Български  |  English

За историята
на интелигентската фронда

 
Говори се, че Лев Толстой получил писмо, подписано с „Гражданка”, където имало следните редове: „Ако народът благоденства, какво ще прави интелигенцията?”. И наистина – за кого публично ще се грижи, чии очаквания ще изразява? И от името на кого внимателно ще апелира към властта, за да не се лиши, не дай Бог, от привичния си статус...
Не, това не е свободен преразказ на известната теза на „вожда на световната революция” Ленин, че „интелигенцията е л.....ото на нацията”. Но е опит да се разбере какво е „руската фронда”, доколко конструктивна или деструктивна е нейната роля. Включително и в момента.
Ако някой колектив от автори (един автор с такава задача не би се справил) се заеме да напише труд със заглавие „Историята на руската фронда”, то като герои, мятащи се в търсене на вдъхновение и хонорари едновременно, между желанието да бъдат по-близо до трона и да бъдат почитани еснафи, би се оказала добрата половина на великата руска литература, практически целият роден театър, включително балетът, а от световно признатите ще ни се премрежат очите от почит.
Неотдавна на церемонията по връчването на филмовите награди „Ника” стана конфуз. Режисьорът Александър Сокуров се изказа в защита на арестуваните по време на протеста на 26 март. Подкрепиха го и други. Актът на фрондьорството бе забелязан от Кремъл, получавайки външно уважителен отговор. Но не беше напълно ясно дали се подразбираше вътрешната реплика „ще ти припомним това” или не се подразбираше.
Това по някакъв начин напомни известния перестроечен конгрес на кинематографистите, откъдето (без постановление на ЦК на КПСС) гласността започна да се разпространява първо дозирано, а после потече като буен поток, удавяйки в края на краищата мнозина от неволните й инициатори заедно със страната.
Други побързаха да защитят устоите, противопоставяйки се на интелигентския смут и призовавайки прекалено смелите да бъдат лишени от държавно финансиране и други държавни благини. Повтори се историята с Константин Райкин, който дръзна да извиси глас срещу цензурата, а в отговор му припомниха за държавната дотация и ниската продаваемост на билетите за „смелите” му спектакли.
И отново в цял ръст изникна един от вечните въпроси на руската интелигенция: можеш ли да крещиш, след като се храниш от господарската ръка?
Обозначен в една или друга форма още по времето на Пушкин, Чаадаев, Лермонтов и Гогол, на този въпрос така и не се намери отговор, който да устройва всички. Отчасти през първата половина на ХІХ век той намира отражение в модата на дендизма: ако царизмът е за консервативната модернизациия или за застоя, ние ще пием, ще се забавляваме и ще гуляем. Ако той е сериозен и патетичен, ние ще сме язвителни и саркастични.
После славянофилите се сблъскват със западниците – заради това кой по-добре ще изрази загадъчната руска народна душа и накъде трябва да се насочи тази душа в нейните смутни (отново тази дума „смут”) мятания. Докато накрая нетърпението на „най-добрите хора” да направят живота на народа по-добър не изважда на авансцената бомбаджиите-терористи, болшевиките и прочее маргинали, превръщайки ги в нов елит.
През 1921 г. в статията „Слово и култура” симпатизиращият на есерите и положително посрещнал новото време Осип Манделщам пише: „Процесът на секуларизация не прекъсна с отделянето на църквата от държавата, както го разбира Френската революция. Социалният преврат причини по-дълбока секуларизация. Държавата в момента проявява към културата това своеобразно отношение, което би могло да се представи най-добре с термина „търпимост”. Но в същото време се набелязва и органичен тип нови взаимоотношения, свързващи държавата с културата, както феодалната система на княза е била свързана с манастирите. Князете държали манастирите за съвет... Извънпоставеността на държавата по отношение на културните ценности я поставя в пълна зависимост от културата”.
Търпимост! За съвет! Да се постави в зависимост! Най-накрая е прекъсната вековната интелигентска опозиционност. Манделщам се е размечтал.
Възможно е да е по-прав Пьотр Струве, смятайки, че Октомврийският преврат е резултат от реакцията на архаичната страна на упоритите опити на властта да я модернизира (в това число и да я европеизира). Колко далеко от реалността са били почитателите на ранната съветска власт! А нашата власт винаги е умеела да разочарова побързалите да се очароват от нея.
Ще си спомни ли Манделщам по-късно своите думи от 1921 г., когато вече няма да му помогнат нито подмазваческите стихове за Сталин, нито полузащитата на Пастернак, за когото, също опитващ се да се намести до червения трон, „ласката” на вожда също се е оказала непостоянна? Както и за Булгаков, отровила го с цирозата на конформизма отвътре.
Друг е случаят с Ахматова. За 70-тия юбилей на Сталин на 21 декември 1949 г. тя пише стихове (в „Огоньок”): „И Вождь орлиными очами/ Увидел с высоты Кремля,/ Как пышно залита лучами/ Преображенная земля/ И с самой середины века,/ Которому он имя дал,/ Он видит сердце человека,/ Что стало светлым, как кристалл”. И това се случва след известното „ждановско” постановление на ЦК, фактически забраняващо я като поет. И малко повече от месец след ареста (съвсем не първи) на сина й Николай Гумильов. Ето такъв е бил тогава моралният избор. Или ще прислужваш, или отиваш в лагер.
В сравнение с онова време, сегашното е съвсем вегетарианско, разбира се. Последните 30 години са времето на най-великата свобода в Русия в цялата й история (не се смейте).
Фрондьорите от церемонията на „Ника” не бяха отведени с камионетки. Съветът за сигурност на страната (аналог на предишния ЦК на КПСС) не се събра на заседание на тема „за лишаването на гражданина Сокуров от съветско гражданство” (както някога са обсъждали Солженицин). След критичния си пост Владимир Познер не беше настанен в психиатрична клиника и дори не бе уволнен от Първи канал, когото той смъмри за информационната блокада на темата за протеста от 26 март. Макар че едва ли би се разминало критично отношение към работодателя от страна на водещ в CNN или Fox News.
От друга страна, на церемонията по връчването на наградите „Оскар” тази година холивудските звезди също си позволиха това-онова по адрес на техния действащ президент. И им се размина. А с какво нашите звезди са по-лоши от холивудските? В този смисъл, дори са по-добри.
Актуално ли е и днес даденото още в предзастойната 1969 година от писателя Владимир Корнер определение „двумислие” на съветската творческа интелигенция? Тогава той пише (за чекмеджето, разбира се, това е публикувано 20 години по-късно), че е недостатъчно „да се изобличи поведението на интелигенцията като приспособенчество”. То, както конформизмът й и дори лакейството пред властта, са просто свойство на съзнанието, формирано от болезненото, ирационално, шизоидно битие на интелигенцията, която „е принудена да живее при такава власт и заедно с това се стреми към благополучие”.
При това, източниците на такова двумислие и такова шизоидно битие би следвало да се търсят не в късното съветско време, дори не и в сталинското, а далеч по-рано. И за да се обясни, би трябвало да се има предвид отсъствието на формално представителство за проява на разни граждански позиции. Квазипарламентът в Русия съществува само десетина години след първата руска революция до разгонването на Учредителното събрание от болшевиките. И в някакъв момент системата, в условия на морално-нравствена криза на обществото и неговия елит, е подложена на строго мъмрене.
И къде да зрее и да се формира обществената мисъл, ако не в полутайната фронда? Ако нямате нито парламент, нито свобода на словото?
Ако цялата ви литература, а после и „най-важното от всички изкуства” – киното (заедно с цирка в пълната ленинска фраза, което е символично), е всъщност израстък на държавната пропаганда, на самата държавност, която е била и все още е базирана на трите кита: Православие, Самодържавие, Народност. Като антитеза на Свобода, Равенство, Братство.
Съветският строй, произлязъл едновременно от руската община и крепостничеството, за кратко време е пребоядисал два от тези китове, но не слиза от тях. И нима сега „секуларизираното гражданство”, апелиращо за обществен договор, има къде да се разгърне с пълна сила? Освен като фронда. Макар че са видими процесите на формиране на такова гражданство. Просто, боготворейки столипинското „дайте ми двайсет години покой”, властта смята, че остават още четири години до „няма да познаете Русия”, в такава многообразна страна е необходимо време. А мнозина, отново нетърпеливи, не искат да чакат. Пък и смеят дръзко да твърдят, че в Кремъл изкуствено замразяват времето.
Наскоро патриарх Кирил, в разрез със съветската традиция, но напълно в духа на уваровските „три кита”, хвърли вината за драмата на 1917 върху интелигенцията. „Всичко, което се случи през ХХ век, тази месомелачка, смляла цялата интелигенция, не е ли всъщност органично следствие от страшните престъпления, извършени от интелигенцията срещу вярата, срещу Бог, срещу своя народ, срещу своята страна?”, пита той.
Тоест, не са виновни нито управляващият режим, нито безволевият в решителния момент император, нито проклетият въпрос за земята и още по-проклетият национален въпрос и дори експлозивната демография, тласнала селяните от фронта към поредното преразпределение на земята. Интелигенцията.
Тогава не е ли и днешното фрондьорство продължение на политиката на „национално предателство”? Продължение на противоречащата на интересите на одухотворения народ-богоносец дейност на „чуждата интелигенция”, за която през 1878 г., по време на спада на либералните реформи и в зората на консервативните контрареформи, пише публицистът Михаил Катков, отчасти вдъхновил тези контрареформи. Ето думите му, сякаш изречени днес от охранител в Думата: „Нашата интелигенция се опитва с всички сили да се покаже като колкото се може по-малко руска, смятайки, че това е същността на европеизма. Но европейската интелигенция не мисли така... Нашето варварство не е в необразоваността на народните маси: масите навсякъде са маси, но... никъде у народа няма толкова дух и сила на вярата, а това вече не е варварство... Не, нашето варварство е в нашата чужда интелигенция”.
И кого да слуша, с кого да се съветва властта? Бедната тя, бедната! Всичко трябва да си измисля сама. Или да поръчва срещу заплащане на цинични политически консултанти „Каквото поискате”?
Що се отнася до „интелигентската фронда”, първо, друга опозиция „у нас за вас няма”. Второ, затова и не хвърлят в затвора и търпят, което в тоталната обществена глухота, тъмнина и апатия е поне някакъв тест за ефективността на предприетите отгоре действия. Трето, двумислието съвсем не е изключителна черта само на руската интелигенция.
Руските еснафи до едно време са почитали царя и Бог, ходили са на църква, изучавали са Закон Божий в училище, кланяли са се на господаря. А после започнали да рушат храмове, да бесят попове и помешчици, дори да са били от „благодетелите”, разстреляли царя заедно с децата му и голяма част от предишния елит. Ако е бил жив през 1917 г. Лев Николаевич Толстой, току-виж и това „огледало на руската революция” да са обесили на някоя бреза.
Както пише руският философ Георгий Федотов в началото на ХХ век, руснаците неведнъж са отдавали предпочитание на общото равенство в безправието пред свободата, макар и за малцина. Затова тези „малцина”, относително по-свободни, но несвободни, са по-скоро презирани и от низините, и от върхушката, вместо да се вслушат в тях, когато те се осмеляват да „говорят глупости”, отказвайки се да ласкаят.
А има моменти в историята, когато би трябвало да е обратното. Ами ако интуитивно те са прави? Макар и да са „приспособенци”, разбира се. Както някога смахнатите, на които само били позволени несанкционираните акции на площадите.
 
Газета.ru, 03.04.2017 г.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”