Български  |  English

Социалната скръб на поета

Етюд за поезията на Иван Методиев

 
Мотивите за бедността, за нищенстващото съществуване се явяват постоянно, отново и отново, в почти всички стихосбирки на Иван Методиев. При това, тези мотиви се разгръщат с едно особено подчертано съпричастие на лирическия аз от тази поезия. Именно тази тематична особеност ме мотивира да употребя формулата за социалната скръб на поета, да възкреся тази формула по отношение на едно съвременно литературно творчество...
В литературната история отнасяме тази формула към втората половина на ХІХ век; свързваме я с литературните изяви на народничеството, с онова прословуто руско „хождение в народ” – отиване в народа, всред народа, при народа. Помним неговите многобройни отгласи и в българската поезия. Като някаква иронична рекапитулация на това високо тиражно и индивидуално същевременно умонастроение звучат стиховете от „Песен на песента ми” – въвеждащата, циклово обособена творба в Яворовите „Безсъници”:
къде не беше ти, къде не бях/ подире ти и аз?/.../ На труженик ли дрипав, гладно бледен,/ в прихлупената изба ти не бе –/ и него ли, кажи, не лъга, беден,/ за празник, въздух и небе?/ В полето ли при селянина груби/ не беше ти,/ край него дни ли не изгуби, сама осмяла своите мечти?
Знаем, че това отиване в народа бе ярък жест, бе реална съдбовна форма на снизяваща като социален статус биографическа инициация за десетки и десетки пишещи български интелигенти от тези десетилетия. Това бе наистина най-често прекъсване на следването в университета, отиване в най-дълбоката провинция, в „глуши”, като народни учители (или като съвсем дребни чиновници – по-рядко). Тези млади хора бяха в една непрестанна мрежова кореспонденция, те споделяха своята социална скръб – някак негласно противопоставена на философизиращата мирова скръб. А при техните опити за съучастие в трудното, непосилно битие на селския труженик – срещнали неразбиране и дори подигравки, оказали се неподготвени за своята мисия на социално-политически и устройствено-трудови ограмотители и будители – те акумулираха именно тази своя социална скръб. И насищаха с нейните мотиви нарастващото като лавина свое стихотворско производство.
Синтетичен разказ за тази колективна социална участ се съдържа в „Учителска песен” на Иван Ст. Андрейчин от сбирката му с характерно заглавие „Любов и мъка” (1898 г.):
Прощавай минало страдално,/ прощавайте тъжовни дни,/ прощавай поприще незнайно,/ що глътна мойте младини!// Прощавайте зимници влажни,/ де гинат младите сърца,/ де болести добиват страшни/ горките български деца!// Години много аз прекарах/ да сея знане, светлина,/ с горчиви сълзи аз поливах/ тез скромни, нежни семена.// .../ Служител скромен на народа,/ аз бях отритнат и презрян;/ учих за волност и свобода,/ а сам останах грозно окован!...
Отгласи от тази някак обща социална скръб на поета намираме все още и в класическата ни „Българска антология. Нашата поезия от Вазова и насам”(1910 г.) на Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов...
А припомням този сегмент от литературната ни история, за да съградя контраст: близо сто години по-късно при Иван Методиев тези мотиви са ни дадени без тази транзитивност, без това отиване, без преместване в социалното пространство. Но също можем да говорим за социалната скръб на поета. Нещо повече: съдбата на бедняка се изповядва с пълно съпричастие, със съучастие – тя е своя съдба. Предпочитам обаче да не мисля тази тематична доминанта като лично конкретно автобиографическо свидетелство, а като могъщ художествен израз на една друга етика на смиряването, оттеглянето, сливането с нищия друг. Може да се каже, както го е казал Светлозар Игов в предговора си към „Избрано”(2004 г.): „Мизерията и унижението – съдбата на огромната част от българското общество – бяха съдба и на поета Иван Методиев. Затова викът-плач на неговата поезия не е литературна тема, а съдба. И именно защото страданието не бе само негово, и именно защото бе и негова съдба, неговата поезия придобива класически смисъл.” Но това твърдение ми се струва крайно недостатъчно, за да се определят дълбините на тези художествени светове. Актуализирането на темата за бедността в тази поезия, отнесена към българското общество от новия век, във връзка с евентуалното разграбване на „националното богатство” и с фаворизирането само на „галениците” (които и да са те), я елементаризира, обеднява и банализира. А и мотивите за нищенстващото съществуване се явяват още с ранните творби на поета и се усложняват, сплитат и преподреждат. Социалната скръб се превръща във възможност да се даде пластичен израз на високата визия за трагиката и на всекидневното битие – не само сега, но и въобще. И през 80-те години на миналия век всичко това звучи, разбира се, алтернативно спрямо бодряческия, фанфарен дух на общото стихопроизводство; то е и една критика на имитирането на живеене според нереалистично прогнозиращия идеологически постулат, но и на наивното повърхностно живеене, на вечната човешка алчност за притежания.
Мотивът за тази социална скръб на съпреживяването се сплита със също така натрапчиво изразяваната идея за бедността като възможност за възвисяване на духа, за трудното щастие на изпитанията в бита. От стихотворението „За бедния” и кратката „Песен на бедняка” („какво по-важно от това/ да опазиш бедността си.”) през „Просякът” с двата начални стиха: „Презирам мъдростта на този свят/ превърнал в плесен истинското слово” и „Корона” с дарения с корона скитник, споделил своите открити в боклука четири свински ребра с уличния пес, със звучащото в „Смет” като стабилна паремия „бог потропва с тояжката/ на хей оня слепец.” - ето и други вариации с различна степен на абстрактност:
И мисля си,/ аз вече съм изстрадал греховете си.// И мисля си,/ че всичко е платено предварително.// Аз извоювах свойто място на земята.
(из „Къщата на бездетните”)
Далеч от всяка земна суета,/ едно дете на пода си играе./ Навярно някаква игра това е,/ а може би е просто бедността.
(из „Измерения”)
Да не би да е от тези, дето на бедняци се преструват,/ Че да съм богат./ .../ Да не би пък, казвам,/ да е вярвал в нещо повече от вярата човешка,/ че да съм богат.// Нищо няма той освен ръцете си.// Той като слънцето е беден – само/ светлината му принадлежи.
(Из „Възхвала на баща ми”)
Самотният самотен е роден./ Самотният е всъщност най-самотен/ в мига, когато бъде споделен.// О, ти човешка дива самота,/ наречена от някого вселена...// Звезди, частици, бог, треви, листа,/ какво сте вие –само плач сиротен/ на моята душа неприютена.
(„Вселена”)
И в мъки нека мине твоя ден,/ защото тъй духът се възвисява.../ Какво е дух – се питам оттогава?/ Да знаех, бих се чувствал извисен.
(из „Естетика на трите мухи”)
В цяла поредица от стихотворения мотивите за бедността се наслагват върху трагическата тема за сирачеството („Песен за сираци и сирачета”, „Ние! Вечни сираци на тази земя” – звучи в „Майчица България”, „Длан” започва така: „В дланта на сирачето и Бог се побира”, невероятното стихотворение „Зайче” с ето този финал: „Зайче ще си има тя – как се радва само, / няма мама на кого / да прошепне мамо.”). И в по андерсеновски трагически-приказното „Кажи ми”:
Кажи ми Луна,/ кажи ми Луна,/ какво е това Скитник, Луна,/ какво е това Дрипльо, Луна,/ какво е това Маршоттука, Луна?// Няма я твоята майка, дете –/ тези от думите само ги зная./ Няма я твоята майка, дете,/ на върба се превърна,/ на река се превърна – / тези от думите само ги зная.)
Имплицитно съдържащата се при този мотив на социалната скръб етика е твърде, твърде различна в поезията на Иван Методиев от толкова често бруталната етика на социалния критицизъм. Колкото и да е парадоксално, тук – в уродливото, бедняшкото, всред плесента и паяжините, при хлебарките и плъховете - наистина се ражда и утвърждава чрез застиване във внезапна красота своеобразна естетика: „О, грозен свят, сред който аз бродя заплeнен,/ във теб са началата на моята естетика.”(из стихотворението „Бордеите на Европа”).
Можем след този непълен обзор на съдържащите мотивите на социалната скръб и сродни мотиви стихотворения да се вгледаме в три очевидно инициационни за цялостното творчество на Иван Методиев големи стихотворения: „Дай ми”, „Към поетите” и „Бордеите на Европа”.
Риторически молитвено оформеното „Дай ми” е мощно обобщаваща притча на обсъжданата досега тематична насока. Според свидетелството на проф. Светлозар Игов, стихотворението е мислено от автора си като творба-завет, но то е и въвеждащо, уводно произведение. Тук се гради цяла семантична полоса по оста пари, безпаричие, плата-заплата, тържище. И отново като неизбежност след извършеното насилие в името на хляба за детето звучи познатата тема за сирачеството: „Отвори се земьо! Отвори се земьо! / Приеми сирака, баща на сираци”. Инициационната творба се отваря смислово към цялата поезия на Иван Методиев с грандиозната тема за смъртта и така вече в поемата „Нови приливи” четем: ”Смърт! Смърт! Навсякъде смъртта, каква утроба! / Така да е – чрез нея ще изпитам любовта...” След Яворов това е най-мощната концентрация в българската поезия.
В сбирката „Майка на вселената” от 1990 г. се явява голямото, директно публицистично стихотворение „Към поетите”, което можем да четем като реплика на така нашумялото през 70-те стихотворение на Петър Анастасов (с мотива: с народа сме, ние, поетите, но той дали е с нас), което също беше една реплика. Но тук обобщението за изричаната колективно от стихотворците социална лъжа е още по-силно: „коя от думите не беше омърсена!.” И пак мотива за изпитание чрез страдание, за необходимостта и актуалността за България и българите точно тогава, в годината на голямата социална промяна, от поетически глас, „който в глъбините е мълчал”. Не е редно това също инициационно стихотворение да се пренебрегва в едно „избрано” на Иван Методиев.
И третото, ранното „Бордеите на Европа” – с глобализиращото „бедняците еднакво сънуват по земята”, с декларираната принадлежност към света на бедните: „Бордеи на Европа, във всички вас живях, аз ваш поет съм, няма народности душата” – и отново отказ от радикален социален критицизъм, с вечния мотив за социалната скръб: „милиони майки вият в бедняшките вселени”. Немаловажно свидетелство и за неговия инициационен характер е обстоятелството, че през 2002-2003 г. стихотворението е преработено от автора си. Така „Аз в грозното проникнах” става засиленото „В най-грозното проникнах”; стихът „о, грозен свят, сред който аз бродя запленен” също приема една по-остра форма: „ти, свят от ужас, в който блуждая запленен”; „една оса безгрижни сонети съчинява” ескалира в израза „с див блясък на богиня, една оса изгрява...”; а „Аз в ада срещнах рая” става „Аз съм пророк на ада.” Убедителна категоричност...
В рамките на цялостното творчество цялата тази оркестрация на мотиви чрез етиката на смирението и оттеглянето, но и на потапянето в световете на бедността и нищетата, съвсем естествено се отлива в целите книги, цикли и отделни творби на демонстративната източна спиритуална дистантност, на преките препратки към будизма в религията и литературата. Тя ни води и към така и незавършения в пълния му обем нава-експеримент. В най-изразителните произведения на Иван Методиев всъщност темите и мотивите за социалната скръб и за мировата скръб (за страданието по непознаваемостта на света и за трагическата обреченост на човека) се сливат.
Проф. Михаил Неделчев
НБУ
14 декември 2016 г., София
 
Бел.ред. Текстът е доклад за националната юбилейна конференция „Проекти за свят”, 15 декември 2016 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”