Български  |  English

Ден номер 144

 
Преди няколко дни в. „Култура” ме покани да напиша текст по повод националния празник на просветата и културата 24 май. Не знам за кой път сядам да пиша този текст. Отказвах се от няколко варианта до този момент – темата е многопластова, лутах се в нея и нищо не се получаваше.
Има толкова много да се каже за този празник. Откъде да тръгне човек, кое първо да подхване – да вземем славното минало, с всички дейци на културата, за да положим техния живот като пример и назидание за нас и нашите съвременници? Или да пеем „Върви, народе възродени“, да веем малките си пластмасови трибагреници и с ръка на сърцето да пускаме по някоя сълза от патриотични чувства, кланяйки се пред светите братя Кирил и Методий? Или може би да седнем и да направим една дисекция на днешното положение на просветата и културата, на образователната система, на изкуството – и да затънем до уши в кал, и да си тръгнем от тоя текст с лош вкус в устата?
Струва ми се, нито един от тия варианти не е достатъчен. Не е достатъчен да разгледа в някакъв по-сериозен контекст честването на един празник, който съдържа в себе си фундаментите на народността въобще. Без образование и култура народността се заличава, тя не може да оцелее в днешния глобализиращ се свят без тия инструменти. И не смятам, че това са празни приказки. Не смятам, че толкова не можем да идентифицираме процесите на асимилиране на цели народи в името на това фабриките да продължават да бълват продукти, а ние да бъдем възпитавани в такъв начин на живот, който да подсигурява изкупуването на тия безконечни боклуци, които днешната цивилизация произвежда.
Темата за народността, темата за образованието, темата за културата на една държава са, струва ми се, твърде сериозни въпроси. И ми е малко странно, че сега сам посягам към обсъждането им. Не съм ли аз само едно вчерашно момченце, че да се нагърбвам с тия тежки проблеми, когато около мен достопочтени господа, с дълги черни ботевски бради и още по-сериозни очи, заемащи най-важни постове в управлението и разработването на образователната и културната система в тая страна, имат гласа, имат властта, имат професионалната подготовка и дългогодишния опит – гарант за смислени предложения?
Точно това съм аз. Едно вчерашно момченце, на което твърде често му е било напомняно, че е такова - всеки път, когато е посягало към големите въпроси на нашето съвремие. Иди си играй, ние ще се справим, иди си играй, момче, ние сме сериозните мъже на днешния ден и от нас ще дойде решението.
Реших да не си играя. И където мога, да продължа да се образовам, да развивам в себе си критическото мислене и да попоглеждам във вехтите страници на историята, сигурен, че все ще намеря нещо, което може да ми помогне да започна един сериозен диалог с по ботевски сериозните господа и да помогна, да дам на това общество нещо, с което то някак по-целенасочено да подхожда към множеството проблеми.
От време на време хвърлях по едно око към високите катедри на господата, но там се чуваше само някакво хихикане и вулгарни вицове, цинизъм и подигравки... Виждах и едно огорчение в сериозните очи на господата. Виждах спомени от славното минало, когато пари са се давали за едно и за друго, художниците са били на почит, писателите са имали силен глас, който е достигал до широката общественост, театърът е разтърсвал съзнанията на мнозина, промъквайки се хитро покрай цензурата, а киното е вървяло рамо до рамо със световните тенденции на седмото изкуство. И виждах тъгата по прекрасното минало и безсилието на господата. И най-вече потреса и невъзможността да приемат факта, че учителите вече нямат никакво значение, че никой вече не слуша писателите, картините трудно се продават, а театрите и кината са затънали до шия във водевилни глупости. И никой вече не питаше тия господа какво да се прави.
А когато някой питаше господата, когато имаше нужда от господата, те клякаха и се скриваха зад катедрите си и гледаха дума да не продумат, че кой знае, ако привлечем внимание към себе си, колеги, може би няма да е толкоз добре, може би ще се присетят за нас и ще ни заменят с други.
А другите неизбежно идват. Времената бясно се променят, хаосът се засилва и безхаберността е цар. И в тая ситуация, в която от едната страна до мен седи мълчанието и цинизмът, а от другата - незнанието и алчността, какво трябва да направя, ако искам да помогна, ако искам да дам, ако искам да развия нещо? Ами как какво – ще говоря! И го правя. Не за да заема мястото на когото и да е било. Пък и никога не съм си поставял за цел подобно нещо. Не трябваше ли някак да работим заедно, да има приемственост между зрелия разум и опит и младата креативност и разхайтеност?
Ще говоря, както мога и каквото мога. Ще пиша тъй, както умея. Нали така беше цитатът? И ще надигна глас срещу кухата патетичност в честването на всеки един празник. Ще говоря, когато учителите нямат пари да се усмихнат и са мачкани от системата, от безпросветните родители и невъзпитаните ученици; ще обсъждам с хората около мен изпосталялото, мършаво тяло на изкуството и ще търся начини да го захраня с прекрасните млади и нови таланти на съвременните български творци. И ако прегракна, тогава ще пиша. И ще напиша, че 24 май не е нищо повече от 144-и ден в годината. Защото в сегашната ситуация ние с нищо не сме показали, че зачитаме тоя празник, с нищо не сме показали, че зачитаме завета на вечните български културни дейци. И ще напиша, че е много лесно да посочиш с пръст и да кажеш: „Те са виновни! Обезглавете ги!“. Но е толкова по-трудно да се погледнеш в огледалото и да кажеш: „Аз се предадох. Мога ли отново да се изправя на крака? Мога ли да направя нещо? И не е ли крайно време сам да поема отговорност за това, което зависи от мене?“
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”