Български  |  English

Макрон реши да мечтае, докато другите бяха в настроение да се оплакват

 

В статия за „Le Monde” българският политолог разглежда избора на Еманюел Макрон като радикална промяна в политическия пейзаж на Европейския съюз. Според него, победата на кандидата на движението „Напред!” поставя началото на един нов популизъм - проевропейски и оптимистичен.
 
Малко след държавния преврат на Луи Наполеон Бонапарт през 1851 година, петима от най-ярките политически умове в Европа на ХIX век се втурват към писалищата си, за да разтълкуват смисъла на събитията. Това са петима много различни мислители. Карл Маркс - комунист, Пиер-Жозеф Прудон - анархист, а Виктор Юго, най-популярният френски поет по онова време, е романтик. Алексис дьо Токвил и Уолтър Бейджхот са либерали. Техните коментари и разсъждения за преврата са също толкова различни, колкото и техните философски разбирания. Но, подобно на онази история за човека, който сбъркал жена си с шапка[1], всички те погрешно възприемат края на революционната вълна, заливала Европа през последните три години, за нейно начало.
Всеки, изкушен да коментира резултатите от президентските избори във Франция, рискува да допусне подобна грешка, ако приветства временното прекъсване на популистката вълна като неин край.
Би било добре да бъдем по-внимателни. Победата на Еманюел Макрон е все още крехка. И към момента няма нито парламентарно мнозинство, нито ясен политически мандат, които да реформират страната. На втория тур на изборите Марин Льо Пен спечели два пъти повече гласове в сравнение с баща си през 2002 г. Но имайте предвид, че би било грешка да сведем възхода на популистите в Европа само до изборните резултати на крайната десница и крайната левица.
В действителност, ние наблюдаваме една дълбока трансформация на европейските демокрации, която засяга и политическите идентичности, и институционалния капацитет, и предизборните стратегии във всички страни. Освен това, тя е и отражение на сериозната промяна в начина, по който обществото разбира политиката - промяна, предизвикана от развитието на новите технологии.
И въпреки че в момента са очевидни две неща - и характерът на избирателната система силно влияе върху шансовете популистките партии да влязат във властта (пропорционалната избирателна система прави по-малко възможна появата на популистко мнозинство), и структурата на медийното пространство играе важна роля за потенциалната победа на популистките партии („жълтата” преса е естествен съюзник на популистите), ясно е, че в момента идеите на тези формации са част от политическия пейзаж. А мобилизирането на антипопулистки реакции не е достатъчно, за да се защитят либералният и плуралистичен характер на нашите демокрации.
Вече не съществува онзи Европейски съюз, организиран около бюджетната ортодоксалност и пропускливите граници, което, всъщност, не е лоша новина.
Освен това, настъпи и краят на лишената от всякаква харизма консенсусна политика, белязала десетилетието преди кризата. В политическия живот вече се връщат страстите и конфликтът. Вчерашната формула, която на национално ниво гласеше „политиката без политики”, а на европейско – „политиките без политика”, вече е мъртва, а ако все още не е – то поне е погребана.
 
Да промениш Брюксел
Но дори и победата на Макрон да не е победа над популизма, тя бележи повратна точка в начина, по който проевропейските сили в цяла Европа преживяват настоящата криза. Успехът му слага край на песимистичния дух и на абсолютното отчаяние, което бе парализирало либералния мейнстрийм след „Брекзит” и след изборната победа на Доналд Тръмп в Съединените щати.
Макиавели е имал основание да подчертае, че „капитулацията” винаги е лоша идея, тъй като ние никога не знаем какви изненади крие от нас бъдещето. Победата на Макрон е доказателство, че бъдещето на Европа няма да се определя от една единствена структурна тенденция или от една конкретна институционална реформа, но от таланта, амбицията и късмета на различните политически лидери.
Изборите във Франция бяха спечелени не от някакво митично проевропейско мнозинство или от някакъв абстрактен либерален центризъм, а от един мъж на 39 години, който се осмели да се впусне в политическото състезание, въпреки че шансовете му за победа бяха малки. От един човек, който реши да мечтае, когато другите бяха в настроение да се оплакват и който, противно на общоприетото мнение сред политическия елит, призна, че мнозинството от хората искат промяна. Промяна, която за по-голямата част от тях означава различна Европа, а не „никаква Европа”.
И така, вместо да стои на разстояние от Европейския съюз, Макрон избра да го подкрепя, уверявайки, че е достатъчно решителен и силен, за да промени Брюксел.
Предвид сложния характер на френската популистка обстановка, от особено важно значение за останалата част на Европа е успехът на Макрон при изграждането на такъв популизъм, който отправя оптимистичен и позитивен поглед към ЕС. И тук, според мен, понятието „популизъм” не е непременно нещо отрицателно.
 
Мантрата с излизането от еврозоната
След световната финансова криза през 2008-2009, ние станахме свидетели как в южна Европа се надигна левицата, настроена срещу строгите икономии, а на север и в Източна Европа във възход бе десницата, характеризираща се с много ясни антимигрантски настроения. Това, което отличава Франция от всички останали, е, че по едно и също време тя преживя и двата възхода - и на антимигрантската десница, и на левицата, противопоставяща се на строгите икономии. Така френската политика можеше да приключи с едни безкрайни Междузвездни войни между крайната десница и крайната левица, без каквато и да било възможна алтернатива.
Същевременно трябва да се съгласим, че ако Еманюел Макрон трябва да бъде благодарен на някого за победата си, то това е президентът на САЩ Доналд Тръмп. В сравнение с Льо Пен, Макрон се облагодетелства повече от ефекта „Тръмп”. Отчасти причината за разочароващите резултати, които постигнаха крайнодесните партии не само във Франция, но и в Австрия и Холандия, се дължи на техния инстинктивен рефлекс да подражават на Тръмп.
Победата на Тръмп отдалечи крайнодесните партии от центъра в момента, когато те се радваха на такова одобрение, че дори можеха да спечелят. Доста преди победата на Тръмп, десни популисти процъфтяваха в Европа. Те изоставяха своята извоювана с много усилия умереност и за пореден път надигаха гневен глас и рисуваха апокалиптични картини. „Брекзит” ги караше да вярват, че ключът към успеха е атаката срещу Европейския съюз. Излизането от Европа и от еврозоната се превърна в мантрата на десния популизъм.
Но поражението на кандидата на австрийската крайна десница Норберт Хофер на президентските избори през декември 2016 г., последвано от провала на Герт Вилдерс в Холандия, а днес от още по-разочароващите резултати на Марин Льо Пен, са доказателство за вредата, нанесена върху тези партии от техния възраждащ се радикализъм. Можем да предположим, че някои от тях в Европа ще смекчат тона. Австрийците вече го направиха с надеждата да подобрят резултатите си. Също така можем да очакваме, че някои от тези партии ще преживеят сериозен катарзис.
 
Централна Европа - кауза пердута
Но не само крайната десница, и Кремъл на Владимир Путин стана жертви на илюзията, че се осъществява една планетарна антиглобалистка революция и че най-доброто нещо, което може да направи една голяма сила в криза, е да се опита да промени посоката на тази революция в полза на собствените си геополитически цели. Травматизирани от спомена за падането на съветския режим, руските елити се изкушиха да възприемат актуалните събития в Европа просто като повторение на разпадането на Съветския съюз.
Именно това усещане окуражи Кремъл открито да изрази предпочитанията си към Марин Льо Пен и да заложи на нейната европейска стратегия с идеята, че тъкмо тя ще постигне успеха на евроскептичните и антисистемни партии. Но, както показват резултатите от изборите, снимката с Владимир Путин не допринесе особено много за това Марин Льо Пен да бъде избрана. А усещането, че Москва се опитва да се намеси във френската политика, не помага на Путин в отношенията му с Париж.
Но, в крайна сметка, нито Путин, нито Тръмп губят толкова от победата на Макрон, колкото Централна Европа. Новият френски президент ясно изрази своето неодобрение към авторитарните режими в Унгария и Полша. Смятам обаче, че той ще вложи енергията си не толкова в борбата срещу тези режими, колкото в убеждаването на Берлин, че от известно време Централна Европа е кауза пердута и че френско-германските усилия трябва да се ограничат само до това да засилят еврозоната и да помогнат на Италия финансово и политически да оцелее.
 
Асиметрия Париж-Берлин
Основният въпрос, който следва след избирането на френския президент, е дали комбинацията между популизма на Макрон и германския консерватизъм - и двете благоприятни за Европейския съюз, могат да гарантират ефективно управление, което да работи за едно преоткриване на Европа. Германия ще успее ли да убеди Франция да модернизира икономиката си, а Франция ще успее ли да убеди Германия веднъж завинаги да скъса със зависимостта си от строгите икономически мерки? И би било добре да си отговорим на тези въпроси, преди да научим резултатите от германските парламентарни избори.
По време на предизборната си кампания Марин Льо Пен не спря да повтаря, че победата на Еманюел Макрон би означавала, че Франция е ръководена от Ангела Меркел. Много европейци се съмняват, че общото германско-френско управление ще успее да заработи, ако не престане да се отчита властовата асиметрия между Берлин и Париж по отношение икономиките и политическото им влияние в Европа.
Мнозина твърдят, че отношенията между Меркел и Макрон заприличват много повече на отношенията между учител и ученик, отколкото на отношенията между равни. Иронията, която тези скептици не забелязват, е, че в миналото Еманюел Макрон по много „творчески” начин е премахнал асиметрията в отношенията учител-ученик.
Le Monde, 12.05.2017
Превод от френски Иван Николов
 


[1]1 Примерът е от едноименния сборник на английския невролог и писател Оливър Сакс (1933-2015) „The Man Who Mistook His Wife for a Hat” („Мъжът, който взе жена си за шапка“) (1985). В него Сакс разказва най-странните случаи от своята неврологична практика. При конкретното заболяване на въпросния мъж той различавал само геометрични форми и реално не можел да разпознае лицето на жена си. (бел. ред.)
 
 
 
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”