Български  |  English

Въведение в небостъргача

 
За разлика от САЩ, останалият свят няма точно определение за небостъргач. Според Уикипедия, небостъргач е "много висока, непрекъснато обитаема сграда", като под непрекъснато не се разбира целогодишно, а по цялата височина. Ако отворите „Нойферт“ (прочут архитектурен нормативен справочник) от 60-те години, ще прочетете, че високи са сградите над 22 метра. Това определение до голяма степен отговаря на европейските представи, които далеч не са лишени от логика. Това мнение все още битува в Швейцария. През изминалия половин век светът се американизира дотолкова, че небостъргачите се превърнаха в световно явление, от което американците прогресивно изостават.
Според едно инженерно определение, висока сграда е всяка, за която страничното натоварване от вятър е по-важно от собствения вертикален товар. За съжаление, инженерното определение е неприложимо в ежедневието. Според стар щатски закон, небостъргач е само сграда, по-висока от 500 ft (около 150 m). Така погледнато, по света истинските небостъргачи са малко и в София все още не говорим за същински небостъргачи, но думата гъделичка самолюбието. Нямам нищо против всеки да нарича и сградите под 40 етажа небостъргачи, ако му доставя удоволствие. Иначе става дума просто за висока сграда – хайрайз, както казват американците. В София има няколко десетки 18-20 етажни сгради, за съжаление – жилищни. Офисните бяха две – Министерството на транспорта и Енергопроект – и двете много под 40 етажа. Най-високата жилищна сграда на Европа доскоро беше в Москва - 264 m висока – напълно в духа на сградите им от 50-те и също като тях непригодна за добро обитаване. Известна надежда за добро обитаване дава проектът "Посуканият торс" на арх. Сантяго Калатрава за Малмьо, Швеция. В момента най-високата жилищна сграда е тя – от горните етажи се вижда Дания.
 
Основен проблем
Основният проблем на високите сгради и на небостъргачите не е конструктивен. Вече няма значение площта на сечението на опорите спрямо застроената площ. Много високите като правило са и много дебели сгради – иначе биха се скършили. Поради това, типовите им етажи са потискащо ниски и тъмни. Дори ако комуникационните ядра и сервизните помещения (които няма как да са малки) заемат голямата част от сърцевината на сградата, пак полезната площ в дълбочина се използва при изкуствено осветление и вентилация. Затова работната среда на небостъргачите е антихуманна, каквото и да е техническото съвършенство на сградните инсталации. Все по-малко стават небостъргачите с конструктивна височина под 4 m за типовите етажи и пак този метър в повече над окачения таван и под повдигнатия под не стига за нормалното обитаване на етажа. Не поради щастливо хрумване, а с цел да се хуманизира работното място, архитектурни гении, като Роджърс, Пей и Фостър в Лондон, Хонконг и Франкфурт, пожертваха значителни обеми за пробиви, атриуми, зимни градини и сдвоени етажи. Фостър вкара слънцето в сърцевината на банката си в Хонконг с помощта на огледала... Докато българските работодатели не са готови (а те няма как да са) на подобни жестове, няма много смисъл българските архитекти да се натискат да проектират небостъргачи – те априори не могат да станат добри. Или поне малко по-добри от хилядите хайрайзи по света, където служителите са нещастни мишки, затворени в бонбониери – отвън лъскави, отвътре – ад. Истинският критерий за добра архитектура не са рекордната височина, нито изразителната форма, а оптималната комбинация между деловите качества на интериора и адекватни конструкции, които доближават качествата на високите сгради до тези на обикновените.
Да видим кои качества на модерната архитектура все още не са типични за свръхвисоките сгради. Да си представим кула със сечение от около декар и половина (или размери 40 х 40 m, които са типични) и стълби, асансьори, тоалетни, инсталации (в централно ядро 14 х 14 m, каквото е възможно). При положение, че дневната светлина достига максимум на 7 m навътре от фасадите (каквито и да са прозорците), до ядрото остават още 6 тъмни метра от всички страни. Там можем да направим тъмни офиси, да сдвояваме коридори, да предвидим на всеки етаж стаи за заседания, почивка и архиви и пак няма да оползотворим вътрешните части. Можем да разположим еднопространни офиси (с "пейзажно" обзавеждане) върху 13-метрови греди, все едно – вътрешната половина ще бъде тъмна. А можем и да оразмерим комуникацията и клозетите разточително, но тогава обслужващата площ ще стигне недопустимо висок процент. Ако целта единствено е да направим впечатление на публиката, това не би имало значение, но ако искаме приличен доход от сградата, противоречието е нерешимо. „Близнаците“ на Ямасаки (две съвършени квадратни призми на предела на възможностите) никога не бяха наети повече от 75%. Новите сгради в Долен Манхатън не ги повтарят - 60 на 60 m беше прекалено голяма дебелина дори за сграда, висока 400 m. Следователно, пионерът на европейските небостъргачи "Пирели" (на архитект Понти и инженер Нерви) в Милано има много по-логичен лещовиден план в сравнение с хилядите правоъгълни призми от по-късно време. По принцип, високите пластини с по две комуникационни ядра имат значителни предимства. Когато ядрото не препречва двустранната видимост от средната част на сградата навън, дори голямата обща дебелина не е така потискаща, а вътрешната ориентация е по-добра. Различното третиране на късите и дългите фасади разнообразява екстериора, подобрява ориентацията, планът се съобразява адекватно с изложението и ветровете, по-широкото стъпване върху две ядра дава по-добра устойчивост, по-добра евакуация и т.н. Във всички случаи е за предпочитане пейзажното (свободно) разположение без преградни стени на работните места. С него Европа вече свикна, но България още не го познава.
Щом е така, защо пластините по света са много по-малко от кулите? Заради натоварването от вятър, малките парцели, но също така от неразбиране, донякъде от глупост. И защото високите пластини изглеждат прекалено тромави. Например - сградата на ПанАм в Ню Йорк – нищо, че е проектирана от Гропиус. Интересна разновидност на високите пластини е пластината с пробиви. Има небостъргачи с ветрови генератори вътре в пробива – може да не са ефикасни, но правят добро впечатление.
 
Конструкциите
На пръв поглед, въпросът с конструкциите е решен окончателно – преди 50 години стоманените заварени скелети достигнаха конструктивно и технологично съвършенство. Имаме с какво да се гордеем – българи първи завариха алуминий. Напоследък стоманобетонните скелети са успешна алтернатива на стоманата на все по-голяма височина. Комбинацията от стоманобетонни ядра и периферия от стоманени скелети е масово явление. Необходимостта от пожарна защита (тук бетонът е незаменим) води до използването му винаги, където е възможно непрекъснато леене в пълзящ кофраж. Самите етажни плочи ще се изпълняват само от стоманобетон. "Близнаците" на Ямасаки нямаха междинни колони – само ядра и носеща фасада, като дължините на гредите между фасадата и ядрото бяха гигантски – именно те поддадоха при пожара – още една причина да предпочетем пластината пред кулата - гредите на пластините са по-къси. При големите подпорни разстояния инсталациите не могат да преминат през гредите между окачения таван и плочата. Затова добро решение би било да се редуват носещи и носени етажи – така поне част от етажите ще са без междинни конструкции.
Естетическият проблем на мащаба на носещите конструкции при етажите с различна форма и конструктивно съдържание се решава по-лесно.
Най-неподходящо архитектурно решение е масовото - размерите на опорите, на подпорните разстояния и на гредите, предназначени за нормални височини, са пренесени механично от обикновената сграда във високата. В противовес стигаме до идеята за "едрия кокал". При него конструктивните елементи удвояват и утрояват дължините си, колоните стъпват на разстояния повече от 10 m по фасадите, изявяват се диагоналните връзки, появява се необходимост от друг тип окачване/опиране на етажите, защото височините на подпрозоречните парапети плюс тази на окачения таван са недостатъчни за размера на необходимите греди. Първата сграда, която използва „едър кокал“ при напълно традиционна, проста схема на опиране, е „Сиграм“ на Мийс ван дер Рое. От стотиците по-късни небостъргачи онези, които могат да се мерят със „Сиграм“, се броят на пръсти – „Юниън Карбайд“, „Стейт Илинойс“, още няколко. За архитектите остана недостъпно онова, което за Мийс е било очевидно. „Едрият кокал“ спечели терен в принципно различни сгради, от които забележителни са „Сенчъри тауър“ в Токио и „Хонконгско-Шанхайската банка“ на Норман Фостър, „Китайската банка“ на Пей в Хонконг. Впечатляващо едра конструкция има Културният център "Помпиду" (известен като "Плато Бобур"), но това дори не е висока сграда – по-скоро е широкоплощна. Нейните пространствени свободи покриват представите за модерна сграда. „Най-едър кокал" използва Йо Мин Пей в „Китайската банка“, но там "кокалът" е скрит по ръбовете на призмите за разлика от скелетите на Фостър, Пиано, Калатрава – истинските наследници на архитектурата "ъв скин енд боунс" на Мийс.
Щом пространството на високата сграда е дори по-ценно, отколкото на обикновената, едрите, но малко на брой опори носят функционални предимства. При обикновените скелети пределът на уедряване на елементите е нисък. Гунар Бъркърт направи банката в Минеаполис с окачени като на въжен мост етажи, за да разбере светът, че между 5 и 50-етажната сграда има съществена разлика в конструктивната схема. Малцина, най-добрите всъщност, последваха примера му. Дори великият Танге се върна към "нормални скелети" в многобройните си небостъргачи. Изостави метаболизма и гигантските мащаби. Да правят архитектура с конструкцията в естествения й вид преди всичко е привилегия на малцина – Фостър, Пиано, Роджърс, Виньоли, Пей, Калатрава, Гримшо – от живите архитекти; и, разбира се – Райс, Аруп, Цубои – от инженерите. Други не останаха на тази полица.
След като за конструкциите на високите сгради меродавни са ветровите и сеизмичните натоварвания повече, отколкото собственото тегло, логично е конструктивната схема да отразява същността си на вертикална конзола (запъната в земята). Най-високата сграда в момента – 800-метровата Бурж Дубай – има характерния вид на конзола като силует, но не и в конструктивната схема. Силуетът на Буржа поразително прилича на силуета на непостроения "прериен" небостъргач на Райт (проекта "Илинойс" – миля висок), което показва, че колкото по-високи стават сградите, толкова по-малко шансове за разнообразие имат те. Идеята част от скелета и неговите противоветрови връзки и земетръсни шайби да се извадят отвън по принцип е добра (както навремето Готиката е извадила отвън аркбутани и контрафорси). Тук обаче се намесва невежата „украса с конструкция“ - изключително зловредно явление. "Едрият кокал" пред фасада прави добро впечатление, но допълнително засенчва и без това тъмните интериори. С този ефект от ефектните си диагонали се сблъска още SOM при "Джон Хенкок" в Чикаго. За да се компенсира засенчването, изваждането на скелета пред сградата трябва да бъде придружено с други преимущества, каквито по принцип са възможни. Уедряването на конструктивните елементи, освен ускоряването на монтажа, носи естетически печалби – решава проблема с мащаба – винаги тежък при огромните сгради.
 
Пространството
Несъмнените достойнства на модернизма бяха свързани със свободния план, протичащото пространство, свободните (от конструкция) фасади, използваемите покриви-тераси, свободните (пробити) партери. Тези свободи и възможности новите технологии и конструкции предложиха, но във високите сгради по света и у нас бяха използвани в под 1% от случаите. Погрешно е схващането, че високата сграда трябва да е икономична, че трябва пространството да се пести. Тъкмо обратното – високата сграда по начало няма как да бъде икономична и ако пести пространство, то значи, че освен че е скъпа, е и лоша. След като основната причина да я има е амбицията, а не стопанската сметка, икономията на пространства е дълбоко погрешна стратегия. Пръв го разбра Джон Портман, който в калифорнийските си хотели направи атриуми (вътрешни покрити дворове) през етажите отгоре до долу. Беше близо до ума, че ако градската панорама вече не представлява добра гледка, ако прозорците не бива да се отварят заради вятъра, смога и климатизацията, то вниманието трябва да се насочи навътре. Още повече, че небостъргачите така и така са дебели. Банки и офиси последваха Портман, дори многоетажните лаборатории, дори разположените в природна среда сгради имат атриуми през всички етажи. Именно прагматичните американци пожертваха полезен обем заради общото качество. Европа неохотно ги последва. Абсолютно ненужен атриум направи арх. Георги Стоилов в РВД – работна сграда без обществени функции – точно защото празното пространство е присъщо на голямата архитектура. Няма добра архитектура без "пожертвано" пространство – отвън или вътре. Това правило е императив за големите архитекти. По ред съображения ще наблегна, че по-добре е отвън сградата да бъде гладка и проста (обтекаема), а "раздвижена и разчупена" – вътре, което при високите и много високите не е лесна работа. Не само заради инстинкта на собственика да пести пространство, а защото е трудно – конструктивно, ергономически, инсталационно, но се налага. В името на свободата, разнообразието, красотата, здравия смисъл – четирите тук вървят ръка за ръка в една посока, както в живота рядко се случва.
 
Функциите
Многоетажните сгради са рожба и функция на асансьора. Правилното оразмеряване на небостъргача започва и свършва с плана на асансьорите и асансьорните вестибюли. Нуждата от асансьори и техните фоайета не е една и съща на партера, на 15-ия и на 45-ия етаж. Асансьорите по принцип се движат вертикално и тяхната сумарна площ е константа. Още от раждането на "Близнаците" на TWC в Южен Манхатан в една и съща шахта се движат по няколко асансьора един над друг с неизбежното прекачване. Май точно Минору Ямасаки пръв ги беше въвел, след като сънувал решението... Иначе, ако се вярва на една френска формула от 80-те години за площта на асансьорите и стълбите като функция от броя на работните места, излиза, че от 30-я етаж нагоре няма смисъл да се строи – комуникациите изяждат повече от половината етажна плоча. За щастие, пречките скоро бяха преодолени. През 2008-а най-бързият (арабски) асансьор в света се движеше с 18 m/sec, кабината е двуетажна и тежи 6.5 тона заедно с пътниците, което вероятно не е предел. Броят на пътниците не може да се увеличава безкрай заради времето, необходимо да пълнят и празнят кабините. По-добре да има малки и много асансьори, отколкото големи. Така блъсканицата на етажните фоайета се избягва, а партерите като правило се дублират с галерии – иначе пътниците си пречат. За да разберем дали един проект изобщо става за висока сграда, първо гледаме плана на среден типов етаж и после на партера – големината на ядрата и тяхната форма ни дават най-важната информация. Една нелоша идея е на крайните спирки пристигащите и заминаващите да се разделят по нива – като на летище. Сайтовете на най-дръзките инвестиционни проекти дори след конкурсите избягват да публикуват планове, което показва, че по тази линия нещата не са наред. Напоследък и специализираните списания не публикуват чертежи, а само огромни 3D-та – като за малоумни.
Все по-често срещаме смесени функции във високите сгради – офиси и ресторанти, но също магазини, клубове, кина, жилища и детски градини. Най-прекрасните комбинации остават „Спайръл билдинг“ в Токио на Фумихико Маки, сградата на братя Пасарели в Рим и „Хаас Хаус“ във Виена, където разликата във функцията води до разлика във формата, но те дори не са високи сгради. Колкото по-смесена е функцията, толкова по-трудно можем да си представим хубави жилища на висок етаж. Все пак, доброто обитаване е свързано с височината на истински дървета пред прозорците. Във високите сгради на височината на дърветата има главно етажни гаражи. "Партерите" са от кота +15 m нагоре. Когато първите нива са предназначени за обществени функции с масов достъп, тогава там има ескалатори и те разсредоточават полезно пътниците на асансьорите. Понеже масовите функции и самите ескалатори искат място, все по-рядко площта на партерите е равна на площта на типовия етаж. Сиграм, Стейт Илинойс, Перейрас прикс, WTC са вече малко вероятни. Което значи, че небостъргачите повече не могат да бъдат вълнуващи призми, „забити директно в земята“, а имат сериозни "постаменти" от два до дванайсет етажа. Понякога в постаментите се побират цели гари на масовия транспорт, аудитории, банки, казина, кинотеатри. Нито в България, нито в чужбина нормите за паркоместа могат да бъдат удовлетворени в парцела на небостъргача. Законовите изисквания за паркиране са част от причините, които бавят "небостъргачите" в София и Бургас. Вместо да се чака предприемачите да нарушат закона, не е зле паркирането в общински гаражи (в комбинация с високи частни сгради наблизо) да се оформи като юридическа възможност. Асансьорните ядра, собствените конструкции и инсталации често правят невъзможно паркирането в очертанията на хайрайза. Няма логика да подчиним конструкциите на небостъргача на ритъма на колоните в гаража отдолу. Толкоз повече, че според българския закон, не можем да влезем от паркинга директно в асансьорно фоайе – трябва да излезем първо от подземието и отново да влезем в сградата пеш. Макар че теоретически, ако осигурим достъпа, евакуацията и вентилацията на подземния паркинг в своя имот, засега имаме право да паркираме до центъра на Земята, много рядко това може или си струва да стане на повече от три подземни етажа.
По ред причини, механизираните и автоматизираните гаражи имат предимство пред рампите. Първо, за да функционира, високата сграда така и така има нужда от гарантирана енергия – автоматиката винаги трябва да работи. Второ – да се вентилира гараж през цялата колосална височина на небостъргача е неприятна задача. Да се паркира на първите две подземни и две надземни нива е нерентабилно, като се има предвид за какво друго могат да бъдат използвани. Трето – модата всеки да кара собствена катафалка рано или късно ще премине и гаражите ще станат излишни. Има много смисъл, редом с високите и свръхвисоките, в тяхната сянка, откъм лошата им страна, да се издигат не чак толкова високи (и скъпи) етажни гаражи, като отнапред се мисли за тяхната функция, когато тенекиеното стадо ги напусне – това може да се случи съвсем скоро. Такова решение дава сериозни композиционни възможности.
Независимо дали високата сграда има разнообразни или еднородни функции, винаги има смисъл грандиозните обеми да бъдат разчленени – в съответствие с конструктивната и композиционна логика, във връзка със съдържанието. Еднородните обеми на ранния модернизъм ненатрапчиво, но категорично съдържат ренесансово триделно членение. Въпросът за висока сграда, получена от натрупване на няколко ниски една върху друга, е третиран още от Алберти и отречен като възможност в масовата практика и от историята на архитектурата. С появата на свръхвисоките обаче проблемът отново е на дневен ред. Повечето така и така имат „цокъл" или "постамент" – широкоплощно тяло, на свой ред гигантско, което има принципно различни съдържание, предназначение, конструкция и емоция в сравнение с кулата. Завършекът в горния край е третият елемент, който заслужава внимание. Функционалното му съдържание варира - просто шпил, антена, емблеми и реклами, хеликоптерна площадка, панорамна тераса, плувен басейн, резервоар за вода, противотежест, заседателна зала, апартамент на собственика, технически помещения, ресторант, шпионско гнездо... и техните комбинации. Няма да се учудя, ако след 11 септември някои сгради имат картечници и ракети "небостъргач-въздух" на покрива. След „рибата меч“, сътворена от Ван Ален за „Крайслер билдинг“, светът видя всякакви шлемове и капители по високите сгради, включително никакви в епохата на модернизма. От функционална гледна точка правилно и неизбежно е най-горе да има технически етаж за инсталациите. Ако остане място – и други функции, чието присъствие няма как да бъде заявено в общия силует, освен чрез преувеличение. Добър начин е "различната функция на последния етаж" да остане скрита. Няма рецепта, затова грозните завършеци са много. Използваеми покривни тераси под открито небе са възможни в много ограничен климатичен пояс. За България – по-скоро не, но като зали с масов или ограничен достъп, зимни градини, изложби, ресторанти – по-скоро да. Когато високите сгради са няколко наблизо една до друга (както би трябвало), не се рентира горе да имат едно и също съдържание. Има смисъл да са свързани с хоризонтални връзки, които биха подобрили безопасността и използваемостта, устойчивостта на сградите. След като това беше измислено и нарисувано още от Сант Елиа, защо не се прави? Защото футуристите неглижираха проблемите на безопасността. Най-често специалните функциите на последните етажи се обслужват от самостоятелни асансьори без междинни спирки отдолу догоре, които се контролират долу. Не можем да оставим публиката да обикаля безконтролно по покривите...
 
Инсталациите
Инсталациите в небостъргачите са много, сложни и разнообразни. Климатизацията на високата сграда е проблем, напълно непознат в България. Нямаме нито един специалист по тази част. Тук ще стане дума само за пожарогасенето. Помним как героят-архитект на Пол Нюман угаси един пожар, като изпразни от раз водата от резервоар на покрива на небостъргача си. Не вярвам да е възможно да се гасят пожари по този начин, но идеята да имаш на разположение значително количество течност под налягане, което в момента на пожара не зависи от помпи, заслужава внимание, въпреки че водата не е най-ефикасният материал за гасене, а освен това замръзва. Понякога щетите от гасенето са съизмерими с щетите от пожара. Но басейн, палми и солариум на покрива, съчетани с пожарогасителни функции, е примамлива идея.
Неизбежната климатизация на високите сгради е свързана днес с терористични и хигиенно-медицински заплахи – все по-важни в последно време. Може би дълго още възможността „да си отвориш прозорците“ ще бъде по-голям лукс от възможността „да се любуваш на панорамата“. Но и далеч не всеки труженик в „дебелата сграда“ има достъп до панорамата, пък и служителите са там по-скоро да работят, отколкото да се любуват...
За водопровода и канализацията точно тук не ми се приказва...
 
Да обобщим
Напускам кожата на българин от старо време, отрасъл с поговорката "на гол тумбак, чифте пищови", защото поговорките не се връзват с действителността. Има немалко добре облечени български (руски, турски, арабски) тумбаци и доколкото "народната власт" е в ръцете им, вероятността за български небостъргачи стана сериозна.
Във връзка с днешното интензивно обсъждане на високите сгради, читателят без труд ще разпознае типажите на прагматика, циника, реалиста, учения, позьора, фантазьора, хроникьора, сеирджията и песимиста. Лошото на ситуацията е, че добра архитектура се прави с комбинираните усилия на всички изброени, които поне не бива да си пречат. Всеки има право (особено ако докаже произхода на парите си) да прави глупости, но архитектите са длъжни да ги предотвратяват. Архитектите стоят извън кръга на гражданите, които имат право на глупост. Такъв е житейският им жребий – сами си го избират.
Небостъргачите са чудовища, които поглъщат огромни количества енергия, включително психическа. Същевременно свръхвисоките и високите сгради (до 40 етажа) страдат от сериозни ограничения на възможностите за функционално разпределение на етажите. Гъвкавата планировка и алтернативното използване на етажите са почти изключени. Технологичните преустройства и реконструкции са практически невъзможни. Комуникационните и инсталационните обеми заемат прекалено голяма част от общия обем, докато добра работна атмосфера и разнообразни впечатляващи пространства се постигат с цената на прекомерни разходи (на енергия и всичко останало). Изтеглянето на комуникационно-конструктивните ядра от средната част към периферията на високите сгради е желателно. Изваждането на носещите и укрепващите конструкции извън сградата, намаляването на техните сечения се препоръчва. Един от начините за това е да се редуцира огъването в елементите. Небостъргач, в който всички конструктивни елементи работят само на опън или натиск, е идеален случай. Похвално е конструкцията да съчетава носеща и укрепваща роля. Ветровото съпротивление на високите сгради зависи преди всичко от тяхната геометрия. Балансираното натоварване на конструкциите е задължително. Екологичните качества на архитектурата вече станаха задължителни. Високата сграда няма високите цели и възможности на широкоплощната (културния център "Помпиду") - например, възможност за периодична/спорадична препланировка и префасадиране, както и за:
- промяна на етажните височини без намеса в главните конструкции;
- възможност за драстични промени в натоварването на (конкретен) квадратен метър, без това да застрашава общата устойчивост;
- възможност за изместване на комуникационните ядра със стълбите и асансьорите, вентилациите и канализациите встрани от централната ос;
- свободно отваряне на пробиви, премоделиране на етажните плочи и включване на нови етажи или галерии навсякъде по височината на сградата;
- сградна обвивка с енергоспестяваща роля – фасада, независима от носещата конструкция;
- свободни и преливащи се пространства с разнообразни алтернативни форми и свойства навсякъде по височината на сградата;
- възможност за допълнителен растеж нагоре и встрани; допълнителни комуникационни и конструктивни връзки извън сградата;
- възможност сградата да се самозащитава при пожар, природни бедствия, агресия и вандализъм;
- висока енергийна ефективност, собствено производство на енергия от възстановими източници;
- възможност за лесно възстановяване на ограждащите конструкции след земетръс, пожар и ураганни ветрове;
- лесна и достъпна поддръжка, възможност за генерални ремонти без промяна на носещите конструкции;
- безупречна евакуация, хуманна работна среда и вълнуващ образ.
Възможно ли е в една сграда или в комбинация от няколко високи сгради да се съчетаят толкова много изисквания, повечето непознати до момента? Естествено, това ни е работата. За да можем да се справим обаче, урбанистите трябва да са наясно какво се иска, какво е нужно за добрата архитектура. И да предвидят достатъчно място на подходящи места.
---
Моята позиция беше формулирана (от студентите ми!) по най-точния начин и ако трябва да се сведе до две изречения, те биха били следните: България трябва да се съпротивлява до последно на строителството на високи сгради на своя територия. Когато това не помогне, трябва да направим всичко възможно те да бъдат не просто високи, а истински архитектурни шедьоври – функцията, здравината, ползата и красотата да са на високо равнище.
още от автора


2 - 29.05.2017 10:40

ЗА НЕБОСТЪРГАЧИТЕ
От: Ivan Lapatov
ЗА НЕБОСТЪРГАЧИТЕ
I
Архитектурата е не само утилитарно изкуство, тя прави всичко онова, което е не-природа. Само тя дава възможността да се създават въображаеми построения, които могат да бъдат описани като Kubla Khan инстинкт, който води дълбоко в човешката природа и ни връща към зикуратите и Вавилонската кула. Малко са тези които могат да удовлетволят този инстинкт, но пък милиони могат да се радват на резултатите му. И това е, което се прави - трансмутация от артистичен егоизъм в популистка радост на масовата култура
II
Във вертикалните построения има не само много архитектура, има по много от всички изкуства. Във всеки случай не винаги е толкова просто да се отдели полезното от изящното, разсъдъка от въображението.

През 1870 г. френското правителство, за да отбележи наближаващия стогодишен юбилей на Американската независимост, възлага грандиозен монумент на майстора на морски фарове и военни уклепления Frederic Auguste Bartholdi (1834-1904). Той избира Bedloe's Island от пристанището на Ню Йорк за това, което ще стане най-голямата скулптура в света (за времето си) , а също толква известна.

Bartholdi предвижда драпирана фигура на Свободата, 46 метра висока, произведена във френски работилници. Материалът е листа от кована мед, занитени и свързани чрез метални пръти към вътрешна конструкция, произведена от Viollet-le-Duc и проектирана от Gustave Eiffel (1832-1923). Завършената скулптура била демонтирана и транспортирана с кораб през Атлантическия океан в 1886 г. и монтирана отново, и разположена на пиадестал, проектиран от Richard Morris Hunt, с гравирана поема от Emma Lazarus “…Give me your tired, your poor, your huddled masses…”

Латерната, горе във факела, осветена с електричество, има полезна функция на насочващ светлинен фар, по последни технологии и натоварен със символично значение да дава път на емигрантите към свещенната земя на Свободата. Много хора, които са я видели тогава, са я намирали за красива, и все още е такава. Статуята на Свободата може да се определи като първи пример за Символично изкуство.

Три години по-късно Eiffel прави своята прочута кула като център на Парижкото изложение през 1889 г. Това било технологичен триумф на гениална творческа сила създала предварително изработени елементи, след това сглобени на място само от четири крана, за невъзможен сега 26 (двадесет и шест) месеца срок, от бригада с не повече от 250 човека.

За седемте месеца на изложението, Айфеловата кула е впечатлила 2 (два) милиона посетители, а до сега над 500 (петстотин) милиона и повече, включително онези които отиват сега да видят един от най-познатите и влиятелни символи.

Това са само два примера от най-посещаваните построения в света, и двата - изящни произведения на изкуството. Дали са красиви или не, субективно или обективно, актуални или архаични – въпросът е неуместен.

Възможно е да се твърди, че винаги има нещо удивително в американската архитектура, дори и в най-утилитарната. Нищо не изразява това по-добре от историята на небостъргачите. Има друга първична сетивност, дълбока и антична - да се строи на етажи. Китайски пагоди на 10 етажа, Тибетски дворци на 20 етажа, Йеменски къщи на 9 етажа, жилищни кули Болоня, коя от друга по-високи в името на фамилната гордост, богатство и чест. Средновековие и Ренесанс.

Небостъргач е понятие от края на 18-ти век отнесено и към най-високото триъгълно платно на ветроходите, и към порода високи коне - Skyscraper, победители на Epsom Derby през 1789 г. Първото регистрирано присъединяване на нагледа за сграда към понятието небостъргач е регистрирано през 1880 г. за Queen Ann's Mansions, построена в Westminster по традиционна технология.

Истински високите сгради, обаче намират основания в три условия:
1. Метална конструкция
2. Асансьори, снабдени с двигател и
3. Силна финансова принуда при концентриране на офисни сгради в градски квартали с високи наеми и цени на недвижимите имоти.
Точно те правят Чикаго първият Град на Небостъргачите, като за разлика от своя съперник по местоположение - Сейнт Луис, Чикаго не носи Кръста на Гражданската война.

д-р изк. Иван Лапатов
1 - 27.05.2017 17:32

С БЕЛИ МЕНЦИ ЗА ВОДИЦА
От: Петър С. Д.
НачасА' му възразявам на Павел Попов, понеже се беше оплакал тук, че КУЛТУРА никой не я е чувал из РЕПовете, че няма значение какво и дали изобщо пише, че "никой не ме обича", демек. Но цял следобед не ми стига този път, такъв монументален трактат имаме изненадващо с кольо колев да громим. Щем, щем!

Дълбоките води за СТАРхитектите като Сантиаго Калатрава (майстор КОРАБОстроител според нас - ей т'ва даунтаун дето още му завинтват бурмите и лепенките дано е закотвено, че тукашните урагани...) ще ги избегна. Насаме, с пяна, друг път.

Но дребнотемие за заяждане не липсва:

"За водопровода и канализацията точно тук не ми се приказва..." ли?

Аха, ти композиционните стратегии хубаво си ги избистрил, ала в задното дворче малко "септична яма" може в Долно Нанагорнище, но Стъргачът не допуска таквизи волности. С бели МЕНЦИ ЗА ВОДИЦА да пратиш снахичката да прецапа до Хъдсън Ривър от 33ия етаж? Тц.

И тук опира н. до кокала: предназначението на тези имоти ОБИТАВАНЕ ли е наистина, функция има ли същинска, или е просто ПАРКИРАНЕ НА ЕДНИ ПАРИ, на петродоларите, на почтено придобитите трудови доходи от запъхтяните шейхове и олигарси, олигархки и техните олигархчета? Кушнер, милият, че той няма 30тина, и той като наш ДЕбеЛЯН БЕЙевски - дали портиерът ще го познае та да го допусне до асансьора?

"Моливи" ги наричат такива архитектури =осем крачки насам, осемнайсет натам, па 55 етажа нагоре= забучени все по-начесто из силуета на мегаполиса. От механотехникума по типови чертежи им монтират скелета и карантиите, по каталог няколко вида оформления на фасадата, не че някой ще се развълнува. Who cares ...

Виж ги из лъскавите журнали подредените им "интериори" - партакеши да забелязваш? Че аз от цяла изба и таван даже и до гаража вече преливам от "потреби" та жена ми ме гледа накриво: докога отлагаш сортиране и изхвърляне? Как да оцелея в Скрейпъра повече от седмица - с доставки от пицерията ли? Блондинки - да, отвреме-навреме, ама довреме ...

За паркирането може и да си прав, хайде, но на черната лимузина от УБЕР по телефона няколко пъти тази година да не би да се разтревожим да й берем гайлето? Москвето да го паркираш имаш нужда ти, че реколтата до Дамския Пазар (бивш Женски) всяка есен е сериозна тематика, но тя не е за КУЛТУРА.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”