Български  |  English

Добри деца

 

„Лоши деца“ по Михаела Михайлов, превод Лора Ненковска, режисьор Благой Бойчев, сценография Маргарита Данчева, музика Ованес Торосян. В ролите: Боряна Пенева и Ваня Богданова, Театър „Реплика“.
„Лоши деца“ се играе – с успех – от края на февруари. Със своите плюсове и минуси той е представителен за Театър „Реплика“, а и за най-широкия сектор от т. нар. „алтернативен“ театър у нас.
Основа на спектакъла е пиеса на румънката Михаела Михайлов с нейната болезнена тема: насилието в училище. Екипът на българската постановка не просто адаптира текста към тукашната ситуация. Той провежда собствени изследвания, проследява проблема в българските училища. Полагат се сериозни усилия за доближаване към документалния театър, при което стремежът е да се превърне зрителят в участник и даже съучастник.
Водещото и в спектакъла, и в програмата на трупата е социалният ангажимент. За нас Театър „Реплика“ е нашата реплика към актуални проблеми, израз на нашата ангажираност към тези проблеми, заявява програмно Благой Бойчев.
Професионален актьор, но и дипломиран философ, той смогва да удържи в „Лоши деца“ деликатен баланс, да не натовари с изключителна вина никой от върховете на триъгълника „деца-родители-учители“. Бойчев и екипът му успяват да внушат, че всички са невинни и няма ни един невиновен. Ни един невиновен за оскъдняването на човешкото. В това е безспорното постижение на спектакъла. Не така ведро стоят нещата със сценичната му реализация.
Той е разположен сред конвенционалната сценография на Маргарита Данчева и съвсем приличната музикална картина на Ованес Торосян (дебют на това поприще, доколкото мога да установя). В тази среда действат Ваня Богданова и Боряна Пенева, която влиза в ролите и на учителката, и на майката, и на детето. Бързам да заявя, че откритието за мен е тъкмо Пенева. Сугестивна, разнообразна, интелигентно-пластична, тя не просто е убедителна в ролите си, но и убедително доказва себе си като актриса с висок потенциал. На другия полюс е, за съжаление, Ваня Богданова.
Сама журналистка в електронна медия, тя трябва да играе журналистка от електронна медия. Театралите знаят, че най-трудно е да представиш себе си, особено при липсата на актьорска школовка. На сцената Богданова е устойчиво нестабилна. (Симптоматично в този смисъл е и изказването на Пенева пред БНТ, че в ролите на майката и ученичката се опира на личен опит. Е добре, в „майката“ тя е най-слабо внушителна, а при „детето“ избива една или друга щампа.) Несъизмеримостта на двете актриси вече предопределя общото качество на спектакъла.
Друга стъпка по посока на неговото разколебаване следва от стремежа към симулирана документалност. Имам предвид най-вече „медийния“ компонент: екранно излъчваните „интервюта“ и „репортажи“. Излишно много, непомерно дълги, при това непрецизно композирани, те въвеждат едри дози безвремие в театралното време. Като накъсват и обезсилват действието, тези „отстранявания“ поставят на непреодолимо изпитание хода и ритъма на спектакъла. Усетът за определени дефицити на театралност дава отражение върху цялостното впечатление.
„Лоши деца“ и общото самоопределяне на Театър „Реплика“ отварят – тъкмо със своята типичност – хоризонт към онова, което се представя като алтернативен театър. Алтернатива на какво е или може да бъде „алтернативният“ театър днес?
Стилистиката на този тип театралност се позиционира в две различни криви. Едната се очертава от претенцията да се покаже нещо нечувано-невиждано, екстремно, отиващо далеч отвъд актуално представяните форми. На дело, всичко подобно, което съм виждал, демонстрира варианти на стилове и маниери, прилагани отдавна, и то по-ефектно. Работата е там, че в западната култура още от 50-те, а тук (по печално известни причини) от началото на 90-те години, не съществуват някакви доминиращи или налагани норми, които да подлежат на преодоляване. Дотогавашните алтернативни и авангардни стилове са загубили самостойността си: в условията на полифоничност самата претенция за стилова алтернатива става нелепа. Те са се „снели“ като средства сред средствата за постигането на решаващото – на театралното внушение. Стъпката назад, горделивото слагане в центъра на някаква „новаторска“ стилистична концепция, успешно рискува да отведе към териториите на гротескното.
Другата крива, в която се вписва и „Лоши деца“, няма такива претенции. Тя по-скоро се изгражда от усилия за успешна конкуренция с актуалните добри образци, заставайки зад позитивни каузи. Затова, когато, например, Театър „Реплика“ манифестно декларира, че неговата мисия е да извади изкуството извън системата и да го използва като камък, хвърлен срещу щампата на статуквото, според което всички живеем, той трябва да си дава сметка, че неговата алтернативност може да бъде само по посока на институционалното, „в което живеем“: на актуалната институционална структура.
Успешното излизане извън институционалното статукво има една съществена предпоставка. Макар Театър „Реплика“ да прогласява, че търси свободната публика – без значение от възрастта, социалния статус и белезите на външното, реалният кръг се очертава така: Истинският театър и изкуство се правят от приятели и единомишленици, свободно събрали се, за да създадат нещо важно и значимо както за тях, така и за другите (Благой Бойчев). Хората от „Реплика“ са една група, която се състои от приятели преди всичко друго, и това си личи (Боряна Пенева).
Наистина си личи. Същинският – авторски и зрителски – кръг се формира от хора с еднакви ценности, сходно мислене, общи каузи. Това дава възможност за по-еднозначен език, отколкото обикновено си позволява театърът, обърнат към анонимна публика, по-радикален изказ, по-профилирана императивност. Творците тук са всъщност „добрите деца“, даващи глас и лице на идеите, общо споделяни от кръга; взимащите инициативата за диалога между съмишленици. Заплащаната цена е липсата на изразени странични погледи, на външни корективи. Практически задължително това води към пробойни в собствено театралното качество.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”