Български  |  English

Концерт, който ще се помни

 

Тази година Международният фестивал „Софийски музикални седмици” бе открит бляскаво, впечатляващо, дългопаметно. За откриването му в София пристигна диригентът Валерий Гергиев заедно с оркестъра на Мариинския театър, чийто ръководител е от 1988 г. Вече от десетилетия Гергиев е сред водещите диригентски имена в световното изкуство. Кариерното му всекидневие е уникално по същност и скорост. Когато навремето са сочели прекомерната заетост на Караян като шеф на три институции едновременно – в Берлин, Виена и Милано, и са създавали вицове по този повод, не са знаели, че скоро ще се яви Гергиев. Неговото диригентско разписание и до днес е някаква лудост, която предполага наличие на нечовешка енергия. В личния му сайт, например, сега може да се види маниерът му на участие в XXV фестивал „Звезди на белите нощи” – всеки ден с различен спектакъл или концерт с оперната и балетната трупа и с оркестъра на Мариинския театър. Трупите и заглавията се сменят, при това всяка вечер почти, но Гергиев е все там. В продължение на седмици! А в момента е шеф и на Мюнхенската филхармония, на фестивали, на конкурса „Чайковски”, на неизброими форуми и общества за развитие и разпространение на музикалното изкуство. За това се изискват извънредни качества, целенасоченост, организация, работоспособност, издръжливост и огромен музикален талант.
За концерта си в София той бе избрал показателна програма с музика от Прокофиев, Дебюси, Стравински, Чайковски. От една страна – четири партитури с различна оркестрова графика, през които могат да се огледат качествата на един оркестър от всички страни. (И предимно руска музика, разбира се, а като добавим и пребиваването на Дебюси в Русия...) В началото бе Класическата симфония на Прокофиев и още в тази а ла Моцартова фактура на популярната творба Гергиев демонстрира шокиращото равнище на своя оркестър и на личната си диригентска естетика и прочит. Свободен прочит, белязан от мощна индивидуалност, коректен стилово. „Играе” с всеки глас, с всяка линия в оркестъра. Не се бои от нарушения в равновесието във фактурата, като вади всеки инструмент от партитурата – гласът влиза леко повдигнат, без безвкусно акцентиране, без силово привличане на вниманието, само колкото да се открои и да се прибави към останалите. Партитурата просто се изписва пред очите ти с ясен, релефен контур, с виртуозна гъвкавост в темпа и в динамики. Гергиев стои съвсем близко до оркестъра, като не ползва пулт. Така контактът е още по-действен – ръководи оркестъра с очи, със съвсем незабележими движения на пръстите, но с много ясен по отношение на метроритъма жест, който също не се налага като визуален императив. На всяко негово минимално движение оркестърът реагира мигновено, звукът „върви” в посоката, желана от диригента. Понякога посоката изненадва, но я приемаш, защото не само не нарушава характера на музиката, допълва го. Тук, в Класическата, звукът бе лек, но интензивен, с кристална бистрота във вертикал, която очерта безукорна в класическата си семплост линия. Това бе съвършен в техниката си на звукоизвличане ансамбъл, с много висока култура на музициране. Даваш си сметка, че за годините, в които е шеф-диригент на мариинци, Гергиев е пренесъл и надградил в оркестъра всичко, което е чул и одобрил в маниера на големите оркестри, които дирижира.
В шедьовъра на Дебюси „Следобедът на един фавн” сякаш се смени оркестърът. Звукът стана леко приглушен, изкусителен. Още в самото начало флейтата „зададе” основната тема съвсем леко ad libitum, сякаш я разтвори (предписанието на автора е „нежно, приятно и експресивно”), и звукът започва да плува в пространството, създаде атмосфера, преливаща от сладостна нега, която доминираше в звуковата картина до края. Инструментите се обгрижват един друг с изумителна нюансираност, явяват се и се стопяват в тишината точно като бленуването в поемата на Маларме. Тук Гергиев работи в тактовото пространство, там разширява и стеснява, фантастично деликатна работа, вследствие на която се формира това странно лъкатушещо движение на материята – „и втурвам се, и в миг съм спрял” (Маларме), тази недоизказаност на порива, с тембри-миражи, в спряло сякаш време на копнеж. Магически флейти, обои и кларинети, мълвящи корни, виещи се струнни в съвършено легато, всичко това иде от ръцете на Гергиев – когато го гледаш на сцената, жестът му в никакъв случай не изглежда маниерен. Разбираш, че палката изглежда му е недостатъчна, за да напомня на инструмента си за всеки от неизброимите детайли, които трябва да съставят звука. Приказни 10 минути! За да дойде веднага (Гергиев не излизаше след аплодисментите, покланяше се и тръгваше към следващия музикален сюжет) сюитата „Жар птица” на Стравински – с трета звукова физиономия на оркестъра. В нея тембърът се персонализира, излезе на първо място с неутолимост в отношението щрих-цвят, която се изяви и през ритмично изкованата картина на музикалното движение. Като заплашителният тътен на монолитния нисък щрайх в началото на въведението в едно, не толкова по-бързо, но по-активно, интензивно темпо, като свежата елегантност на рисунъка в танца на Жар птица с фината тонова графика в струнни, през ефирното „нанизване” на дървените духови, през ефектните глисанди на пианото и арфата. За мен кулминация в идеите бе омагьосващата Приспивна с мистичната размяна на реплики между фагота и обоя върху деликатната основа на арфата и виоли под сурдина. Сигурна съм, защото съм го гледала на репетиции, че Гергиев мисли музиката през образи, внушава всеки образ на музикантите, с които работи, и изисква те да го „изрисуват” с инструмента.
А в Петата симфония на Чайковски оркестърът се превърна в желана монолитност, там повелите на традицията бяха спазени, но отново в контекста на съвременния оркестров почерк – фатумният сюжет се разстла пак с по-динамични темпа, гъвкавост в смяната им, силно характерни, смислово натоварени сола. А в средния дял на валса донесе не само тематичната смяна, но и неочаквано инструментално „бълбукане”... Изненадващ ефект през познатия текст! И в най-мощното динамично разгръщане тонът е благороден, медните не раздират пространството, просто го владеят с красивия си и интензивен звук. Движенията на прочита тук са най-пестеливи, но пък съществени за съотношенията и баланса във формата. Симфоничната драма е изсвирена без „романтични” отклонения, майсторски изчистена, но и смислово завършена от Гергиев. Като интерпретатор той фокусира вниманието си именно върху оркестровата специфика на композицията – излиза от великолепните възможности на оркестъра-инструмент, за да си изгради прочита. Така съставът отвръща на съзиданието, слага ярко своя печат върху диригентския прочит, на творческата волята на самия Валери Гергиев. Защото и специфичните качества на самия оркестър са негово дело.
Гордото отношение на руснака към националната му традиция за мен винаги е било някакъв пример. Тук то се прояви отново и в бисовете - не пропуснаха да напомнят за фамилията Лядов, като изсвириха „Вълшебното езеро” от Анатоли Лядов. Там отново ни докоснаха звуковите вълшебства от „Фавна” и „Жар птица”, а бащата на композитора, Константин Лядов, е бил главен капелмайстор в този театър – през 1860 г. именно той дирижира премиерата на „Живот за царя” от Глинка в новото здание на назования вече Мариински театър. А вторият бис – увертюрата „Силата на съдбата” от Верди, дойде да ни напомни, че световната премиера на операта се е състояла също там, в Мариинския, две години след „Руслан и Людмила”, под диригентството на Верди.
Културата на една страна я прави велика – посланието на големия диригент Валери Гергиев и неговите музиканти беше пределно ясно. А концертът дълго ще се помни.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”