Български  |  English

Българският роман
на Грегор Замза

 
„Времето на метаморфозата. Опити върху Кафка”. Софийски литературоведски семинар. София: Изток-Запад, 2016
 
На девети януари 2014 година, на вътрешна сбирка на Софийския литературоведски семинар, авторите в настоящия сборник взеха решение, наред с теоретичните обсъждания, да започнат да четат конкретно произведение. Радосвет Коларов предложи „Метаморфозата” на Франц Кафка. Прочитите имаха за задача първоначално очертаване на общото поле на теоретичното начинание тъкмо през внимателно разгърната аналитика на произведението, което да служи като критически апарат за формулирането на проблематика, надхвърляща творбата. Защото „Метаморфозата“ на Франц Кафка може да бъде четена, за да се разбере по-добре произведението, но този разказ може да се използва и като инструмент, за да се мисли какво е метаморфоза, за да се тълкува съвремието, за да разбере днешният човек по-добре самия себе си. А тъкмо проблематиката на метаморфозата, на видоизменението е един от ключовите пунктове, в които се събират теоретичните интереси на членовете на Софийския литературоведски семинар.
Интересът, свързан с метаморфозата, е не само тематичен, но и методологически. Как може да се мисли метаморфозата, как метаморфозата явно или скрито е проникнала вече в самата мисъл, която я осмисля? Има ли различни видове метаморфози, може ли да се видоизмени самото видоизменение и каква би била ролята на теорията при една такава задача? Как се изменя историята на измененията, коя е точката, в която общото между метаморфоза и метаморфоза се оказва непрозрачна омонимия? Как се е изменял преди и как се изменя сега човекът, какви са преплитанията между метаморфозата на човека и метаморфозите на нечовешкото? Как да се мисли формата в своето неспирно трансформиране? И какво е отношението между литературните форми и трансформации и философския въпрос за метаморфозата?
„Метаморфозата” на Кафка не дава отговорите. Но може би позволява да се формулира по-добре въпросът, въпросът за метаморфозата. Във време на все по-голямо ускорение, в което за две десетилетия се променят повече неща, отколкото преди са се променяли за две столетия, въпросът за преображението на света и на човека стои с огромна критическа острота. Метаморфозата трябва да бъде мислена отново и отново. Тя мени собственото си понятие и се променя. В непрекъсващия разговор между история и събития, между контексти и творби, между изменение и изменение, опитът за осмисляне на промяната е опит да разберем по-добре времето, в което живеем, но също и онова, което неизбежно остава ненавременно, устояващо отвъд всичко злободневно, в сърцето на измененията на метаморфозата.
Предложените тук текстове на Димитър Вацов и Биляна Курташева са стенограма (в съкратен вид) от обсъждането на сборника, което се проведе на 4 април 2017. Третото изказване на тази среща, на Божана Филипова, е под печат в сп. „Литературна мисъл“.
Дарин Тенев
 
Софийският литературоведски семинар е една от най-силните и оригинални изследователски групи у нас в момента. Уважението ми към тях ме подтикна да приема да участвам в представянето на сборника, макар да не съм литературовед – подобни автентични изследователски общности трябва да бъдат видими за и подкрепяни от по-широката академична среда. Бързо става ясно, че зад този сборник стои дълга и много усилена съвместна работа. Статиите са в концептуално единство, което не е лесно веднага да бъде разгадано.
Въпреки че е цялостен, сборникът може да бъде четен и като „Хазарския речник“ на Милорад Павич в произволен ред, да бъде подхванат отвсякъде, от която и да е от авторските статии. Откъдето и да тръгне обаче четенето, ще ни прекара през едни и същи елементи – тези от историята на Грегор Замза, но и от историята на хуманитаристиката в последните 150 години. И въпреки че всички статии по няколко пъти преминават през тях, всеки път ги виждаме в различна перспектива да се подреждат в различни фигури. На всичкото отгоре, различните аспекти на виждането очертават и различните векторни времена в разказа на Кафка, както и различните времена в неговата по-късна рецепция.
Ще представя сборника през един основен ключ: виждането на аспекти.
Водеща е тезата на Радосвет Коларов, че метаморфозата в разказа на Кафка не се е случила еднократно, а е процесуална.
Случаят не е просто такъв, че Грегор Замза се е събудил една сутрин в черупката на насекомо, след като вчера е бил човек, и това да е метаморфозата. Такава еднократна метаморфоза в стил Овидий е само завръзката на разказа. Важно е какво се случва после, какво идва след това.
Текат различни метаморфози и те текат именно като смяна на аспекти. Да, случило се е Грегор да се събуди в хитинова черупка, но оттук нататък той започва да вижда себе си ту като човек, ту като насекомо. Или започва да вижда не точно себе си, а другите неща, ту тъй както ги вижда човек, ту тъй както ги вижда насекомото. Получава се парадокс от типа на заек-патица. Знаете тези визуални парадокси, при които виждаш или заек, или патица, но никога и двете едновременно. Една и съща фигура виждаш, но я възприемаш ту така, ту иначе. Получава се едно „разлепяне на перспективите“ (термин на Дарин Тенев). След като се е случила тази първа метаморфоза (събудил се е в хитиновата си черупка), Грегор вече е невъзможно да види нито себе си, нито другите неща по еднозначен начин, а само ту така, ту иначе. Получава се “хиазъм” (Еньо Стоянов) – счупва се самоидентичната гледна точка на героя. Грегор оттук нататък повече не може да синхронизира перспективите си (а те са дори повече от две). Загубил само-идентичността си, логически Грегор трябва да умре – той вече не е и не може да бъде нещо, което е идентично на себе си (нито е „човек“, нито „вредител“). Грегор е обречен да умре (темата е развита по Бланшо и Дерида).
Разбира се, Грегор не умира (не и веднага), а, напротив, разказът тръгва от разлепянето на идентичността му.
Всъщност, кога започва метаморфозата? В разказа Грегор се връща назад в спомените си на търговски пътник. Но дали метаморфозата му в насекомо не е започнала още тогава? Дали зеницата му не е станала фасетъчна още докато е работел? Може би дългът (трудовите задължения, наследеният финансов дълг, синовният дълг - Еньо Стоянов) е смазал Грегор и е убил човешкото в него: свел го е до насекомо. Социалните принуди са го подчинили, но чрез това са го направили и субект – само че субект-с-фасетъчна-зеница. Това впрочем е една известна културна перспектива – перспективата на Мишел Фуко и Джудит Бътлър, според която подчинението (subjection) прави субект. Но може би не „дългът“, а самата професия „търговски пътник“, както ще подскаже Дарин Тенев, е тази, която подчинява и субективира: професията предполага постоянна метаморфоза по линията смяна на места и обмен на стоки и пари. „Търговският пътник“ може да се окаже синекдоха на „обмена“ и оттам на капитализма. Капитализмът ли вгаднява живота на Грегор – дотам, че да го превърне в гадина? “[Б]ръмбарът може да бъде видян като материализираната форма на интерпелацията на идеологията”, казва Миглена Николчина.
И така, дали превръщането на Грегор буквално в бръмбар не е просто логично завършване на метаморфозата, започнала с интерпелацията на капитализма? Или напротив, превръщането е друга метаморфоза, която води до отпадане на дълга и на отговорността, разбрана като идеологическа самопринуда в субекта? Т.е. превръщането в насекомо не се ли оказва изведнъж свобода? Ставането на бръмбар дава на Грегор простор за една инфантилно животинска радост от пълзенето, от висенето от тавана. Ако метаморфозата в бръмбар е свобода, дали не можем да мислим метаморфозата на Грегор като бунт, пита Миглена Николчина? И ако е бунт, дали е успешен или неуспешен?
Тези въпроси остават отворени. Трябва да имаме предвид, че поставянето им всъщност е проектиране на различни културни аспекти, подобни на тези, в които виждаме ту заека, ту патицата. Миглена Николчина, например, образцово показва как човешкото може да се яви в двойна перспектива спрямо нечовешкото – чрез един красив сравнителен анализ, добавящ и новелата “Маска” на Станислав Лем. Животното и машината са устойчиви, културно конструирани полюси на човешкото – те са неговото друго, нечовешкото. Ставането на машина в разказа на Лем и ставането на животно в този на Кафка са другото, чрез което „бифокално“ се проблематизира човешкото.
Миглена Николчина и Боян Манчев също така правят ескизи на рецепцията на Кафка в различни периоди от развитието на лявото мислене в XX век – там перспективите към Кафка също са разлепени. Според ортодоксалната сталинистка рецепция, Кафка е изразител на гнилия буржоазен строй – като такъв, той е заклеймен (и забранен). В една прогресивна лява интерпретация обаче Кафка е борец или бунтовник срещу същия този строй. Тези перспективи се сблъскват покрай конференцията в Либлице.
Мария Калинова и Камелия Спасова развиват през метаморфозата една нова негативна логика – логика на двойното отрицание, където първото отрицание тече по Фройд, а второто по Адорно.
Впрочем, не по-малко причудливи от иманентните перспективи на Грегор са и перспективите на другите герои в разказа, както и перспективите на авторския глас – техните разлепвания и наслагвания също са анализирани от авторите.
Важното при Кафка обаче, както и в разбирането му в сборника, е, че тези перспективи остават причудливо и нелогично разлепени и не намират един център. Това, което липсва при тях, е центърът на рефлексивността (Боян Манчев). Грегор не може да постигне единство на (а)перцепцията. Изглежда, че самотъждеството на рефлексията е онова, в търсене на което Грегор се лута-живее в разказа, но и липсата на което го обрича да умре.
Разказът на Кафка през прочитите му в сборника разказва всъщност за смъртта на просвещенската утопия, според която сме способни на пълна рефлексивност, на пълнолетие чрез рефлексивен контрол над себе си. Защото пълнолетието в този смисъл се оказва невъзможно: невъзможно е чистото самотъждество на аза – тази утопия е обречена на смърт.
Но ако утопията за „пълнолетието“ е обречена, обречени ли сме и ние? Трябва ли буквално да умрем?
Тези въпроси ще оставя отворени. Сборникът показва как се живее във и при метаморфози, как на практика се сменят аспектите. И носи не мрак, а удоволствие при четенето.
Димитър Вацов
 
„Времето на метаморфозата” е теоретично прецизна и заедно с това четивна книга. Тези две качества много трудно се съчетават. Установих в един момент, че преставам да я чета като метатекст, губя всякакво отстранение и се вживявам. За мен това е българският роман на Кафка, на неговия Грегор Замза. В този смисъл, бих съпоставила книгата с един опит от края на 90-те: множественото четене на “Теменуги” на Яворов в сборника “Теменугите ни”. Миглена Николчина беше от основните автори и там, а в публиката тук виждам и други съпричастни към онзи проект, разгърнат първо на страниците на “Литературен вестник”. Обнадеждаващо е, че отново се е отворило време и място за такова бавно и откривателско четене.
И шестте прочита са изключително фини сами по себе си, заедно с това книгата постига нещо повече отвъд тях. Съчетава теория с политическа и рецептивна история; близкото, затворено четене на разказа с много изобретателни паралелни прочити – от автотекстуални (по термина на Радосвет Коларов) връзки с други творби на Кафка до изненадващ „насекомен” интертекст с новелата „Маска” на Станислав Лем (у Миглена Николчина).
Дали някой от участниците в сборника е с немска гимназия, не съм проверявала, но доколкото знам, никой от тях не е немски филолог. Затова двойно впечатлява работата върху езика на Кафка, този много особен детериториализиран немски, ако използваме определението на Дельоз и Гатари (те са сред съществените концептуални персонажи във „Времето на метаморфозата”). Всеки от прочитите в различна перспектива допринася да усетим особената позиционираност на Кафка спрямо езиците, териториите и времената и да видим неговите перипетии на български.
Всъщност, въпросите тръгват от самото заглавие. Дарин Тенев обръща внимание на това още в своя предговор. Разполагаме с два издадени превода: на Венцеслав Константинов – “Преображението” от 1982 г., и на Димитър Стоевски – “Метаморфозата”, 2011 г. И двата избора в заглавието вероятно могат да бъдат обосновани, оправдани; и заедно с това, нито един от тях не съответства на думата, избрана от Кафка. Ясно е, че „метаморфоза” отпраща назад към Овидий с класическия си гръцки произход и целия багаж на античната митология. „Преображение”, от своя страна, внася християнски, новозаветни конотации. Докато заглавието на Кафка е по-неутрално: Die Verwandlung (превръщане). Оттук излизат други неочаквани валенции: Миглена Николчина напомня, че това е и Марксов термин за трансформациите на капитала. Без специално да го тематизира, тя последователно ползва в текста си думата “превращение”. Убедителен ход, който римуващо препраща хем към „обращение”, хем към „отвращение”. Така косвено активира и Маркс, и Сартр, и икономическото (в смисъла на „оборот”, Замза е търговски пътник), и погнусата от чудовищното.
Вече беше посочено колко е съществено и актуално заниманието с метаморфозата и във философски, и в литературоведски план. Но сега е моментът да отбележим и задаващата се нова вълна на погнусата, на омерзението и отвращението. Под нейния знак е например литературна звезда като Елена Феранте, която й дава свое име – “франтумалия” (заглавие на неин сборник с есета).
Неаполитанска диалектна дума, едновременно локална и детериториализирана, за това особено ментално и телесно усещане. Ако търсим генеалогии, несъмнено Кафка е един от модерните му първомайстори. (Впрочем жената, която най-вероятно стои зад псевдонима Феранте, е преводачка от немски...)
Следващият голям езиков и понятиен капан дебне още в първото изречение на разказа: ungeheuеr Ungeziefer – нещото, в което се превръща Грегор Замза и което не може да се сведе просто до бръмбар, до хлебарка. Текстът на Мария Калинова и Камелия Спасова чудесно разработва залозите на двойното отрицание в тази фраза, нейната негативна вписаност в религиозното по линията на омърсеното: „не-жертвено не-животно”, превеждат те. Припомнят забраната на Кафка да се правят илюстрации, което потвърждава онова, което бихме могли да наречем скрит иконоклазъм на разказа или поне на езика му.
Та какво е Замза? В книгата, разбира се, има чудесни предложения: “твар” у Миглена Николчина; “гад”, “гадина” у Боян Манчев. Паразитната нишка е важна и в интерпретацията на Еньо Стоянов. А в своята археология на рецепцията на разказа Миглена Николчина открива-припомня, че Цветан Стоянов навремето говори за гъсеница – също интересен и защитим избор с намек за пътя на коприната (търговският пътник Замза търгува с платове).
Като въвлечена читателка, се изкушавам да продължа предложенията за превъплъщението на Замза: небивало нЕсекомо, не-болечка (тукумалителният елемент излишно умилява). Или може би нечуван нематод (отпраща към паразитните червеи).
В ungeheuеr Ungeziefer, освен двойното отрицание, има още един подмол: двойното -ge-, морфема, която, според скромните ми знания, бележи минало време, пасивни и причастни глаголни форми в немския. Тоест, това словосъчетание скрито работи с времето, не само с биологията. В самия начин, по който е не/назован паразитният инсект, в който се превръща Замза, има и една потисната, отложена времевост, вече-станалост. Това допълнително уплътнява идеята за важността на вече случилото се събитие, от която се оттласкват по различен начин интерпретациите на Дарин Тенев и на Боян Манчев. Впрочем, Дарин Тенев радикално заявява, че иначе въздългият разказ всъщност се случва в първите три параграфа.
Книгата отваря съвсем нови полета на разсъждение и заедно с това вади от клишето наложили се четения, като започнем още от работата върху отчуждението в прочита на Радосвет Коларов. Книгата разменя местата на текст и метатекст, чете не само Кафка през теорията, но и теорията през Кафка. Един пряк резултат от нея е, че демонстрира неочакваните неща, които Грегор Замза може да направи с българския език и българският език – със Замза. Впрочем, на разните езикови и семантични подмоли на ungeheuеr Ungeziefer е посветен и текст на Александър Кьосев в брой на електронното списание „Пирон” по повод на 100 години от „Преображението” на Кафка – това сгъстяване на рецептивния фон заслужава да бъде мислено само по себе си. Така че Кафка, колкото се е случил, толкова и ни предстои.
Биляна Курташева
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”