист, който предвижда всички възможни подводни камъни на една сложна организация. Тази нейна предвидливост по особен начин се съчетаваше с излъчването на доброта и доверие, на благоразположение. Без неприятния дъх на грандиозна амбиция. Сега си давам сметка за гъвкавото й поведение, за тактичния маниер, с който внушаваше изискванията си извън България. Естествено, Емил имаше същата представа, но организацията бе дело на много хора. А ние, българите, знам го, сме далеч от същинския смисъл на думата „организация”. Нещо, което и Анна знаеше, затова с мека настойчивост държеше всичко да се уточни предварително. За мен, като български продуцент на записите и концертите, които предстояха с нейно участие, тази среща, естествено, бе важна, но дълго време разбирах и колко е била полезна. Независимо че имах вече опита от първия фестивал, както и от реализирането на записа на „Борис Годунов” с тримата български баси - Гяуров, Гюзелев и Петков, както и на Реквиема от Верди – аудио и видеозапис с Френи, Образцова, Дворски и Гяуров.
Същата година, през май, на Анна й предстоеше да пее Дездемона във Виенската Щаатсопер заедно с Пласидо Доминго (Отело) и Ренато Брузон (Яго) под палката на Зубин Мета. (В постановката участваха още двама българи: Калуди Калудов - Касио и Маргарита Лилова – Емилия.) Тогава музикален директор на Виенската Щаатсопер бе Клаудио Абадо. Съдбата реши, че трябва да уговоря детайли от предстоящия запис на „Евгени Онегин”. Във връзка с този запис беше необходимо да обсъдя графика му и с продуцента Мишел Глоц, който в същия период щеше да записва Караян с Виенската филхармония - затова заминах за Виена за няколко дни. Този къс време ми дари незабравими преживявания, в които основен протагонист бе Анна. Най-напред бе спектакълът на „Отело” - Анна и Пласидо бяха партньори от години. Доминго неведнъж е подчертавал колко цени партньорството на Анна, защото, освен че е глас, който той обича, тя е и голям музикант, има слуха и интуицията да реагира спонтанно по време на представлението, да означи сцената не само с неизчерпаемите ресурси на богатия си и много красив глас, но и с рефлекса на голям, чувствителен музикант. „Анна е един изключителен артист. Ние сме пели често заедно – ето, сега в „Отело“, но и в „Аида“, “Тоска“, “Лоенгрин“, “Манон Леско“... не са малко нещата... И всеки път това е истинско удоволствие.” По-късно Анна ми разкри: „С Пласидо имаме много силна обща вълна и затова много не сме и репетирали и… ние се поддавахме, изцяло потънали в образа, на близкото усещане да рефлектираме общо това, което е замисълът на композитора. А високият израз на Верди е алфата и омегата на пеенето, на сцената.” Да попаднеш на такава музикална и артистична симбиоза е действително дар от Бога, това беше най-изваяната гласово Дездемона, която съм слушала. И друг път съм писала за метаморфозите в гласа й, които интерпретират състояния. Слухът й направлява изключително детайлно вокалната емисия и понеже Анна има изключителна техника, тя може да разнообразява с нюанси фразата до безкрай. Впрочем, Виенската опера издаде документален запис на този спектакъл, който се интересува, може да го чуе. След спектакъла отидох да я поздравя, но не си спомням как се добрах до нея, сигурно Бети, съпругът й, ми е помогнал. Защото на служебния вход чакаха десетки зрители за автографи и нямаше как да ги преодолея. Заварих я да говори с Абадо, той, естествено, бе гледал представлението. После видях какво е отзвук от триумфа на световна певица, видях обожание от публиката, за което само бях чела и чувала. Впрочем, Анна имаше почитатели, които я следваха за всички нейни представления по цял свят. Идвали са и в България, мнозина от тях разпознавах.
Виенският ми спомен с Анна Томова-Синтова продължава с нейния рецитал в българския културен дом „Витгенщайн”. Класическа песенна вечер с пиано. Помня песни от Рахманинов и Чайковски, „произнесени” с невероятен руски език, дикция, артикулация, с една сдържана, но превземаща интимност, с нейния „патент” на излятата фраза, която подема движението към следващата. „Да пееш хубаво, означава да можеш да пееш легато”, често казва тя. А песента извайва в специфичен образ, с пестеливи, но знакови, определящи стила концентрирани вокални жестове. Концертът завърши с бис, в който Анна седна на пианото и запя, акомпанирайки си. Знаех, че е учила пиано в Музикалната академия, но нямах представа, че поддържа толкова сериозна форма... На коктейла след рецитала й ме запознаха с велика нейна почитателка - Люба Велич. Какво излъчване имаше тази жена! Сините й очи направо горяха, бе толкова възторжена от чутото. Повтаряше: „Анна е голяма, каква музика чухме!”. Гледах я и не можех да повярвам – говорех си с част от музикалната история, с Велич. Знаех, че е подарила на Анна короната, с която е играла Тоска, но друго бе да се срещна с живата реакция на певицата, която Рихард Щраус бе определил като най-истинската Саломе. Около час след началото на този коктейл Анна си тръгна. Знаеше, че има и „утре”. Впрочем, винаги е знаела, че дисциплината е част от професионализма на всеки музикант, не само на певеца. Но в разговорите си с нея не съм чула да се оплаче от ограниченията по отношение на „сладкия живот”, които й налагаше професията.
Следобедът на следващия ден бях в Музикферайн на разговор с Мишел Глоц. Той ме попита: „Имаш ли време да послушаш записа на Маестрото?” Аз знаех, че Караян не пуска непознати на репетиция, а пък на запис... „Сега ще те представя!” След малко откъм входа за залата видях Анна и Бети... Те идваха да слушат. Когато Караян дойде, Мишел и Анна ме представиха повече от сърдечно, което бе достатъчна атестация да чуя от него: „Заповядайте – и днес, и утре сме тук!”. Записваше Четвъртата симфония на Шуман с Виенската филхармония. В залата бяхме само Синтови и аз. Много специални, споделени часове! Сближаващо общо преживяване! Не само за мен, която имах невероятния шанс да слушам тази сесия. Анна, която работеше с него – представления, концерти, записи – близо 20 години, също седеше като хипнотизирана, все едно, че като мен за първи път има шанс да получи това преживяване. Анна сигурно не си спомня тези детайли, но аз ги помня. Това беше нейният свят, аз бях пристъпила в него.
Очаквах записа на „Евгени Онегин”, исках да видя отблизо как работи Анна. За нея партията на Татяна бе свързана с ранната й младост. Тя е дебютирала с тази роля в Старозагорската опера. Колкото и да звучи странно за човек, който по-голямата част от живота си е прекарал извън България, веднъж тя ми каза, че е избрала да има дом в Залцбург, защото нещо в аромата на този град й напомня Стара Загора. Не съм била в Залцбург, не знам на какво ухае този натежал от музика град, но самото й мислене в тази посока ми даде да разбера, че началото й е винаги в нея. Нужно й е да го носи, да си го припомня, то да я навестява.
На записа най-напред разбрах и видях, че Анна знае наизуст цялата партитура на операта – кога какъв инструмент ще допълни нейната фраза, откъде ще дойде контрапунктиращата тема, с каква динамика ще започне и завърши хорът, за да се включи тя. Освен това, има качеството и умението да променя емисията си спрямо партньора – за да се получи музикалната картина обща и най-близко до текста на автора – с Мазурок пееше в една дименсия, с Троева – в друга, в изповедната сцена с писмото бе изпълнена с мечтателен трепет, който градира до страст и неутолимо желание за щастие. Държеше да записва на по-дълги фрагменти - не само заради запазването на музикалния ток, но и заради специфичното надграждане в Пушкиновия текст. Особено я интересуваха връзките между самите дубли – подчертаваше колко е важно да се съхрани логиката на фразиране, емоционалния поток; и да се спази динамическата картина, да не „щръкне” или да не „потъне” нещо. Разбира се, това никога не се случи, но тя мислеше за всичко. Слушаше много внимателно оркестъра, бе щастлива, когато получаваше желаната интензивност и съучастие, за което, естествено, основната грижа и заслуга бе на Емил Чакъров. Партньори й бяха Юрий Мазурок (Онегин), Николай Геда (Ленски), Росица Троева (Олга), Маргарита Лилова (Няня), Никола Гюзелев (Гремин) и Стефка Попангелова (Ларина). И днес компактдискът с този запис, издаден от „Сони Класикал”, може да се намери и всеки ще открие в него това, което го интересува. Обичам този запис не само заради спомените, свързани с него. А заради спонтанността, създадена и от диригента, но и от особения контакт, който имаше с Анна и с останалите артисти. Естествено че сцената с писмото е голямо преживяване, но за мен още по-забележителен заради нейния драматичен рефлекс е квартетът от първо действие, в който гласът й „разказва” за емоцията на влюбващата се Татяна, вплитащ се и контрастиращ на състоянията на другите трима, матовия тембър и импулса на фразата, която изразява тревогата на героинята й в очакване на реакцията на Онегин; и после пречупеният от болка, но пак с великолепна емисия глас, когато пее „О, Боже, как обидно и как больно!”. Анна има абсолютен слух, впрочем, за мен тя не е музикална певица, тя е голям музикант, който пее страхотно. Финалната сцена с Онегин е зашеметяваща – отново най-вече през състоянията, които тя изгражда, и по този начин колорира, нюансира цялата сцена.
В щастливия ми живот, който продължава да ме среща с големи музиканти, това, което ми дари Анна Томова-Синтова, е безценно. Всяко преживяване, всеки разговор с нея за мен е продължение на един емоционален диалог с музика и за музика, който продължава три десетилетия. И шанс да разбирам всеки път, че нейното не е само дарба и труд, нейното е висок, вдъхновен индивидуален полет, белязал музикалната история на света, създал простор за въображението на толкова много хора!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”