Български  |  English

1917: Неспряната революция

Разговори на Глеб Павловски с Михаил Гефтер

 
Днес е трудно, много трудно, почти невъзможно да си представим как би изглеждал нашият свят, ако нищо не се беше случило през 1989 година. Но едно нещо изглежда сигурно - в един свят “без 1989” стогодишнината на Октомврийската революция щеше да бъде епохално събитие. Политически лидери щяха да произнасят исторически речи, милиони щяха да манифестират в различни страни на света. Щеше да има знамена, цветя и юбилейни издания.
В днешна Русия стогодишнината на Октомври ще бъде отбелязана, както се отбелязва златна сватба в семейство, в което съпрузите не са разведени, но отдавна не живеят заедно. Решението на Кремъл е властта нито да чества, нито да заклеймява болшевишката революция. Ленин няма да бъде изваден от мавзолея, но и Путин няма да държи реч от трибуната му. Новата власт в Русия просто не знае какво да прави с наследството на 1917. Днес единственият човек с реална власт в света, който определя себе си като “ленинист”, е Стив Бенън, съветник на американския президент Доналд Тръмп. Но това, което привлича Бенън в Ленин, е не политическата идеология на болшевиките, а геният на Ленин да произвежда радикални мнозинства в ситуация, в която “болшевики” е името на маргинална политическа партия.
Именно в контекста на нова революционност е интересно да се прочете книгата-разговор на Глеб Павловски с историка Михаил Гефтер. Това е разговор на две поколения в Русия. Последните две поколения, които се интересуват от 1917-а. Гефтер е представител на “поколението на 1941”. Това поколение в мнозинството си никога не вижда ГУлаг, защото загива в окопите на Втората световна война. Това поколение се отъждествява с революцията, дори когато е критично към съветската действителност. Глеб Павловски е представител на друго поколение. Самият Павловски е роден на датата, на която умира Сталин, но две години по-рано. Поколението на Павловски ненавижда комунизма, но преживява края на СССР като лична трагедия. И според Гефтер, и според Павловски, Русия, която се бои от идеята за Революции, не може да играе важна роля в света. Разговорите на Гефтер и Павловски, които се провеждат в начало на 90-те в момента, в който СССР изчезва от картата на света, не приличат на това, което нормалният историк има да каже за 1917. Гефтер ненавижда живота в СССР, но не преживява краха на СССР. Павловски, в ролята си на съветник на Путин, става автор на концепцията за превантивна контрареволюция. И двамата виждат в 1917-а неща, които ние вече не виждаме.
Иван Кръстев
 
1917: Неспряната революция
 
Първа част. Революцията и нейното спиране
 
1. Революцията през очите на марсианците. Причината за революцията е непрограмираният Свят. Подкопаване на програмираното
 – Нека си представим, че сме марсианци, които са се озовали на Земята и са научили, че с хората тук се случва нещо, което те наричат революция. Марсианците не знаят що е революция, мисля, че и ние не сме съвсем наясно. И второ предположение: да речем, нея вече я няма – революцията си е отишла безвъзвратно. Ние си спомняме за нея и не можем да решим какво да правим с този спомен. Той ни измъчва, а ние не разбираме с какво. Както е при Пастернак във встъплението към “905 година”: “С нас туй беше, в поговорка със нас се превърна. Ще си тръгне. Следата изтри се и от нея - ни белег.”Колко странно: нас, хората, с които революциите са влезли в поговорка, ни има, а от това, с което сме влезли, няма и следа. “Що било е, го няма”. Бяло петно в паметта и бяло петно във времето.
– На ръба ли сме?
– Да, и тук е опасно. Отдавна сме на ръба. Да правиш ръба обитаем е трудно, имаш желание да се отдръпнеш, но и това е опасно – без минало на ръба. Веднага да си поставим въпроса: що е това революция? Винаги ли се случва, с всички? Или се е започнало в един момент? Зародило се е някога и от време на време се връща. Но нали и състоянието “от време на време” в историята също се е зародило в един момент. Според днешните представи за продължителност на съществуването на човека, появяването на нашия прародител е достатъчно близо до нас. Самото време на човека се е зародило някога. От какво?
Революцията спира нещо човешко, разрушава го и се опитва да изгради нещо на мястото на разрушеното. И ние искаме да надникнем там, в недрата, доколкото ни позволява погледът – откъде се е започнало това у човека?
– И дали е било неизбежно?
– И дали е било неизбежно. Но докато си изясняваме това, стигаме до мисълта, че хората изобщо, всички ние, до гигантска степен сме програмирани. От какво? Ами от всичко. Програмирани сме от предците, от родителите, от детството, от училището, от обстоятелствата. Останала е една съвсем тясна цепнатина, в която не сме програмирани. Пьотр Чаадаев е казал някога, че Бог-Промислителят е отстъпил на хората времето. Времето, ето я цепнатината. А човекът е странно същество, опитва се да разширява цепнатинката още и още. Човекът се сражава с програмираността.
– И при това върши безобразия?
– Да, човекът е странно същество. Всички негови първомоменти са заложени предварително. Ето например, малкото на човека. То е единственото по рода си, което живее дълги години край родителите си – светът на живото не познава друг такъв случай. Можете да научите това малко същество на математика или на нещо още по-висше в ранна възраст. А по-нататък какво? Остава дълъг интервал от време и той трябва да бъде запълнен. По-рано човекът дълго е бил подготвян за следващата дейност. Но сега хем не бива да го подготвяте, хем за това е нужно по-малко време. Ала става ясно, че детството е целият живот. Той трябва да бъде изживян от човека, за да може той пълноценно, свободно, не грозно да изживее още един, втори живот. И току гледаш, дошъл и трети.
Революцията произлиза от човечния сблъсък: натиска на неотстранимата програмираност. При минималната цепнатина, която ние, странните същества, се опитваме да разширим. Разширявайки я, отиваме все по-надалече, искаме да останем напълно непрограмирани. И в пространството на непрограмираното да привлечем и поместим целия Свят. Това е един от най-дълбоките източници на революцията. Възможно е това свойство на човека, което го създава, да е до известна степен смекчаемо. Може би това свойство може да се направи по-разумно и безопасно – но то съществува и от него в един граничен момент е произлязла революцията.
 
2. Вторична програмираност на революциите. Бухарин на Лубянка
– Революцията е най-взривният начин за преодоляване на програмираността. Тя го може и Октомврийската доказа това.
– Но съветската ситуация, в която раснах аз, беше във висша степен програмирана.
– В СССР се породи ситуация на вторична програмираност. След като събаря програмираността, революцията подготвя нова. Подготвя и ново предизвикателство за оногова, който иска да я преодолее в нейното русло. Те трябва да придобият речевата сила на опознаването на вторичната програмираност, което ще изиска от тях специфична постъпка. Особено опознаване и особена постъпка! Връзката може да тръгне обратно – от особената постъпка към особеното опознаване. Предимството на Троцки е било, че той чрез действие се е издигал до опознаване на същината на работата. Бухарин е можел да стигне, но се е препънал в специфичността на необходимата постъпка.
– За какво цениш ти лубянския Бухарин?
– При обстоятелства, в които вторичната програмираност на революцията не е разпозната, тя е водела към разрушителна деградация на речта, където разпознаването е невъзможно – тоест към робство. Бухарин на ръба на гибелта с думите си пред съда и на Лубянка е предал състоянието на човека, който с трагедията си е изкупил робството.
 
3. Неутопичният утопист като порода. От Homo novus към върколаците на революцията
– Не е моя задача да търся извиняващи мотиви за хората на болшевизма. Задачата ми е да разбера: в ужасното се е криело нещо друго, което, без да се досеща за себе си, е въвеждало в човешкото измерение съветското. Нещо друго, което е изгубено два пъти – като болка и като мащаб. Опитът за мащаб днес е провален и от обстоятелството, че самата такава порода хора в Русия измря.
– За каква порода говориш?
– Неутопичните утописти. Типаж, без който нямаше да има история, и тя упорито го възпроизвежда. Тези хора са кратери на угаснали вулкани, на недо- или пред-алтернативи. Чрез тях се построява редицата: История – Утопия – Свят – Нова твар, а като продължение на тази редица се очертава Революцията. Идеологичната и поначало импровизируема революция като втори такт поставя въпроса за организирането, като му съподчинява собственото си начало. Едни признаци в революцията се повтарят, други не. Но има признаци, без които няма революция. Предпоставка, цел и следствие на революциите е несъществуващият човек – онзи, който трябва да се зароди. Оттук и “новите хора” на Чернишевски и изобщо всички Homo novus.
– Но революцията никога не е имала за цел именно онзи човек, който фактически се е появил в резултат.
– Да, вечното “погрешно”, но в резултат на обстоятелството, че революцията го е извлякла, защото това е заложено в нея. Което с неумолима жестокост прозира от вътрешността на феномена революция и над което си е блъскал главата Хегел Тъмния, съзирайки някаква хитрост на Абсолютния дух. Раздвижват се странностите на човешкото същество, които трябва да се изведат от неговите сумрачни зачатия. Изиграва се екзистенциалната интрига: човекът на революцията иска да остане неин вечен протагонист. Оттук той в известен момент излита към висините... а после? Следва разклонение на пътя: или теб ще убият, или ти ще убиеш – или самият ти ще се превърнеш в нещо кошмарно, по-лошо от старите царе и тирани. Убеден си, че тази схема безвъзвратно си е заминала и няма да се повтори? Я хайде, според възможното, да подпомогнем процеса без кръв и, според отпуснатото на човека, да останем себе си. Масовата загуба на физиономия и реч у достатъчно близки ми хора ме опечалява не по-малко, отколкото теб украинските “сечевики”[1]. Разбери, сега ние нямаме други решения. И е трудно да постигнем да не се пролее още повече кръв. Извънредно много кръв.
 
4. Определение на революциите. “Черната кутия”. Създаване на врагове и отказ от лоялност
– Какво значи за теб революция? Твоето определение като за речник.
– Революцията е известно, повтарящо се и добре описано, но независимо от описанията, оставащо неизяснено събитие от най-новия отрязък от съществуването на Homo historicus. Тя е човешки феномен, за пръв път вътре в историята отчетливо заявен от християнството - което никак не е второстепенно. Всички исторически изследвания не са превърнали този феномен в по-малко загадъчен, той е такъв по произход.
Представете си една черна кутия. На входа й е онова, което наричаме “предпоставки”, а на изхода – резултатът. Революцията създава главните предпоставки със собствения си ход и именно това я превръща в трагедия. В революцията хората не се задоволяват с отделни преобразувания, хората са амбицирани за такива преобразувания, които със сигурност не могат да осъществят в обозримо бъдеще. Любопитно е, че революциите често са започвали от неуспех на реформи. И в основите на Октомврийската е крахът на Столипин. Отначало искат да проведат реформи ограничено, при наличния състав хора и дадените качества на тяхната природа. Но феноменът революция е производен от императива на сътворяването на човека в ускорени срокове. Заглавната идея на революцията е: на бял свят излиза нов човек!
Още веднъж се връщам към революционната “черна кутия”. Ако революцията е феномен, създаващ предпоставките в собственото си движение, създаваното засяга не това какво да се прави със земята и фабриките. Както е при Френската революция – да се декретира ли хлебният минимум под смъртна заплаха? Диктатът на обновяването е: вие ще станете нов човек – или враг. Ето къде е мерилото и лоялността не му подхожда. Революцията има свойството да не търси лоялност: само съучастие! Всичко друго означава, че си против революцията. Човек, който казва на революцията: добре, нямам нищо против, вече е почти враг, контрареволюционер. На революцията вечно не й достигат врагове и лоялният за нея е протовраг.
Лесно е да се каже, че гилотината е дело на луди, ressort de fou. На Кромуел не му е било достатъчно отсичането на кралската глава, трябвало е да продължи да сече глави – на шотландци, ирландци... Не е ли безумие да превръщаш хората в свои противници? Но това безумие има своя логика: жажда за враг. Нуждата от враг у революциите – нали тя изниква отнякъде?
Какви са причините едно явление, известно на хората и случващо се с тяхно участие, да се заплаща с толкова много гибел? Аз определям гибелността като свойство не само на нашата революция – на всички. Като смятам Октомврийската за последна и оглеждам редица исторически революции, трябва да кажа: всички революции са гибелни! Има три определения: смърт, убийство и гибел. Резултатът е един и същ – труп. Но гибелността на революциите още не е убийство. Гибелността съпътства човешките метаморфози, които в течение на революцията надхвърлят наличните възможности на хората.
Няма революции без лидери. Това се отнася особено за Октомврийската, но така е и при Кромуел, и при Робеспиер. Хората, които са лидери в нейната първа, радостната фаза, чувстват как в тях отеква зовът на историята. Появяват се харизматични лидери, това не е толкова банално. И ако, намирайки се в центъра на революцията, като Ленин и Махно, лидерът пожелае да я модерира, тя ще се възпротиви на модерирането. Революцията е немодерируема изобщо или по природа се съпротивява на модерирането.
Става дума не за това какво аз разбирам под революция, а какво революцията разбира под себе си! Съдният ден е първият от образите на революцията. Превръщането на хората на революцията в “нови хора” придърпва към себе си останалото. Без този феномен изобщо няма революция. Сблъскал се с невъзможността, феноменът създава гибелна ситуация. Тогава настъпва времето да говорим за термидор. Като придаваме на тази дума вече не локален смисъл, а широката философско-историческа рамка на модела на спирането на революцията.
 
5. Революцията е аномална. Как се спира тя? Термидорианците и имперските нации
– Какво може да се каже при това за техниката на революциите?
– Революциите по природа са аномални. Революцията е състояние, което все гледа да се удължава, претендирайки, че е вечен двигател. Тя се удължава не в изходните си форми, а нараства екстремално! Изходното изпреварване се умножава от ескалиране и придобива нови свойства.
В края на краищата, революцията, в своя класически френски образец, с помощта на гилотината се е опитвала да намери своята резултираща и своята равнодействаща. Като в името на самоувековечаването е сякла глави наляво и надясно.
– При теб революцията е представена като сила, която грабва хората, не като отглеждана от тях, а създаваща ги.
– Създавана от тях и създаваща ги, така е по-вярно. Тук има сблъсък: създавана от тях, но създаваща тях. Тук има много дълбоки неща. Най-вкоренените са свързани с природата на човешкото слово, ако смятаме, че “човек” е преди всичко слово. В словото е заложено определящото човека съчетание на пренаситеност с недостиг. Словото е пренаситено, но то е исъздаващо, и недостатъчно: това е странно, но работещо съчетание. Нещо постоянно бива правено от нас „преждевременно”!
Поначало революциите са представени от единаци, макар че те са едно от най-масовите и масирани явления в човешката история. Ние виждаме революцията в момента на щурма на Бастилията, но нали това не е нейният начален етап. Преди тълпите на улицата, се явяват новите хора, които са “преждевременни” и притежават умението да реализират своето “преди времето му”. Разбира се, после за това ще се намерят много предпоставки – икономически, социални или идеологически. Но всички предпоставки, взети заедно, са недостатъчни за идването на една революция.
– Може би предпоставката трябва да се търси в нещо друго?
– Не, това е свойство на историята като себесъздаващ се процес. Обстоятелството, че историята търси и измисля себе си, изобретява се в свръхконцентриран вид, е представено от революцията. Като някаква там “черна дупка” в космологията, не знам. Важно е да съзрем в революцията явление с корени в човешкото начало. Тя се появява вътре в същинското човешко развитие вече на късния му етап – историческия.
Когато ние по същество си имаме работа с революция, не може да не се постави въпросът: как да я спрем? И това не е прагматика, а базисна тема, тема-ядро. И кой ще успее да я спре? Революционната аномалност е прекалено голяма, себесъздаващото преминава в себеизяждащо. Въпросът как да я спрем се уточнява от друг въпрос: в какво да превърнем Революцията? В норма, каквато по-рано не е имало. Тогава възниква въпросът за термидора в широк смисъл. Френският еталон е преминаване от термидорианците[2] към Наполеон с разширяване на рамките на термидора по целия континент Европа. В края на краищата, с какво е била спряна Френската революция? С Code Napoleon[3]. С отстраняване на носителите на революционната екстремност, с превръщането на вътрешния ход на Революцията във външен ход.
– На вътрешния във външен – тоест в експанзия? Уточни.
– В смисъл - на Наполеоновите войни, събарящи монархиите с наследените от Средновековието режими – онова, което неточно е наричано феодализъм. По-нататък преобразуването на Европа ще продължи с реакция срещу екстремните, породени от революцията похвати на Наполеон. Финалът ще бъде скоропостижното превръщане на до вчера “изостаналите” в сравнение с Франция страни в нации. Защитаващи се от континенталното властване на Наполеон, от империята, разпростряла се из Европа.
Термидорът ще се увенчае с триумфа на Англия. Първа преминала през своята революция, в единоборство с Наполеон, тя утвърждава себе си като демиург на буржоазното – като работилницата на Света. Като се разпростира, реализира колониално господство и се либерализира вътрешно. Цялата епоха завършва себе си, като се конституира и се втвърдява в правните институти. От тази гледна точка, Маркс е бил прав, като е казал, че няма множество буржоазни революции, а има една Революция. По отношение на която белгийската, швейцарската, германската, френската революции са фази на едно явление. Само американската революция е специфична, защото е била все пак освободително движение против английската корона на другия континент.
Феноменът не може да се опише и да се дорасне до неговото разбиране, ако не се включат вътре в самата революция усилията, предприети за нейното спиране. В революцията се съдържа нещо, което се явява вторична невъзможност – тя не може сама да се спре. Нейното вътрешно начало се измества навън, а после и пространствено във външна посока. Като прекратяват революцията в началните й граници, хората я пренасят в неразработено пространство – а когато и то е изчерпано, тогава какво? Какво се възправя пред революцията? Какво подхранва онова, което я спира? Нещо, което е вън от историята, но също е човешко. Онова, което у човека изобщо остава вън от историята.
– Чисто негативно определение.
– То може да се проследи чрез примери, като му се придаде конкретна плът. Дали ще наричаме това “хуманизъм” или “либерализъм”, дали пък “човешки права” или нещо друго, но за мен същественото е, че нещото е у човека – и че то е извън човешката история.
Разликата между “свеждане” и “извеждане” е колосална за методологията на изследването, за философията на историята. Ала има нещо в революцията, което хем е невъзможно да се сведе до така наречените предпоставки, хем не може да се изведе от тях.
– Какво разбираш ти под “предпоставки”?
– Това е съборен в изходната точка исторически резултат! Историята е онази зона от човешкото съществуване, в която хората са оперирали с резултати. Върху това събаряне човекът е градил самото си съществуване и по този начин се е утвърждавал като исторически. В това е залагал своето съществуване.
– Но това е мисловна конструкция.
– Не е просто мисловна. Това е силов силогизъм, речеви ход и изхождащото от него подреждане на живота. Историята се изявява като себесъздаващ процес: тя търси себе си, тя измисля себе си. Хората в историята винаги си имат работа със съборени в миналото резултати като техни координатни начала.
Ти можеш умно да възразяваш заедно с Чернишевски, че “историята не е тротоарът на Невския проспект”[4]. Можеш да говориш за “зигзазите на историята”, да усложняваш и изтънчваш представата за нея, ала не можеш да избягаш от нейната магистралност. Това е именно речевата и поведенческа конструкция, в чиито рамки е уреждал живота си човекът. Но това е и конструкция, която никога не е изчерпвала неговото повседневно съществуване. Не само отвъд границите на областта Homo historicus – територията, където историята за пръв път се е сформирала и откъдето е тръгнала експанзията й, но в границите на самата нея.
Всичко, което очевидно се проследява във феномена „революция” и ни задължава да го имаме предвид.
 
6. Октомврийската революция никога не бе спряна. Руският проблем за нормата. Редицата Утопия – Революция – История – Човечество
– Знаем прочутото определение на Дойчер[5] за Октомври – “незавършена революция”[6]. Моят въпрос е може ли изобщо да се завърши една революция, ако не бъде смазана навреме? Опитай да формулираш своята мисъл по този проблем.
– Да погледнем към текущия момент. От едната страна съм аз, авторът, а от другата – събитието от 3-4 октомври 1993 година. У мен се оформя нова начална точка на съзнанието: всичко, което знам и за което мисля, аз оценявам през това събитие. Как да поставим това в контекста на разговора ни за революцията? Състоянието на шок, потрес, граничност ме кара да преосмислям изводите, до които съм стигнал по-рано. И всичко сега се вписва за мен в сюжета, изразен с думите: да спрем революцията!
– Не е ли странно, че в момента, когато в Думата избраха Жириновски, ти заговори за необходимостта от спиране на революцията?
– Какво става, за какво убиваха на 4 октомври? Именно неспряната революция, заседнала дълбоко у хората, ръководи техните постъпки. Те са готови във всеки момент да моделират себе си наново според законите на революционното време и да действат, като се противопоставят на враговете. Като намират врагове наоколо, като конструират тези врагове и се отнасят към тях като към врагове на революцията: без много мислене! Звучи почти кощунствено: Анпилов[7], който субективно или дори обективно е провокатор, и хората от гайдаровското макроикономическо високомерие, сега всъщност са се прегърнали. Всеки се напъва да накара всички да станат някакво едно – или бий чифутите и пей “Интернационала”, или отведнъж си смени икономическото поведение!
Аз свързвам всичко това с нашата революция от 1917 година. С нейните метаморфози, превъртания. С революционните върколаци, които се повлякоха след нея и се запрепъваха в неспособността си да я спрат. Да я спрат алтернативно, а не да я смажат физически, a la неудачника Корнилов[8].
– Дали не си го измисляме? Може и да го няма този проблем на неспряната революция, а да е налице друг – на слабите контрареволюционери?
– Повтарям: не физически смазана, а приведена в алтернативно състояние. Къде е новата норма, която не е съществувала преди Октомври 1917 година? Ами че норма не се вижда и в предпоставките! Революциите създават от себе си главната предпоставка. Именно обстоятелството, че като превръщат себе си в главна предпоставка, те търпят крах, е прелюдия към нова норма.
Няма да казваме кога човешкото мислене е видяло това – ще го намерим и в “Хамлет”. Отдавна трябваше да се учудим на думите: “Целият свят е затвор, а Дания е най-лошият”[9] – защо? Казано е в Англия, а отекна в Русия: целият Свят е затвор, а Русия е най-лошият – защо? Когато казват, че Русия вечно зацикля и се връща, откъдето е тръгнала, какво имат предвид? Какво именно не е по силите ни?
– Преминаването към нова норма?
– Да, но какво е нормата за Русия? А може би самият въпрос е неверен? И на Европа много неща не са й по силите, на Азия пък други. Но какво не е по силите на Русия – “да стане съвременна страна”? Извинете, ама какво значи да станеш съвременна страна? През XIX век това е означавало едно, днес – друго. Какъв е тоя стандарт, заключен в сейф? Извади го при Сперански[10], извади го при Столипин или при Хрушчов – една и съща ли ще бъде “съвременната страна”? Тук ще рипне нашият патриот и ще каже: “Ама моля ви се! Светът не знае какво е продължителен, управляван от човек полет на космически апарати – това го умее само Русия. Америка си знае “шатълите”, а ние успяхме в това, което никой на Света не умее. Виж, с шосетата не ни бива. Но в какво именно не ни бива – да съчетаваме човешкото всекидневие с историята? А нужно ли е изобщо на Света такова съчетаване? Ето го въпросът, ето къде е неговият зародиш – в една безумна идея със знаци плюс и минус в еднаква степен. Идея, заявена от Пестел, от Гогол, от Чаадаев – да преповторим в себе си възпитанието на човешкия род. Но по какъв начин? Като влезем право в човечеството... Но нали няма ние да изградим човечеството! Върнете се, най-сетне, към търсенето на Света в собствения си дом.”
С какво спори Русия? Какво оспорва в историята – завършаемостта? Тя оспорва онова, което самата е разбирала прекалено буквално. Русия си пробива път към човечеството, заседнало вътре в историята като проект, амбицирано посегнал към нещо нереализуемо. Пробива нататък – и рухва!
– Защо? Дали сме прекалено буквални, прекомерно праволинейни?
– Прекалено грандиозни дори, разбираш ли? Грандиозни откъм мащаби. На нас вечно ни се струва, че се туткаме; и в известен смисъл, Русия наистина тъпче на място – но на кое именно място? На това, че съучаствайки в историята, тя преразглежда себе си като отнасяща се към историята. Повдига неразбираемия за никого в Света руски въпрос: какво съм аз, Русия, по отношение на историята?
– Във вестникарска редакция днес това звучи така: “къде е законното място на Русия в света”.
– По-скоро в човечеството. В Света, разбиран като човечество, а аз добавям: по отношение на революцията и утопията.
Темата е обърната към историята, към нейната смислова редица, изразена с думите утопия – революция – история – човечество. Те не са синоними, но зачеркнеш ли една от думите в редицата, ще нанесеш ущърб на цялата редица. Тези четири понятия са универсални заявки за неосъществим универсум. Тяхната редица изглежда съмнителна, два елемента изглеждат като извънвремеви: нали винаги е имало история, има и ще има? Винаги е имало човечество, има и ще има? Колкото до утопията и революцията, с тях е свършено, не е ли така? Обаче работата е там, че те, именно тези четири несъвместими понятия, родствени без синонимичност, са нашата Русия!Русия предявява всичко универсално в равен порядък и еднакво неосъществимо в цялостния универсум.
Освен това, съществува моментът „политически персонификации”. Предишните велики революции, тъй като всичките са преждевременни, са страшно персонифицирани. Английската революция е била революция на Кромуел! Завършва с посмъртна екзекуция, когато вече мъртъв са го извадили от гроба, отсекли са му главата и са я разкарвали из цяла Англия. Френската не може да се изрази с една фигура, но в зенита си тя е Робеспиер и Наполеон! Американската революция е особена, тя е останала вътре в Америка и е влияла идейно. Накрая, руската революция е три фигури: Ленин, Троцки и Сталин. В тази персонификация има елемент на аномалност и той ще заседне в политиката за цял век. А от руската революция ще тръгнат разклонения: революцията на Хитлер, революцията на Мао, революцията на Елцин.
 
7. Изобретяване на смъртта. Човекът-убиец и неговото презрение: към смъртта. Рахметов, Ленин, Сталин
– Търсейки опипом корените на революцията, ще назова още един: човекът е същество, което зачева себе си наново. Способността да се презапочва седи у човека като велико и опасно негово свойство. Опипвайки това свойство, намираме най-капиталните открития на човека. Подчертавам с курсив думата откритие – човекът открива. Така Homo sapiens е открил смъртта навремето. Ние не сме присъствали при този момент и можем само да го реконструираме или да си го представим. Това не е, като човек да види как някой е умрял – човекът открива смъртта като отмереност на своя живот. И благодарение на това е съумял да открие самия живот. Смъртта го потиска и го възвисява. Като открива неотменимата смърт, той открива необходимостта да направи живота достоен. Изпълнен с дейност, разум и предаван по наследство.
– Или тръгва да срещне смъртта.
– Или тръгва да срещне смъртта. Но от този момент (много важен за разбирането на революцията момент!), различавайки смъртта от убийството. Тук е капиталната разлика за съществуването на хората, както и за революцията. Когато Ленин казва, че презрението към смъртта трябва да се внесе в съзнанието на масите, призивът към такова движение на умовете само след няколко цикъла ще даде човек-убиец. И някъде там се явява фигурата на Сталин.
Сталин като персонаж е човек, който се е страхувал от смъртта. Това до голяма степен е определяло неговите постъпки и отношението му към хората. И най-незначителното докосване до темата за смъртта, което го е засягало лично, е предизвиквало у него реакция на отблъскване и неприязън към човека, който е посмеел да докосне неговия страх. На кое място е прекъснал Сталин прочутия си разговор с Пастернак? Когато поетът е казал: искам да разговарям с вас за живота и смъртта. Ако Сталин е бил по-обикновен като човек, при такъв страх пред неизбежния край може би е щял сам да си тръгне. Да се поддаде на изкушението да сложи край на собствения си живот. Но като на вожд, на когото ежедневно са повтаряли, че е незаменим, е утолявал страстта си чрез убийства.
– Тези хора са били готови за смъртта всяка секунда. Те така и са преживели живота си, когато животът не е имал никаква цена – нито техният, нито нечий друг.
– Аз не бих ги изравнявал, нещата не са така прости. Тяхната готовност за саможертва, лекотата, с която са приемали като нещо нормално и необходимо смъртта на други хора, не са еднакви в личен план. Да си спомним ли Рахметов? Нали пироните на Рахметов са иронията на Чернишевски. Чернишевски говори за Рахметов с често повтаряща се, кой знае защо незабелязвана ирония. При положение, че той му е близък и важен за разбирането на романа. Романът е изиграл гигантска роля в живота на няколко поколения, включително на Ленин. Аз имах една доста възрастна учителка; веднъж в нейния дом отворих една книга: Чернишевски, “Какво да се прави?”. С избеляло старо мастило вътре беше написано: “Стана ясно какво да се прави!” и датата: 1903 година. Годината, когато е излязъл Лениновият “Какво да се прави?”!
 
Част 9. Прекратяването на интелигенцията
 
82. Генезисът на руската интелигенция. Борбата с властта за народа. Алтернативна ли е постсъветската интелигенция?
– Не е ли по-удобно първо да се разберем какво да разбираме под интелигенция? Само към Русия ли е приложима тази дума? Това наша уникална особеност ли е? Или интелигенцията прави Русия уникална?
– Ще опитам да дам определение какво тя не е: интелигенцията не е народ и не е власт. Чрез тези две “не” исторически се определя интелигенцията в Русия. В класическата западна ситуация, когато тя се е втвърдила, няма дълбочинна потребност от интелигенция. Има слой образовани хора вътре в обществото, намиращи се в определени отношения с властта: интелектуалците. Докато в Русия е налице напрегнато несъвпадение на хората на мисълта, на хората на духа с властта и с тайнствения, постоянно неизвестен “народ”.
У Шекспир (в неговите хроники и особено в трагедиите) няма понятие “народ”. Има граждани, войници, офицери, хора с различни статути от различни страти. Руските преводачи от XIX век са превеждали всички тях като “народ”, употребявайки дума, която Шекспир не е употребявал. В Русия народът не е обозначение, а проблем. Той е нещо търсено, а не социална реалност. То трябва да бъде опознато, намерено, трябва да се съотнесеш с него и да се опреш на него. За търсещата мисъл народът е равностоен на властта. Която в Русия е абсолютна и се разпростира и върху територията, и върху всички актове на човешкото съществуване от люлката до гроба.
– В какво се състои особеността на руската интелигенция? Каква е нейната главна идентификация? Казват, че тя е прекалено идеалистична.
– Това не е отрицателна характеристика. Тя е идеалистична, когато наново възниква проблемът за себенамирането и себеотстояването. За интелигента е типично да отстоява себе си срещу дадената власт при себенамирането, разпростирано върху всичко, включително духа. Но нейният обект винаги остава навън. От една страна, това е народът и властта, от друга – Русия. Изгубена сред човечеството, тя трябва отново да се намери в него. Интелигенцията се е опитвала да отнеме от всемогъщата власт народа във функцията му на опора на властта. Да го отнеме като основа на властта, като го направи основа на преобразуванието! Ето ситуацията: отмяна на крепостното право, редица реформи, особено съдебна – период на велики преобразувания. Подир единиците се е надигнал цял слой хора. Откъде този драматичен конфликт между интелигенцията и реформиращата власт – конфликт, който ще завърши с терор? Интелигенцията е проект на новото общество и настоява за свое място в процеса. Отсега нататък нищо без нас! Само заедно, а ако не желаете, гответе се за борба с нас.
Жаждата за вътрешна свобода е, която движи интелигента. Ала трагизмът на ситуацията, в която той отстоява себе си с крайни средства, като поставя обекта и целта на своята дейност извън себе си, поражда стимул за доброволна несвобода. Само от тази гледна точка може да бъде разбран руският терор от XIX век.
Кой е започнал движението, което в неговия персонален състав от слизането при народа през 1870-те е стигнало до 1 март 1881 година, до убийството на царя? Приблизително едни и същи хора! А с какво са започнали те? В зародиш, в началото те са антинечаевци[11]. Вера Ивановна Засулич[12], която има връзка с делото на нечаевци, преди смъртта си казва: ние напуснахме Нечаев, защото той мразеше интелигенцията. Искал е да присвои тяхната доброволна несвобода. От Нечаев се набелязва пунктир и към Сталин: узурпирането на слабо-силната страна на руския интелигент – съчетанието от жажда за вътрешна свобода и жажда за доброволна несвобода, диктуваща дълг пред народа.
Интелигенцията е влязла в революцията предимно с добра воля – надявайки се да премахне конфликта между чувството за вътрешна свобода и обета за доброволна несвобода. С надеждата, че вътрешната свобода ще стане свобода на всички.
– Но не е станало така?
– Ами в революцията това не е можело да стане. Революцията изисква пълно разтваряне в нея. Диктатът на разтварянето, произтичащ от нейната природа, е довел до трагичното самозагубване на интелигенцията. От тази гледна точка, едни толкова различни хора, като Платонов, Зошченко и дори Булгаков, са духовна критика на революцията отвътре на самата нея. Но тя не приема и приятелска критика, нали тогава ще престане да бъде революция. Когато моли в писмо правителството да му даде възможност да живее в СССР, Булгаков пише, че е невъзможно да се клевети революцията: явлението е твърде грандиозно, за да бъде пародирано. Ултраабсолютизмът и универсализмът на революцията отхвърлят критиката към себе си, дори тя да произлиза вътрешно от самата революция.
– И комунизмът иде оттук, от жаждата за абсолютизъм, присъща на руските хора?
– Комунизмът е привнесен отвън. Важно е мястото на интелигенцията като преводач: тя преработва онова, което е дошло отвън (не само комунизма, но в него това е различимо в концентриран вид). Комунизмът е имал и корени в Русия. Имам предвид не “общинният дух”, а невъзможността аграрният въпрос да се реши без уравнително преразделяне на земите. Комунизмът действаше в революцията, бидейки нейна крайна форма. Той сближаваше двете фундаментални начала на развитието – свободата и равенството. Но именно начинът, по който правеше това, доведе първо до ощетяване на свободата, а чрез това – до ликвидиране на равенството. При Сталин режимът действаше вече само в интерес на самовъзобновяването, като принасяше в жертва позициите на равенството, постигнати от революцията. Особено в селото. Има и трети елемент на формулата – братство, но историята на неговата гибел изисква друг разбор.
– Къде е тогава шансът за интелигенцията?
– Ролята, която интелигентът можеше да изиграе, но която революцията не приемаше, е трагичен момент и за него, и за нея. В неприемането на духовната критика от страна на революцията се съдържа гибелта на интелигенцията. Която частично загива в буквалния смисъл на думата, частично престава да бъде интелигенция. Та нали самозагубването на интелигента също тръгва от самия него. Това не е спор между привърженици и противници на революцията!
Аз съм против да се приписват греховете на нашето минало на интелигента. Но прекомерността на утрешния ден, която е носела в себе си радикалната руска интелигенция, може да се повтори. Днес е важно да определим алтернативата на реформата вътре в самата нея. Хората трябва да живеят, без да пречат на други поколения да живеят по друг начин. Дано тези наши 50-60-годишни интелигенти не попречат на 30-40-годишните.
 
Из книгата Михаил Гефтер в разговори с Глеб Павловски, 1917: Неспряната революция. 100 години в сто фрагмента, Москва, издателство Европа, 2017
Превод от руски Здравка Петрова
 
Михаил Гефтер (1918 – 1995). Руски и съветски историк, философ и публицист.
В края на 50-те години започва да се занимава с въпросите на методологията и философията на историята. След 1969 г. престават да го печатат. От средата на 70-те години участва в правозащитното и дисидентското движение. Един от основателите на самиздатското издание „Поиски” (1977 – 1981). От февруари 1993 г. е член на аналитичния център към президента на Русия. Поради несъгласие с действията на Борис Елцин си подава оставката.
Пише за себе си: Аз не съм дисидент в обичайния смисъл, аз съм, по американската терминология, еретик. Не знам предварително отговорите, пробивам си път към въпросите, винаги съм готов да направя, каквото мога, за да помогна на по-младите...
 
Глеб Павловски (1951). Руски политолог, политтехнолог и журналист. Известен руски анализатор. Един от редакторите на „Свободното московско списание „Поиски”, заради което е арестуван. През декември 1985 г. е сред учредителите на първата легална опозиционна политическа организация в Русия – Клуб за социални инициативи.
До април 2011 г. е съветник на ръководителя на администрацията на Президента на РФ.


[1]Или Украински доброволчески легион – воински формирования в състава на армията на Австроунгарската империя, първоначално – бригада, сформирана по време на Първата световна война от украинци с украинофилски възгледи, живеещи на територията на Австроунгария, и по-късно влязла в състава на Галицката армия на Западната република, а също – сформирани от намирали се в руски плен доброволци боеспособни части от армията на Украинската република. – Бел. пр.
[2]Термидорианци – организаторите на преврата /27 юли 1794/, ликвидирал якобинската диктатура във Франция – Бел. а.
[3]“Кодекс на Наполеон” – сборник законодателни актове на Франция, приет през 1804 година – Бел. а.
[4]“Историческият път не е тротоарът на Невския проспект” – в статията на Н. Г. Чернишевски “Политико-икономически писма до президента на Съединените американски щати” /1861/. – Бел. а.
[5] Исак Дойчер /1907-1967/, историк и публицист, автор на книги по история и социология, биограф на Лев Троцки и Йосиф Сталин, специалист по проблемите на Съветския съюз и ВКП/б/. – Бел. пр.
[6] “The Infinished Revolution: Russia 1917-1967” /1967/ – Бел. а.
[7]Виктор Иванович Анпилов /1945/ – руски обществен и политически деятел, председател на изпълкома на движението “Трудова Русия”. Организатор и активен участник в антиелцинските митинги през 1992-1993 гг. Активно участвал в събитията от октомври 1993 г. на страната на Върховния съвет. – Бел. а.
[8]Лавр Георгиевич Корнилов /1870-1918/ – руски военачалник, генерал от инфантерията. Участник в Гражданската война, един от организаторите и главнокомандващ Доброволческата армия, вожд на Бялото движение в Южна Русия. През август 1917 г., заемайки поста Върховен главнокомндващ на Руската армия, настоява за жестоко смазване на обществените вълнения. – Бел. а.
[9]“Целият свят е затвор. При това образцов, с много арести, тъмници и подземия, от които Дания е най-лошото” /У. Шекспир, “Хамлет”/ – Бел. а.
[10]Михаил Михайлович Сперански /1772-1839/ – руски обществен и държавен деятел, реформатор, законотворец. Ръководил реформите на Александър I, чиято цел е била либерализацията на системата на висшето държавно управление. – Бел. а.
[11]Антинечаевци – идейни противници на нихилиста и революционер Сергей Нечаев /1847-1882/ – Бел. а.
[12]Вера Ивановна Засулич /1849-1919/ – деятелка на руското и международно социалистическо движение, народница, терористка, писателка. През 1869-1871 гг. е била в затвора във връзка с “делото на нечаевци”. – Бел. а.

 

още от автора


1 - 15.05.2017 11:44

Comment
От: milan kroumov
Скоро не бях чел подобно грандиозно бръщолевене! Празнословие до небесата!

  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”