Български  |  English

Монументалист по призвание

 
Ретроспективна изложба на Иван Нешев (1927 – 1987) в галерия „Академия”
 
Иван Нешевне успя да направи самостоятелна изложба приживе. Предвиждаше експозиция за 60-годишнината си, която се състоя, уви, посмъртно. Той напусна този свят внезапно – още радостно възбуден от работата си и от успеха – само два дни след откриването на току-що завършения монументна летящ кон край Благоевград. Десет години по-късно беше показана сбирка избрани творби от ателието му. Кавалетните работи насочиха вниманието към личния творчески свят и по-интимни страни на акта, към кръга от мотиви, междинни етюди и опити – още в гипс.
 
Третата поред ретроспектива в галерия „Академия” по случай 90-годишнината от рождението на автора (съвпадаща с 30 години от смъртта му) бе най-представителна. Тя разгърна творческото наследство на скулптора със стремеж да обедини повече аспекти на неговия пластичен изказ. Графично издържани настенни табла с репродукции на знакови, етапни в развитието творби, бяха „прорязани” от експозиционните поанти – мащабни фотоси на монументи, заснети в едър план и в ракурс. Те като че доминираха над сам по себе си затворения в пластическата си цялост, с по-меки внушения, свят на кавалетното - десетки фигури, декоративни и малки пластики, портрети, макети, множество скици и рисунки. Докато човек обхожда непосредствено с поглед такъв кръг от скулптури, същевременно съзнанието му възприема и изображенията на импозантните, перспективно съкратени монументални форми на фона на откритото пространство. Така двата вида художествена трактовка на тримерното – с различни способи на изразяване, две образни разновидности - се наслагват в цялостна представа за създаденото от автора.
Иван Нешев е от поколението, започнало пътя си в края на 50-те, заявило себе си в началото на 60-те години на ХХ век и вляло свежи сили в обновлението на пластическия език на нашето изкуство. Той навлиза в художествения живот, уверен в стабилните си пластически умения, усвоени в ателието по декоративно-монументална скулптура на Любомир Далчев. Мнозина от художниците бунтари в ония времена, да споменем само Никола Терзиев, Величко Минеков, Галин Малакчиев, Альоша Кафеджийски, Крум Дамянов, Владимир Гиновски, носятбелезите на същата – модерна и строга – далчева школа и нагласата към новаторство. Творческото развитие на тяхното по-смело и синтетично виждане за скулптурата достигна върхове, съизмерими с европейските постижения.
С младежки отворена сетивност Иван Нешев поема тягата към новите тенденции. Години по-късно неговият учител си спомня: Иван Нешев беше един от одарените студенти, които изучаваха с жар човешкото тяло […] не с едно повърхностно копиране, [...] което неминуемо оплита студента в подробностите, а с усвояването му като строеж и възможности. [...] Преминали през неговия поглед и трепета на сърцето, образите се променят, пресилват и придобиват нови форми – винаги жизнени и убедителни.[...] Неговото изкуство е последователно и логично; то има цел и посока, то е постижение.
Над 30-годишният творчески път на скулптора върви в няколко отличими, но и преплитащи се – пластически, съдържателни, стилови – линии, възходящи към все по-смела еманципация на чисто пластичните стойности на формата, към декоративно-монументална архитектоничност и по-драматична тематика. Не следва една единствена насока на интерпретацията или обикнат, повторяем и заучен похват. Напротив, през всичките години авторът търси, проявява интерес към различни, дори противоположни изразни възможности. Ранните му творби са с камерни мотиви и размери, с жизнерадостни теми и младежки типажи, носещи елементи на житейската конкретност. Третирани са в спокойни обеми, с обли, деликатно и точно моделирани форми. През 60-те години художникът създава редица скулптури, прекрачващи границите на кавалетното, предназначени за паркова украса. Други способи - втвърдени обеми, изявени плоскости и по-дълбоки сенки - се проявяват в тези по-комуникативни като тип работи, чиито пластични контрасти се възприемат в разсеяната дневна светлина.
Отделни малки пластики от шамот или теракота пък набелязват насоката към по-декоративен синтетизъм, който идва и от материала, чиято груба структура предполага лаконична форма. Същевременно авторът прави няколко изящно стилизирани обобщения на животински форми от кована мед, търсено естетизирани като материалност и вещ. Тези примери подсказват една основна черта на творческия му метод. Не са много българските скулптори, проявявали толкова задълбочен интерес към естетиката на техническото изпълнение, към специфичната изразителност на материала и тъй надарени с усет за декоративните му възможности. (Малцина работят в толкова широк диапазон – различни породи камък, железобетон, дърво, теракота, шамот, кована мед, бакър и емайл, бронз, както и съчетания помежду им.) Интересът към мощта на материята като изобразителен материал, към нейните структурни свойства и характер при Иван Нешев не е самоцелен. Конкретните формоизграждащи закони на материала са винаги отправна точка на концепцията за формата.
Характерът на по-зрелите работи в кавалетен размер на художника се определя от по-засилен психологизъм и принципите на по-сурова скулптурност от уедрени и заострени, дори огрубени форми, стегнати обеми и ясна, динамична пространствена организация на елементите, прилагани като осъзната система.
Непрестанното изпитване на изразните възможности, средства и способи през годините, разнопосочните опити, резултатите се проследяват в изложените - различни по тема, психологическо състояние и жанр – пластики - тела в движение или покой, торсове и голи тела, отделни фигури и фигурални композиции. Виждаме как в едни художникът изследва степените на енергичната, на места експресивно форсирана деформация, в други търси динамичните контрасти на обемите, противопоставяйки издуто напластените конвекси на силно свитите навътре - стапяни или изсечени - конкави, или как варираефектите на фактурата, използвана като допълнително образно средство. Може да се проследи интерпретацията на човешкото тяло, която, с течение на времето, клони все повече към метафора, знак и към самостоен полуабстрактен образ в доведена до край условност – глава, сведена до обозначение, освободени от наподобителност пропорции, телесни обеми, разплавени в течащи маси, изява на конструктивния строеж за сметка на моделираната форма. Портретът обаче, типизиран или конкретизиран, запазва през годините емоционалния регистър на жанра, класическата съсредоточеност и живите особености на модела. Всички образи, при все различния си характер, са поели сякаш нещо от човешката деликатност и вглъбеност на своя автор.
В изложбата привличат вниманието две серии (края на 70-те, началото на 80-те) алегорични женски фигури в ритуални костюми, декорирани с мотиви, почерпани от старата дърворезба и кованото желязо или с акценти от вплетени растителни орнаменти. Тесе възприемат и като самостоятелни декоративни пластики, и като преходен етап към бъдещ монументален формат – отличителна черта и на други творби независимо от темите. Фронталитетът, търсената статуарност, опростената линия на силуета и тектониката на масива, която напомня градеж от каменни блокове, придават внушителност и вътрешен монументализъм на кавалетния размер. В много от зрелите работи на Иван Нешев архитектоничните различия между камерна и монументална форма са едва различими.
Финален и ярък пластичен акорд е цикълът „Човек и природа (1986) – драматичен размисъл за колизията между човечеството и естествената среда. Патосът наекспресивните мъжки фигури –  болезнено оголени метафори на трагичното – достига върховата точка, в която кристализира ново пластично качество на формата. Зарядът на тези творби щеше навярно да отведе в нови орбити художника, ако пътят му не бе тъй рязко прекъснат.
Експозицията показва няколко от зрелите монументални произведения на автора - фотосите запознават съвременния зрител с примери от най-значимите за времето, днес позабравени, достижения на българската скулптура в руслото на декоративния монументализъм.
Характерният за 70-те – 80-те години стремеж към синтез на изкуството с архитектурата изразява стилно вписаният във възрожденската аркада паметник на уста Кольо Фичето (1979). От фигурата лъхат твърдост, целокупност и сила. Здраво поставена, тя тежи на мястото си с дяланите, едро обобщени форми и равновесни обеми, симетрично центрирани по вертикалната ос. Светлосенъчната игра по грапавините на камъка събужда суровата му природа, която подсилва усещането за истинска скулптурност. Идентичен по характер е паметникът на Захари Стоянов (1980), където пластическата конструктивност е допълнена с графичен елемент от ритмичното напречно-линеарно членение на фигурата. То придава четливост на формите и декоративност, която нюансираобщия лапидарен стил. Каменната твърд и лаконичната й, пестеливо скулптирана форма придаваткатегоричност на утвърждаването на значимостта на историческите личности.
Иван Нешев е не само култивиран монументалист, той е монументалист и по призвание. Вижда формите без излишни подробности, мисли ги организирани в цялост и проецира профилите им в открито пространство, както в преславския ансамбъл „Цар Симеон и книжовниците" (1983), където привдигнатите рамене и полусведени глави на аскетите контрастно рисуват неравноделно начупен, ъгловат контур на хоризонта. Там единният ритъм на фризовата композиция е изграден чрез острите вертикали помежду възвисяващите се като стълбове гранитни фигури. Отчетливо се редуват пространствените планове - осветени обеми и сенки в рязко вдълбаните отстъпи и отвесни прорези. Насечените повърхнини, правите ъгли и експресивно оголените ръбове са пластично раздвижениот бегло прокрадващи се писмени знаци и орнаменти. Слети вединна, дишаща общо чувство материя, фигурите в строга „средновековна” фронталност са застинали неподвижно, в безвременна статичност – стожери на идеите за държавност и просвещение.
Последната работа на художника се издига над магистралата край Благоевград (1987). На върха на висока, косо поставена метална траверса са извисени устремените - напред и нагоре - кон и колесница. (Конят е емблема на града, а темата за полета е разработвана от автора неведнъж.) Изпълнената с напрегнато движение животинска фигура е моделирана пластично обемно, а колесницата е просто подсказана - фрагментирано и плоскостно-геометрично. Динамичният образ, сякаш преодолял гравитацията, обединил проекции на античността и съвремието, бележи творчески скок за художника. Органичното съчетание на деликатно, естетско отношение към формата и същевременно зареждането й с устремна енергия придават особена дръзновеност и прочувственост на творбата. С нея пресеква още недоизказаната на пластичен език авторова мисъл.
Пълноценното представяне на Иван Нешев е донякъде ощетено от отсъствието на експозиционен материал, посветен на преподавателската му дейност. Защото тя не само е неделима част от личността, а и ключ към разбирането на творческото му развитие. Както отбелязва неговият колега, съмишленик и монограф Стоян Николов (1927 – 1983): Няма съмнение, че ръководейки задачите по скулптура на специалността „Промишлени форми”, [...] Иван Нешев сам се е обогатил под плодотворното влияние на една проблематика, която акцентира върху съзнателното, рационално боравене с формата. Така [...] е формирал в себе си един артистичен рационализъм.
Наред с други ентусиасти, художникът е един от основателите на специалността дизайн в средата на 60-те години, тъй като различните, още непознати за тогавашната академична практика изисквания на новата професия налагат да се разработи концепция за аналитичен и едновременно синтетичен подход, насочен към разкриването на общите логически моменти на формата. Рано доказаната в творческата реализация пластическа култура, дарбата да извлича синтетичните стойности на формата, както и още свежото, не закостеняло мислене на Иван Нешев го правят, по думите на „апостола на българския дизайн” Васил Стоянов, „щастливото откритие за преподавател в този профил. Скулпторът се превръща в практическия създател на една специализирана методика по моделиране на българска почва. Над двадесет години той усъвършенства собствената си програма за възпитание на органичен и рационалистичен възглед за формообразуването и остава знакова фигура в историята на Академията, тачена и днес от стотици някогашни студенти.
още от автора


1 - 18.05.2017 17:51

Лошо, г-жо!
От: Хри.Сто.д-р ХонКауза
Мечка - догматица да ни натяква непрогледни мракобесни средновековни "веро"учения от "право"славието на БП се е случвало в КУЛТУРА (Тодоров ли се казваше, не му запомняйте името!).

Ала СМАЗВАЩАТА НЕКОМПЕТЕНТНОСТ на "...култивиран монументалист, той е монументалист и по призвание. Вижда формите без излишни подробности, мисли ги организирани в цялост и проецира профилите им в открито пространство..." ни връща повече от половин век назад. Фигурални ЧУЧЕЛА за МОНУМЕНТИ.

Че в средата на 70те на ХХия крачейки се натъкваш в краката си на ВЕНЕЦИЯ А ЛА ПАРТИДЖАНА, признателността на Града към Партизанката ... ахваш ... и зачеркваш всичко на каквото са те "учили". Вероучили. Не било вярно. Можело и другояче. И то поне десетина години преди това.

На брега на Дунава в Буда има наредени ОБУВКИТЕ на евреите, г-жо, не знаехте ли? Без гърчове. Без ПРОЕЦИРАНИ ПРОФИЛИ.

2017 сме. ДругоЯЧЕ славословим художественото ни минало, без да абсолютизираме, в някои среди ...
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”