Български  |  English

Ерупции на агресията

 

На 15 май музиканти, събрани под „шапката” на Нов симфоничен оркестър с диригента Герган Ценов (1974), опровергаха песимистичния възглед за поколенческа липса на културна памет с реализирането на световната премиера на Шестата симфония „Каскади” от Васил Казанджиев. Ще припомня, впрочем, че още от началото на своята мениджърска дейност, в началото на 90-те години, в първите камерни концерти, които организираше, основателката на оркестъра Юлия Христова акцентираше върху творчеството на композитори, които представляваха българския музикален авангард. Вкусът към най-нови произведения остана, а от текста в концертната програма се разбира, че импулсът за написването на тази симфония идва от диригента. Той живее и работи в Ню Йорк, където е създал камерен ансамбъл от 13 изпълнители. Репертоарът им включва творби от български композитори, предимно написани за ансамбъла „Софийски солисти” още от времето, когато го дирижираше Васил Казанджиев (1934). Големият български диригент и композитор е учител на Ценов, а развитието и насоките в дейността на ученика показват, че уроците на Казанджиев са включвали не само работа с партитурата; те са ориентирали бъдещия диригент към трудната перспектива да работи и върху сериозни български партитури. Препратка към ансамбъла „Софийски солисти” бе изпълнената в началото на концерта Антична сюита, съставена от музика на Мюфа, Преториус, Шайн, Хаусман, Пош и Пойерл, аранжирана майсторски от диригента Иван Бакалов (1928). Спомням си още първото изпълнение на Увертюрата от Мюфа, когато органовата звучност, постигната от Бакалов през 13-те струнни, раздвижи публиката в залата с изненадващата трансформация на звука. Пиесата остана като марка за ансамбъла. А тук, може би поради разширения щрайх, органовата алюзия бе по-ефимерна, не се открои така категорично като ефектна темброва метаморфоза на струнните.
В своя първи концерт за пиано, тромпет и струнни Шостакович провокира въображението с цитатна игра, която определя и пародийността във внушението на концерта. Цитати от Хайдн и Бетовен, каденца върху известно клавирно рондо на Бетовен, отпратки към виртуозния почерк на Паганини и Лист, с две думи – тематизъм, който предполага изобилие от звукови находки в един по-скоро ироничен прочит. Солисти на концерта бяха великолепните наши инструменталисти пианистката Надежда Цанова и тромпетистът Петър Македонски, които не за първи път се срещат в това произведение. Цанова предпочита обаче лиричния прочит, който отнема пародийното от авторовите „отпратки” към клавирното минало. Македонски бе толерантен партньор в тази посока и така творбата се обърна смислово. Но финалната част наложи зашеметяващо вихрено движение, в което „потъналата катедрала” на гротеската изплува, открои се и щедрото богатство на идеите, концертът завърши с бляскаво клавирно „изявление”, придружено от фанфарните възгласи на тромпета.
Кулминацията на концерта бе симфонията на Васил Казанджиев. Забележително произведение, което в своите 30 минути „съобщи” на публиката раздиращата дилема човек-свят, която днес е пред всеки мислещ и чувствителен човек. Тази релация е в основата на романтичната концепция, но и съвремието дава достатъчно основания за дефиниране на сложната парадигма във взаимоотношението на личността и правилата, които средата му налага. След „Нирвана” и „Lux Aeterna” (съответно IV и V симфонии), Казанджиев отново припознава симфонията като жанра, в който най-пълноценно може да вгради и развие идеите си. Два контрастни пласта са в основата на творбата – агресивният „каскаден” пласт, обоснован темброво предимно в ерупционните мотиви и пасажи на духови и ударни, и пластът, който изразява някакъв вид уединение в тишинно пространство, „раздадено” на струнни във висок регистър с допълващи вибрациите им тембри. Както и досега, Казанджиев отново показва извънредна чувствителност към специфичните възможности на тембрите и тяхното съчетание. Не мисля, че тембърът тук е неутрализиран напълно, както споделя диригентът в програмата. Тъкмо обратното, но просто в тази симфония има различна функция - в „Каскади” тембърът някак се персонализира през „репликите” на отделните инструменти, които произвеждат активни, въздействащи диалози и звучат с различна конотация – на отчаяние, на ирония, на примирение, на агресия, самонадеяно или насмешливо, безпардонно или рязко, грубо... Съвсем четливо, като жокер в посланието си, Казанджиев ни поднася джазиран епизод-клише със задължителния синкопиран бийт, с пицикатите в басите, с щастлива елементарност на ударните – сякаш портрет на баналността, на епидемично разпространилия се entertainment-прехлас (нямаше как да не си спомня първата симфония на Шнитке, а и не само, въпреки че подходът е съвсем различен), за да се стопи в линията на въздействаща, открита носталгична емоция. Към края на симфонията каскадите се връщат през призмата на отделните групи с нарастваща агресия, прерастват в ужасяващата бездушна канонада на механичен квази остинатен ритъм, в инструменти в ниския регистър, като звуков идиом на настъпващ апокалипсис. Финалът се подчини на поредната каскада, която все пак се устреми нагоре и... спря. Тишината след финала на симфонията сякаш бе реалният край на драмата.
Грабваща, спонтанна, горчива артистична изповед – така бих определила това най-ново оркестрово творение на майстора Казанджиев, което имаше щастлива премиерна съдба. Рядко се случва да се чуе толкова изпипана работа с оркестър в ново произведение, толкова силно ангажирано инструментално присъствие от страна на музикантите, което естествено е заслуга и на сериозния прочит на диригента Герган Ценов – не може да има по-истински жест на благодарност към Учителя.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”