Български  |  English

За лимеца на думите
и Ганковото кафене

 
Искам да започна този текст с един от най-пълнокръвните женски образи в българската литература, кака Гинка. Тя не е от онези Вазови герои, които вдъхват преклонение и стават имена на улици, не е символ на нещо си и не служи за развиване на националното самосъзнание. Кака Гинка е затова пък изключително разпознаваема като типаж, правдоподобна е и е способна да предизвика емоционална реакция у читателя – тя е „рисувана от натура” с онзи усет за общото, който очарова у големите автори от Брьогел до Шекспир. Вазов наистина умее да описва живи персонажи – Кириак Стефчов с неговото „Аз излазям”, доктор Соколов с плана му за лечение на любовната мъка у Кандов или, да прескочим дувара на кориците към друго произведение, Селямсъзът и Копринарката от „Чичовци”. Който каже, че мустакатият писател не е заслужил мястото си в българския канон, ще му окача умряла котка на портата.
Онова, което най-много пречи на живото възприемане на Вазов, е неговият успех – тоест, успехът на неговия национално-литературен проект. Той наистина успява да формира начина, по който мислим за историята и въобще за българската си идентичност – и сам става част от тази вече институционализирана митология. Това има и положителни, и отрицателни последици – от една страна, каква ще е тази общност без колективни митове; от друга страна, тяхната свръхсила ги прави предварителни победители във всеки сблъсък с историческата наука, каквито и да са нейните аргументи. Освен това, спояването между Вазов и образователната ни (и политическа) система го превръща в инструмент за други цели: примерно, пропускателен пункт на границата между прогимназиалния и гимназиалния курс. По традиция душите на седмокласниците биват преведени към горните класове в лодката на баба Илийца; ще се въздържа от сравнение с митичния Харон, но да знаете, че си го мисля.
Защото много често установяваме, че докато сме писали за преклонението пред подвига на бунтовниците и другите задължителни фрази, превръщащи литературознанието в екзегеза на свещени текстове, бебето на живия интерес към българската литература е умряло. А жалко, защото тъкмо Вазов би могъл да го научи на страхотни неща – например, на наблюдателност, на самоирония, на различаване на фикция от реалност (вж. „Многострадалната Геновева”).
Вазов е и прекрасен повод да поговорим за автентичността – мит ли е тя, както смята например Гарет Грифитс, или следва чинно да стриваме лимеца на фолклора, за да бъде българска нашата литература? Самият той няма вкус към жанрова и езикова архаизация на своите произведения, не облича символично носия, каквато и да е темата му. У Вазов „автентиката” значи нещо друго и доста по-сродно с живота.
Затова мисля, че издаването на определен брой екземпляри на „Под игото” на „тийнейджърица” има смисъл – дори доколкото предизвика множество автентични, в смисъл на „нерегламентирани” реакции, зададе въпрос, на който не може да се отговори със задължителните фрази от подготовката за матурите. „Как би реагирал Вазов, ако види това?”
Не знам, но ето как си представям, че биха реагирали неговите герои:
Чорбаджи Марко би хлопнал с книгата по главата някое от поизточилите се деца, би го поскастрил как пише и би се пресегнал към чинията с гроздето.
Кириак Стефчов би казал: „Тук се говори против Негово величество Патриарха на българската литература и аз излазям”.
Боримечката, струва ми се, би се провикнал от някой баир: „Ако има жени трудни или хора със слаби сърца, да не четат”.
Доктор Соколов би обявил, че неговата Клеопатра се е научила да ръмжи на шльокавица.
Рада Госпожина пак ще е някак виновна, нали е учителка.
Зрителите на „Многострадална Геновева” биха се притеснили и биха подвиквали на кирилицата да се пази.
А кака Гинка би я занесла в Ганковото кафене и добре би се посмяла.
още от автора


Пак за шльокавицата | спам
Pod igoto
на рекламата
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”