Български  |  English

Музикално в-образ-явени истории

 
Опит за препрочит на най-новото творчество на Георги Арнаудов (по повод 60-годишния му юбилей)
 
В повечето случаи кръглите годишнини се превръщат в повод за сякаш измиващо ръцете на гузната съвест пред забравата припомняне на нечие присъствие в културния живот, в почти безнадежден опит отново да бъде чут нечий глас, позволил си лукса и дръзнал със смелост да говори за истински стойностните неща в едно време на проглушаващи ушите ни вторични (псевдо)културни продукти и виртуални (квази)творчески симулакруми, агресивно запълващи все по-оскъдното ни свободно време в един изнемощял от смазващите талази на информационните потоци живот на нарастващ свободен достъп и намаляващ личен интерес. Случаят с Георги Арнаудов със сигурност не е такъв – неговата музика не се нуждае от възпоминателно актуализиране на спомена за нея, защото, противно на отчайващите тенденции на съвременния свят, в който сериозното творчество е безпощадно обречено на забвение, неговите произведения не спират да звучат, включително по световните сцени.
 
Макар и композиращ все по-бавно и все по-малко, сякаш бунтуващ се срещу все по-забързания ни живот (и шегувайки се, че пише толкова бавно, че дори сам не знае кога и дали въобще пише), с всяка своя нова творба Георги Арнаудов провокира завиден обществен интерес, оправдавайки очакванията за поредната разказана в тонове и обрисувана с тембри фантасмагорична история, плод на чудатото му въображение и по детски неуморното му любопитство към всяка другост, противостояща на буквалното, делничното, тривиалното и баналното.
В първата декада след житейското преполовяване на век, Арнаудов все по-безапелативно демонстрира с всяко свое произведение особено яркия си и лесно разпознаваем индивидуален стил в днешната епоха на пасивни мимикрии и хамелеонски практики, на еклектичен творчески плурализъм и често прекрачващи границата на тоталния кич (уж) художествени явления. Разсъждавайки тъкмо по въпроса за стила в контекста на съвременността, от позицията и на музиколог (с придобита докторска степен по специалността), той дефинира понятието стил в музиката като съвкупност на формалните принципи (закони, правила) и практическия им израз в творчески решения, които се създават в индивидуалните и груповите практики, в резултат на което се потвърждават или обновяват устойчивите модели на една самостоятелна културна среда, която е основа на смисъла на живеенето (вж. Арнаудов, Г. Бележки към разбирането на понятието стил в музиката от края на ХХ и началото на ХХI век, Българско музикознание, бр. 3–4/2013, с. 185.).
Четейки текста на Арнаудов (с не по-малък интерес от този към музиката му), се замислих как бих описал характеристиките на неговия стил, как бих скицирал системата от творчески избори и решения, задаваща перспективата и устойчивия модел на културната среда, към която той ни приобщава с произведенията си, разкриващи ни и въвличащи ни в хоризонта на едно пълноценно в смислеността си пребиваване, на едно съвместно вживяване и заживяване в света и времето на творбите му. Какво прави разпознаваем облика на творческия свят на Арнаудов, първоначално озадачаващ ни с привидната си еклектичност, сякаш съответстваща и съзвучна на разноликата ни съвременност? Как да обрисувам с думи неговия музикален език, силно повлиян от литературния изказ на Борхес – на славещия се с прозвището „алхимик на словото” писател, към чиито текстове Арнаудов се отнася с настървение и опиянение (както многократно сам отбелязва в свои интервюта и писания)? Дали тоновият свят на Арнаудов не е тъкмо музикалният еквивалент на онази Борхесова вселена, представена като Вавилонска библиотека във вечността с безкрайни шестоъгълни пространства с вентилационни шахти, безбройни томове на всевъзможни езици в безчетни варианти и спираловидна стълба, виеща се нагоре и надолу, изчезвайки в далечината? Дали Арнаудов не е едновременно и библиотекар, и читател, и писател, пренареждащ, препрочитащ и пренаписващ томове с истории, възникнали в творческото му въображение от провокиралите го текстове, образи, звуци, места, случки и какво ли още не сред откритото из етажите на историята нагоре и надолу по витата стълба или из посоките на света по неизбродимите пространства с рафтове на тази вселенска библиотека? Дали в акта на пренаписващия препрочит, пречупен през личния светоглед и индивидуалния изказ, не са възможни сюрреалистичната среща на личности от различни епохи, хомогенната амалгама от тоново разказани текстове и темброво изрисувани образи, както и съчленяването на прецизно работещи художествени механизми от технологични средства на разнородни творчески практики? Навярно тъкмо в подобно пренаписване е възможно притеглянето на феномени от бездната на времето и безкрая на пространството в една непосредствена актуалност тук и сега – в близостта на нашата собствена културна среда; феномени, споделени като личен размисъл върху смисъла на преживяното в прочита. Въображаемите и музикално в-образ-явени истории на Арнаудов са увлекателни в своята неповторима чудатост и магнетични с ярката си звукова аура. Разказани с изкусна реторика, категорична жестика и богата фигуративност, те въвличат в своя имагинерно-фантасмагоричен свят и подтикват към нови и нови препрочити.
Поддавайки се на изкушението, но и съзнавайки риска, грозящ всеки размисъл за музика, към която човек е пристрастен, реших да направя свой препрочит на някои от най-новите (от последната декада) произведения и съпътстващите ги авторски текстове на Арнаудов, стремейки се, от една страна, да запазя дистанция и да не звуча апологетично в обговарянето на творчеството му, а от друга – да откроя в своя препрочит тъкмо онези симптоматични характеристики, които правят така, че разноликата му музика, разказваща по разнороден начин за разнообразни времена и разностранни места, да бъде чувана и разпознавана винаги като несъмнено негова.
Избрах за начало на краткия си ретроспективен препрочит написаното преди десетина години (а впоследствие допълвано и ревизирано) произведение Concierto barocco (Бароков концерт) по едноименната новела на Алехо Карпентиер, чието литературно творчество е навярно също толкова повлияно от музиката, колкото музикалното на Арнаудов от литературата. Вдъхновен от сюрреалистичния разказ за въображаемата среща във Венеция на големите барокови майстори Вивалди, Хендел и Доменико Скарлати с мексикански благородник и неговия слуга, а също и с призраците на Вагнер и Стравински, Арнаудов „чува” тези невъзможни извън творческата фантазия събития в колоритния град – лабиринт от пространства, цветове, аромати и звуци – като непрекъснато изменяща се звукова тъкан, в която „проблясват” детайли, орнаменти, жестове. Противно на очакванията, в произведението не звучат цитати от музиката на гореспоменатите фигури в контекста на заиграването с формата на бароковия инструментален концерт. Сравнявайки творбата си със звуков палимпсест, в който са записани чутите и преведени квазицитати от анонимни манускрипти от испански манастири, авторът сякаш ни подсказва характеристиките на начина си на работа, който в различна степен ще остане валиден и до днес – въобразяването на небивали истории, родени в диалога с различни художествени творби, и записването им като звуков пергамент, на който проличават напластените в хода на историята музикално лексикални фосили от някогашни композиторски езици, разчитали на майсторска реторика. Така в звуковия калейдоскоп в Concierto barocco на фона на непрестанни средновековни бурдони се вият плетеници от ренесансови звукореди и барокови фигурални пасажи, задаващи рамката на класически тонални центрове, съпоставяни в романтически терцови и секундови хармонически отстояния, като всички тези елементи са съгласувани в един типично модернистичен диалог с музикално историческото наследство, проведен в постмодернистичен игрови маниер. И тъкмо синоптичната едновременност в този тонов палимпсест на наслагващите се масиви от музикално лексикални фосили, свидетелстващи за различни исторически пластове, формира звуковия облик на индивидуалния композиционен език на Арнаудов, с който той препрочита, превежда и пренаписва чудати истории, в които зад парафрази са замаскирани възможни цитати и чрез непрестанни вариации без тема се случват невъзможни събития.
Този подход е симптоматичен и за следващите мащабни опуси на композитора в жанра на инструменталния концерт. Такъв е Фантасмагории I – концерт за цигулка, струнни, ударни и тастови инструменти (2008 - 2010, преработена за голям симфоничен оркестър през 2012 със заглавието Фантасмагории II), в чиято последна част различни фрагменти от разгърнатия в предходните части звуков палимпсест са мозаечно прегрупирани, за да съчленят нови хибридни като композиционен материал дялове, съответстващи с хетерогенната си форма на Борхесовите невероятни твари, описани в „Книга на въображаемите същества” – поредния том на словесния алхимик, провокирал в този случай въображението на Арнаудов за още един причудлив звуково в-образ-явен препрочит.
Още по-небивал е тоновият палимпсест в Концерт за чембало, хамерклавир, пиано и оркестър Barocus ex Machina (2011 - 2014), където в музикалния препрочит се преплитат серия картини на Ясен Панов, романът „Гьодел, Ешер, Бах: една гирлянда към безкрайността” на Дъглас Хофстатър и прословутата история за посещението на Бах при пруския крал Фридрих II в Потсдам, където старият майстор на контрапункта изпробвал и импровизирал на всичките 15 еднакви прототипа на съвременното пиано, произведени от Готфрид Йохан Зилберман – поредното сюрреалистично иносказание, разказано под музикалния съпровод на сякаш нарисувани от бароков художник машинарии от бъдещето. В центъра на този имагинариум, сред разточителното количество музикално лексикални фосили, в случая сглобени в поддържащи perpetuum mobile движението на звуковата маса сложни композиционни механизми, сякаш изскочил от машинарията в сюблимния момент на музикалната перипетия се появява друг бароков майстор – това е отново Хендел, но тук като своеобразна Алиса в Огледалния свят, защото една от най-популярните му оперни арии (Lascia ch'io pianga) се провежда с огледална посока на мелодическите ходове.
Пренаписващият препрочит на музика от други автори е също симптоматичен композиторски похват за Арнаудов през последното десетилетие. Пример за това е Le rappel des Rameaux (2009) от поредицата Опаковани звуци, в чийто замисъл е инкрустирано и отдаването на почит към творчеството на Кристо и Жан Клод. Отвъд играта на думи в заглавието с името на Жан-Филип Рамо (Rameau), с пиесата му за клавесин Le rappel des oiseaux и с френската дума за върбовите/палмовите клонки на Цветница (Rameaux), Арнаудов тук заиграва и с формалната структура на въпросната клавесинна пиеса, използвайки включително цели фрагменти от нея за основа на първата част на своя препрочит, в който, напластявайки отделни музикално лексикални идиоми от оригинала, до- и пре-композира в нови звукови смисли използвания материал. Във втората част, озаглавена От другата страна на звуковото огледало, оригиналният музикален текст на Рамо е деконструиран до съставните си граматически единици, за да бъде съграден от тях един съвършено нов, вече типично арнаудовски разказ.
В друга образна сфера е положен пък музикалният разказ от края на 2011 г. за срещата на Арнаудов с Влахернската Света Богородица – първото иконично изображение на Светата Дева, което се счита за изографисано от самия евангелист Лука с рядък вид живописна техника – т. нар. енкаустика, при която използваните в изобразяването пигменти и восък са размесени с прахта на загинали християнски мъченици. Като музикално съзерцание на тази икона и тонов размисъл върху преданията, свързвани с нея, Арнаудов композира Влахерна – Покров Богородичен (2012), реорганизирайки типичните за музикалния си език синтактични елементи в един мащабен наратив за симфоничен оркестър, вдъхновен от идеята за монодийното начало и осъществен като релефно звуково платно с впечатляваща гъстота и плътност, из която непрестанно изпъкват или потъват в пластичната тонова маса тембри и мотиви – сякаш живописни багри и нюанси, озарени от загадъчна светлина като в тайнствено съновидение.
Подобно музикално „звукографисване” е поредният симптоматичен похват, търсен в някои опуси на Арнаудов, като например Вратите на съня – тихи и приглушени симфонии за струнен оркестър и пиано. В програмните си бележки към произведението авторът споделя: Творбата бавно придобиваше своите очертания, отделните звуци се подреждаха в своите контури капка по капка, а линиите израстваха и се разклоняваха бавно, при това много тихо. Пишейки – не само тази творба, по-скоро се усещам, че рисувам звуци - като художник, нанасящ бавно, при това без всякаква последователност, отделните щрихи, нюанси и образи. Връщайки се отново към не по-малко живописното слово на Георги Арнаудов в края на този кратък опит за препрочит на най-новото му творчество, оставям финала отворен и притихващ в своята недоизказаност, очаквайки с нетърпение следващия повод за размисъл върху поредната въодушевяваща въображението музикално в-образ-явена история.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”