Български  |  English

Културни войни

 
Съвсем наскоро, като говорех за съмнителните отношения на Тръмп с руските чиновници, аз описах Русия като „враждебна чужда държава”. Някои от вас възразиха, казвайки, че Русия е напълно дружелюбна. Това обаче въобще не съответства на действителността. Аз бих искал отношенията на САЩ и Русия да са дружествени, но, така или иначе, един за друг ние си оставаме враждебни чужди държави. Нали именно САЩ след края на Студената война тласкаха НАТО към руската граница. Ние може би сме имали (или не) сериозни причини за това, но руснаците смятат това за враждебна постъпка.
Миналата седмица в Atlantic Сигал Самюел писа за руските (и източноевропейски) безпокойства относно враждебността на Америка на фронта на културната война:
В много страни от Централна и Източна Европа хората се безпокоят за влиянието на Америка върху Русия и върху собствените им страни и искат Русия да даде отпор – това излиза от новото голямо социологическо проучване на Pew Research Center. По стечение на обстоятелствата, резултатите са публикувани само няколко часа, след като министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров посети Белия дом и се пошегува с уволнението на Джеймс Коми. Те показват, че много страни, в които мнозинството от населението са православни християни, смятат Русия за важен амортисьор против влиянието на Запада. Тъй като проучването е проведено в периода юни 2015 – юли 2016 г., т.е. преди избирането на Тръмп, то не отразява никакви движения в общественото мнение, които би могла да предизвика администрацията му. И все пак, проучването предлага интересни изводи за това как възприемането се съотнася към религиозната принадлежност.
Има много и нееднозначни причини православните народи да разглеждат Запада като заплаха, в това число чисто икономически. Обаче:
Възприятието за сблъсък на ценности излиза от границите на възможните икономически модели. По думите на Файфър Нобъл[1], сред руснаците битува мнението, че те пазят цивилизацията както чрез консервативни джендър и сексуални норми, които поддържат, така и чрез литературата, която създават, или войниците, които всяко поколение изпращат на война. „Руската литература има свой канон и той прави силно впечатление, казва тя. Те имат Толстой и Достоевски. Те имат иконография. Идеята за страданието при тях е културна ценност – и те чувстват, че тук също печелят.”
Сергей Чапнин, бивш редактор на официалното издание на Руската православна църква, е съгласен с това, че много руснаци чувстват, че страната им не само е неотделима част от европейската култура, но и я превъзхожда. (Действително, както показва изследването, 69% казват, че тяхната „култура превъзхожда другите”). Ние имаме желание да си сътрудничим с Европа и наричаме Европа враг. – заявява той – Тези два фактора съществуват едновременно в масовото съзнание на руснаците. Но той и предупреждава, че тази психологическа напрегнатост бива „манипулирана” от политиците, които понякога се обръщат към прозападните чувства, а понякога към антизападните – все заради постигането на собствените им цели.
Напълно разбираемо. Но това не значи, че няма културна и психологическа напрегнатост или че тя не е важна. Американците много трудно мислят за себе си по друг начин, освен като тези, които носят светлината на другите народи. В този смисъл, мнозина от нас (особено светските либерали) възприемат съпротивата към американските ценности (и по-широко – към западните ценности) като знак за ирационални предразсъдъци. Предположението, че западните ценности са общочовешки, е много силно.
Тези ценности са толкова силни в световен мащаб не толкова, защото са истинни (въпреки че са), а защото са родени в най-мощните икономически и културно държави на планетата, особено в Съединените щати. Ричард Легутко, полски католически политически философ, пише, че западният либерализъм се е появил, за да имитира принудите и несправедливите пътища на комунизма, който той изтласква от Източна Европа. Културният империализъм е нещо реално и не става по-неимпериалистически, когато крие агресивността от агресорите. Както се изразява Легутко, либерално-демократичният човек, особено интелектуалецът или художникът, твърде неохотно се съгласява да се учи, затова пък ревностно се хвърля да учи другите.
Когато стане дума за православното християнство и за православните хора, много хора на Запад предполагат, че православните приличат на нашите християни, като изключим това, че използват повече тамян и имат по-изразени етнически чувства. И аз бях такъв, преди да приема православието през 2006 г. Тогава един момък от моята енория ме посъветва да се запася с търпение, защото на мозъка ми ще са му необходими минимум 10 години, за да превключи на православния начин на мислене. Тогава не го разбрах. Мислех, че свикването с няколкото догматически промени и с новите религиозни обреди ще бъде просто. Въобще не е така. Православието е не само съвкупност от тезиси, а начин на живот – и той в голямата си част не е обусловен от опита на съвременността, какъвто западното християнство има.
Не искам тук да споря дали то е нещо добро или лошо, макар че мисля, че е най-доброто нещо. Моето мнение е, че православната християнска цивилизация значително се различава от западната, която предполага, че либералният индивидуализъм е правилният социален модел.
На религиозната култура в САЩ, например, силно е повлиял евангелският протестантизъм. И Просвещението, и капитализмът са съвременни явления, които разбират религията от гледната точка на индивидуализма и на свободата на избора. Православните култури притежават много по-традиционна форма на християнство и морал, а религията се възприема в много по-общи черти, нещо, което може да се наблюдава на Запад до Реформацията и Просвещението. Патриарх Кирил, главата на Руската православна църква, много правилно описва основния принцип на съвременния западен културен живот като утвърждаване правото на свобода на избора, което включва намаляване ролята на религиите в обществения живот. По-нататък Кирил казва следното:
Не може да се каже, че живеем в напълно мирна обстановка. И днес има битки без рев на оръжие, а врагът, който ни заплашва, видимо не пресича нашите граници. Ние обаче всички сме въвлечени в онова, което православната традиция нарича „невидимата битка”. Всеки днес е замесен в тази битка. На нас ни се предлага хаос, но не бива да купуваме от тези препоръки и не трябва да участваме в създаването на хаос [...] На нас ни се предлага грях, унищожаване на моралните основи.
Ето какво е написал професорът по право Марк Мовсенян[2] за различията между Запада и Православния Изток и за значението на правата на човека.
Амбивалентността в социалното учение на Руската православна църква по отношение на правата на личността и акцентът, който слага на религиозната общност, отразява централните теми за православната мисъл, която не признава индивидуализма от западен тип. Православието често изразява несъгласието си със самата идея за независимата личност като субект на правото. Православната мисъл подчертава относителността на „аз”-а, човек се определя от отношението към другите в тялото на Църквата. Както пише Даниел Пейн, „православната традиция разбира човека по-скоро църковно, а не индивидуалистично. Вследствие на това тя има проблем със западната идея за индивидуални права. "Ако има някаква концепция за права в православната политическа култура", обяснява Пейн, това не са индивидуални права, а "групови права".
Нещо повече – православната мисъл обединява религиозната и националната принадлежност много по-силно, отколкото на Запад. Разбира се, и на Запад религията може да служи като маркер за национална и културна идентичност, пример: Италия и Полша. В православните страни гражданството няма непосредствена връзка с религията, формално можеш да си руски гражданин, без да си православен. Но религията и националността се преплитат много силно в православния свят. В Русия, например, съществува „общоприета идея”, „споделяна от политици, интелектуалци и духовници”, че православието е основният фактор в националната идентичност. В сравнение с него, другите исторически и етнически фактори бледнеят. Същото може да се каже и за други православни страни, например Гърция.
Това е трудно за разбиране от западния човек, включително и за такива като мен, обърнали се в православието. Аз, например, съм недоволен от ограничаването на свободата на вероизповеданието в Русия, по-специално на християнските малцинства. Но моят възглед за взаимовръзката на религията с обществото е западен. Както казва в същата статия Мовсесян, днешното учение на католицизма за религиозната свобода също е повлияно от индивидуализма на съвременността.
С тези мои редове не искам да споря кой от двата модела е по-добър. И двата имат и силните, и слабите си страни. Искам обаче да подчертая, че неприемането от православните страни на западните либерални идеи (правата на хомосексуалистите или свободата на вероизповеданието) не е проява на фанатизъм, а е обусловено от принципно различен поглед за това какво е човекът, какво е църквата, какво е обществото. Те смятат войната под знамето на либерализма на Запада с техните традиции като акт на агресия – и са прави. Много от нас, западните хора, възприемаме действията си за правата на човека като борба за основни свободи срещу структури на фанатизъм. Но това изисква модерният западен начин за възприемане на света да бъде схващан като норма - а това е акт на културен империализъм.
Разбира се, понякога културният империализъм е оправдан. Английските колонизатори, например, са извършили добро дело, като през ХІХ век са сложили край на древната индийска практика Сати (самоизгаряне на вдовиците на погребалната клада на починалите им мъже). Въпреки това, трябва да се самоанализираме в своя културен империализъм и да разберем как изглежда нашата културна хегемония в очите на другите цивилизации.
Днешна Америка действа главно на принципа, изяснен през 1992 г. от съдия Кенеди в делото Организация „Планирано майчинство” срещу Кейси: В основата на свободата лежи правото на определяне на собствено схващане за съществуването, за разбирането, за вселената и за тайната на човешкия живот.
Като оставим настрана юридическата и философската непоследователност на това заявление и на скритата в него принуда, то доста точно резюмира отношението на американците към взаимосвързаността на обществото с религията и към всичко трансцендентално. Православните страни с право го отхвърлят като дълбоко невярно спрямо собствените им традиции и начин на живот. За православното разбиране това, което предлага Кенеди, въобще не е свобода, а форма на робство. Тук отново не се опитвам да ви убеждавам, че православната гледна точка е вярната, само подчертавам, че несъгласието на православните страни със западните активисти „за правата на човека” е въпрос не само на самозащита, но и на защита от лъжата, която – както искрено вярват те – може да разруши цялата структура на обществото.
The American Conservative, 24 май 2017


[1] Преподавател в катедрата Славянски езици и литератури при Колумбийския университет.
 
[2]Mark L. Movsesian,
Frederick A. Whitney Professor of Contract Law and Director, Center for Law and Religion

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”