Български  |  English

Могъщо послание

 

Симфоничната общност в София направи реален европейски жест към датата 9 май. Идеята на тази дата да се обединят усилията на симфоничните и хорови състави на Българското национално радио и Софийската филхармония за изпълнение на Военния реквием на Бенджамин Бритън със солисти Александрина Пендачанска, англичанина Магнус Уокър (тенор) и германеца Карстен Мевес (баритон) се оказа плодотворна. На пулта бе главният диригент на радиооркестъра Росен Гергов.
Разбра се, че идеята идва от Пендачанска, която е пяла сопрановата партия във Военния реквием на Петия международен фестивал „Ростропович” в Москва през 2014 с Лондонската филхармония под диригентството на Владимир Юровски заедно с Ян Бостридж и Матиас Гьорне. Явно е била убедителна, защото у нас днес посвещаването на подобна композиция се счита за рисковано занимание – и за съставите (трудна и необичайна), и за осигуряване на подходящи солисти, и за все по-стесняващата музикалния си хоризонт родна публика. Българският реквиемен слушател не се втурва към точно този реквием – в залата имаше празни места, убедена съм, че щяха да бъдат доста повече, ако на подиума не бе Пендачанска. Това е раздираща с драматизма си антивоенна творба, която тук не считат за привлекателна, въпреки че е заредена с могъща, невероятно въздействаща музика, гениално послание на велик композитор на ХХ век. Не е изпълнявана повече от 30 години в София. Причините са много, специфично родни и те засягат пак диригенти, оркестри, солисти, репертоарна политика и финанси на музикалните институти.
„Всичко, което поетът може да направи, е да предупреди” – пише Уилфред Оуен. Негови стихове избира композиторът за произведението си и ги полага заедно с традиционния латински текст в тази тренодия за всички загинали във войните. Оуен загива в Първата световна война на 25-годишна възраст, а пацифистът Бритън вплита гласа на поезията му в тъканта на композицията, като го раздава на тенора и баритона. Особено е разпределението на състава в реквиема – пеещите на латински сопран и смесен хор се съпровождат от основния голям симфоничен оркестър; на двамата солисти – тенор и баритон - партнира камерен състав, за да се постигне персонализация на гласа на английския поет, пресъздал личната трагедия на загиналите във войната; и детският хор (в партитурата хор от момчета), който също пее на латински, съпроводен само от орган, „глас на невинността, съхранена въпреки ужаса на войната”. В края на творбата всички се съединяват в общо звучащ финал. Ще добавя, че пишейки Реквиема, Бритън има предвид рускинята Галина Вишневска, англичанина Питър Пиърс и германеца Дитрих Фишер-Дискау – така той подчертава, че музиката му е трагичен жест към паметта на всички загинали и своеобразен символ на помирението. Посланието на творбата, за съжаление, ще бъде актуално винаги. А в своите мемоари „Галина. История жизни” Вишневска разказва как Бритън я пита дали някога е пяла на английски. Отрицателният й отговор предизвиква решението му сопрановата партия да бъде на латински, по текста на традиционната заупокойна меса. Тогава композиторът решава специфичната, въздействаща езикова драматургия на композицията, която дефинира и оригиналното за времето си (1962 г.) разположение на вокалните и инструменталните пластове във фактурата.
Очевидно сложността на задачата и поетият ангажимент са предизвикали по-сериозната и дълготрайна работа. Този път Гергов е положил сериозни усилия, за да представи достойно партитурата и да обедини комплицирания изпълнителски апарат. Разбира се, тук не става дума за шумно рекламираните 220 души на сцената, което намирам за нелепо, когато се свързва с едно от най-значимите музикални послания на ХХ век, а създаването на обща артистична воля у всички. Оркестърът също имаше добра вечер със събран, монолитен щрайх, с темброва характерност в духовите, с прецизни солови изяви на медни духови, с умерената експанзия в ударните. С дисциплина в звукоизвличането.
Забележително добре се представи общият хор (диригенти Любомира Александрова и Славил Димитров) – с балансираност, плътност, ясна артикулация на текста в рамките на фразата, динамична гъвкавост, релефно изведени полифонични линии с постигната мекота във форте и въздействащи спяти пианисими, най-чувствително изваяни от певците на Детския радиохор (диригент Венеция Караманова).
Ще се запомнят и солистите. Всъщност, трите гласа бяха съвсем различни – като тембър, но и като сила, обем и емисия, което създаде богат колорит на звуковата картина. Пендачанска бе екстровертно драматична, силно въздействаща. В известен смисъл, нейната партия тук звучеше не само като оплакване, но и като ритуално заклинание, което се наложи още в Liber Scriptus, постигна своята кулминация в пулсиращата Lacrimosa и диминуира в ритуално примирение в Libera me. Впрочем, цялото произведение е някакъв вид диалог между ритуалния обред на оплакването на предалия се Богу и човешката земност с баналните мисли и страхове на все още живите, на които вечният сън предстои скоро. Бе формулиран и чрез контраста между трагизма на оплакването сега, в този момент, пресъздаден вокално с флуиден артистизъм от Александрина, и мекотата, известната дистанцираност, която създаваше ефекта на примирение с обречеността и графичната емисия на тенора Магнус Уокър. Той компенсираше неголемия си глас с финес и изящен, съвършен дори щрих. Към тях щедрият волум на баритона Карстен Мевес създаваше очаквания динамично-тембров баланс. В самия финал на Реквиема неговият следсмъртен разказ постигна своеобразен „ефект на възнесението” и с помощта на зловещите реплики-коментари на инструменти от камерния оркестър – в арфа, в корна, в сул понтичело цигулково тремоло, като последни жизнени движения, с вслушване в специфичното предписание на Бритън към цигулките в началото на епизода да се свири „студено” – нищо не предстои, всичко е минало, „Сега да спим”...
В контекста на концертния ни живот и особено на предизвикващото основателни въпроси програмиране и реализация на изтичащия сезон на радиооркестъра, самият факт на изпълнение на Бритъновия Военен реквием придава на сезона повече психологически смисъл, субстанция. Надявам се Росен Гергов да е почувствал значението на тази категория репертоар за музиканти и общество и да прояви далновидност в организирането на втория си сезон като главен диригент – както по отношение на стойностни световни образци, така и по отношение на българските. То е и задължение на всеки ръководител на състав, който работи за реалното приближаване на музикалните артефакти до хората, а не само за уплътняване на биографията си.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”