Български  |  English

В търсене на онзи идеален звук, който не съществува...

 
Отдавна бе, когато за първи път чух името на Евгени Божанов от цигуларя Минчо Минчев. Той ми разказа за изключително талантлив български пианист, който учи в Германия. През 2010 г. на фестивала „Мартенски музикални дни” в Русе чух и самия Евгени, който откри фестивала с Втория клавирен концерт на Рахманинов заедно с Русенската филхармония под диригентството на Георги Димитров. Оттогава не пропускам да бъда на концертите му, когато е възможно. Правя го, защото (писала съм го във вестника) Божанов чете музиката по абсолютно свой, личен начин. Предлага непредполагаеми трансформации на текста вътре в стила. Но също така „кове” стила, сякаш го разгражда и гради отново. Така постъпва и с формата на произведението. И аз все още не мога да си обясня това интуитивно ли е или този процес на архитектонично преустрояване е напълно рационален.
Настоящият разговор, поне за мен, не отговаря точно и изчерпателно на този въпрос. Но, струва ми се, в него Евгени ни подсеща да настроим сетива за важни неща. През цялото време не ме напускаше усещането, че съзнанието му работи в две дименсии – едната, свързана с момента, в който отговаря на въпросите ми, другата сякаш се зарежда с идеи за възможни „игри с класиката” в бъдещето. За мен бе много ценна и провокативна неговата склонност да се съмнява във всяка казана дума, във всяка първа възможност. Да обръща перспективата на току-що изказаното – безспирна работа на ума, който не се уморява да се самоизпробва.
Разговаряхме с Божанов в Русе, в деня след фестивалния му рецитал, дни след неговия 33-ти рожден ден. Разговорът продължи дълго, след това още. Последва майсторският клас, който той проведе в училището по изкуствата, и още разговори. Всъщност, с такъв тип музикант разговорът не свършва. То е като в прочутия роман на Хесе - един вид unio mystica, към който той подканва своя слушател. А аз съм негов слушател.
Е. Д.
 
В търсене на онзи идеален звук,
който не съществува...
 
Разговор с Евгени Божанов
 
- Кога решихте, че ще се занимавате с музика като пианист? Имало ли е такова решение?
- Там е работата, че такова решение при мен, а мисля, че и при много мои колеги музиканти, не е имало. И не мога да си представя, че може да има момент, в който човек казва: „Ей това искам, това ще стане и това ще правя.” Има друго – нещо като зародиш, който с всеки един ден се развива... Променя се, тръгва, спира, после пак тръгва... Но не знам кой може така, изведнъж, да вземе решение.
- Все пак, може би, като сте започнали да свирите, е имало моменти, в които сте си казвали: „Ето това ще бъде моята работа, с това ще се занимавам.” Това имах предвид.
- Ще го кажа по друг начин. Имал съм трудни моменти – не само с музиката, но и с бита. Но когато по някаква причина съм бил далеко от пианото, нещо е започвало да ми липсва. И в този момент съм разбирал, че самото докосване, самото свирене, самото занимание с музика е нещо като дишането. Че това е нещо, което аз трябва да правя всеки ден, за да се чувствам добре. И това с времето ми става все по-ясно. Разбира се, има моменти, в които си казвам: „Сега за две седмици мога да отида на някакво място да си почина...” Но всъщност, работата, ежедневната, тежката – независимо дали ще свиря три или пет часа, ми е необходима за кондиция, а и за качество на живот.
- - Много ваши колеги казват, че имат нужда от откъсване. Вие ми казвате нещо съвсем различно.
- Откъсването... то сигурно е важно. Но докосването до инструмента или може би въобще заниманието с нещо, което те връща в абсолютно твой свят, свят, който принадлежи само на теб, е специално. И става все по-специално.
- А не ви ли прави малко самотен?
- Точно това не ме прави самотен. Човек може да е сам, но да не е самотен. А може да не е сам и да е много самотен.
- Искате да кажете, че самотата при вас не съществува благодарение на пианото. Самото пиано е самотно занимание, въпреки че навлизаш в едни друг, имагинерен свят... А как съчетавате всекидневието с вашите лични бягства?
- Търся баланса... Някой път се питам дали това не е причината, която ме кара да продължавам... Защото може да се тръгне и към преподаване, да кажем. Човек може да се занимава с музика по различен начин, ако, не дай си Боже, стане нещо и не може да свири повече, да бъде подчинен на своя инструмент.
- Кога се чувствате по-пълноценно – когато сте с пианото и свирите или когато сте сред хора... Има ли разлика или това просто са различни светове.
- Различни светове са. Зависи от хората, зависи от пианото, зависи от момента.
- Как се справяте с делниците си на концертиращ пианист? Съвсем скоро четох отново на Гидон Кремер книгата „Обертонове”, в която той описва с мъка и ирония цялата суетня около концертното всекидневие, неизбежните разговори – с агенти, със звукозаписни фирми. Съумявате ли вътрешно да се отстраните, да премелите този задължителен момент от професията?
- Не винаги. Но и тук търся баланс. А и собствен начин на справяне трябва да се търси. Иначе човек не може да намери равновесие между двата свята, да се задържи...
- И какъв е вашият начин?
- Да има превключвател – тоест, една много ясна граница между двете. Сякаш натискаш едно копче и сцената се завърта по по-различен начин. Всеки музикант в тази ситуация трябва да намери своя начин. Трудно е да се обясни.
- Как планирате своите концерти? Като поредици с пауза между тях или гледате да имате време след всеки концерт за зареждане?
- И двата момента ги има. Когато човек е на турне, свири една или две програми в серия от 10-15 концерта, които са всеки ден или през ден-два. Това има собствен чар, набира собствена енергия и... когато си вече по средата на това турне или в края му, самото усещане, според мен, не може да се замени с нищо друго. Защото всеки ден адреналинът се увеличава. Но пък не е много креативно по отношение на репертоара. Другият вариант е да имаш един, два концерта и след това две седмици пауза. А после идва друга програма. Тогава човек има време да превключи, да се занимава с новите произведения, което, според мен, е по-интересно.
- А как взимате решенията какво да свирите и в каква посока. В смисъл – ето, на рецитала си свирихте Шуман и Лист. Вие ли си подреждате програмите, има ли изисквания на импресариите, по какъв начин днес става това?
- Безспорно, има някакво съгласуване между мен и организатора на концертите. Колкото до репертоара, в момента повече клоня към романтичната музика...
- Е, това е музиката на пианизма, деветнайсети век.
- Да, но има много пианизъм и при Бах, и при Скарлати, който може винаги да се обогатява с нови идеи. Не е нужно всичко да бъде стар Скарлати или това, което се нарича Бахова традиция...
- Мисълта ми е, че романтичната музика създава и съдържа съвременната клавирна техника.
- По-богато е, да, и се чувствам най-добре, когато има различни нива в самата композиция. Както е в Шуман, в Лист, естествено, в Шопен, по-късно в импресионизма - Равел, Дебюси.
- Кога спряхте да слушате авторитетите? Имам предвид не учителите - знам, че Шенк е Учителят. Имам предвид големи пианисти. Имаше ли осъзнат бунт спрямо статуквото. Много големи пианисти свирят едно произведение по начин, който е близък до представата за самото произведение. Но има и такива, при които трудно познаваш композицията. Вие как разбрахте, че четете по-различно текста. И по отношение на звука – неосъзнато движение ли е в тази посока или е плод на много търсене?
- Мисля, че усещането за разлики в текста е по-скоро резултат от работата ми със звука. Звукът за мен винаги е бил на първо място. На второ, може би на трето място е самият текст или работата с произведението. Писани са безброй книги, а и много често в майсторски класове се говори само за произведението. Винаги ме е смущавало това – защо се говори за произведението, а толкова малко за свиренето на пиано. В много интервюта са ми задавали въпроси – от най-примитивни до по-сложни, и те все се въртят около композитора. На което аз казвам: „Извинявайте, защо не ме питате за свиренето на пиано?” Това е много по-интересно, а и липсва у много педагози. Винаги ме е влудявала мисълта, че не се говори по същество - как да владееш този инструмент. А се започва от композитора, което няма нищо общо с цялата тази работа. Ходил съм на майсторски класове на различни музиканти и съм им вадил думите с ченгел от устата да разбера нещо за самото свирене. То ме е интересувало. А този въпрос някак се отклонява встрани и се започва: „Виж, при Моцарт е така, а пък при Бетовен - инак...”. И се минава на темата композитор. Това ме е влудявало страшно! За мен на първо място е самата работа над инструмента. Това е начинът, по който ти можеш да решиш какво и как да направиш – от импровизация до всичко останало. Текстът е най-лесното нещо. Текстът се научава за няколко дни, за седмица, зависи от произведението. И оттам нататък тръгва една друга работа, която всъщност е интересната. Но до тази работа не можем да стигнем, когато четем за Шуман или пък за украшенията при Моцарт или при Бах. Това са неща за обща култура. Докато специфичните неща – звукоизвличане и отношение към инструмента, и какво човек чува, и какво иска – това са есенциални неща, които винаги присъстват, независимо дали е Бах, дали е Рахманинов... въобще, какъв текст се свири. Затова текстът за мен все повече минава назад. Естествено, не може всичко да се сведе до свободна импровизация при положение, че има написани ноти, че има някакъв метрум... Затова някой път се доближавам повече до стандарта, друг път - по-малко. Зависи. Но моят интерес към такива стандартизации е много малък. Не че искам да се бунтувам срещу стандартизацията, не. Бунтувам се по-скоро срещу традицията да се говори само за композитора. Това е било болна тема за мен през всичките тези години, в цялото ми досегашно развитие.
- След като имате такава звукоизвличаща техника и можете да правите много (а сигурно ще постигате още), вие тръгвате от това, което инструментът ви дава спрямо текста, или това, което взимате от инструмента, го прилагате в съответния текст?
- И двете. Казват, че работата над едно произведение е нещо... интелектуално. Дразни ме обаче тази претенция за интелектуалност. Защото какво е да се работи с произведение, каква е работата над произведението, каква е работата с композитора...
- Е, свързана е с интелекта, през това време вие мислите, нали? Видях как преподавате - всеки ред ви провокира и поражда идеи и реакции. И ви кара да предлагате варианти...
- Да, но има една голяма разлика. Това, което сте видели, не е вследствие на интелектуален анализ, при който музикантът сяда, взима партитурата и започва да я анализира и да преподава със заучени фрази, които нямат абсолютно никаква връзка с работата по същество. Това, което аз преподавам, естествено, има собствената мисъл, но всичко идва от звука. Звука, който аз искам да чуя и който липсва в определения момент, а ученикът трябва да го постигне. Но то е нещо физическо, по-скоро природно, свързано е с органичната връзка с инструмента, а не с големи мисли и разсъждения.
- Настоявате на спонтанността, на естествената връзка човек-инструмент-ухо-звук, но все пак, за да иска слухът ви определен звук, сигурно е било плод на търсене?
- Да, било е плод на търсене. И на развитие, което продължава. Всъщност, откакто се помня, интересът ми е бил винаги там.
- Сигурно си задавате много въпроси, когато работите върху дадени пиеси. Имате ли човек, с когото имате нужда да поговорите, или винаги се опирате на собствените си решения. При някакво колебание имате ли такава опора?
- В случая мога да говоря за времето, когато съм работил много усилено с Георг Фридрих Шенк в Германия. Той вече е като мой приятел и винаги се радвам на срещи и разговори с него. Даже и когато съм далече.В тези разговори върху някакъв, привидно страничен въпрос, винаги се стига до пианото, до нещо интересно, което в момента ме вълнува или за което не съм намерил решение... И ей такова общуване без инструмент или на маса може да бъде много плодотворно в определени моменти. Той за мене е човек, с когото с половин дума се разбирам. Но това е резултат, естествено, от многото години, прекарани заедно; от дългото минаване през различни ситуации, от опознаването и мисленето в общо направление. Защото той също е бил в ситуация като моята - липсвало му е това, което и на мен ми е липсвало в началото, доколкото той ми е разказвал неща от своята биография, тоест, някой да ти покаже как трябва да се упражнява едно нещо, за да се получи различно. Това са много важни неща, които са ми липсвали.
- Затова ли имате желание да показвате на младите сега, на майсторския клас? Сигурно и другаде правите майсторски класове.
- Не постоянно - във Вилнюс и в Япония съм имал майсторски класове. Но това са били по-скоро workshops - по един-два дни със студенти от академиите, с които съм работил върхунещата, които им липсват. А те и на мен са ми липсвали.
- Преподавате по много интересен начин, показвате на участниците, че нищо не е догма, че всичко може да се разгледа от различни ъгли. И им го казвате по начин, близък до тях. Те виждат как постигат сякаш по вълшебен начин някои неща. Някак седите наравно с тях, колкото и да са малки. Няма я предполагаемата субординация в един учебен процес.
- Ами субординацията никога не ме е вдъхновявала в процеса на работата, тя не може да вдъхновява. Защото е като перука. Слагаш перуката и мислиш, че това е достатъчно. Но това, което трябва да се получи, е свързано с органиката, с инструмента, с начина, по който се работи с него... И трябва да е съвсем скромно. Ако искаш, после можеш да си поиграеш с перуката. Нали човек от време навреме трябва да играе различни роли.
- Наричате скромно постигането на такъв резултат?
- Не! Казвам, че трябва да е без претенция. В това е чарът - че е свързано с много трезв резултат. И колкото е по-трезв резултатът, толкова по-добре.
- Как се постига концентрацията? Слушах по ЮТюб третия ви тур на Шопен-конкурса – близо час непрекъснато свирене, една след друга пиесите в зала, която е мъртво тиха. Това как се постига? А освен това ми направи впечатление и на тукашния ви рецитал желанието да изсвирите подред пиесите от композитора, почти без да ви прекъсват с ръкопляскания. Да ви оставят да си поплувате в този свят, да си кажете нещата, да не ви пречат. И след това да дойде ритуалът на аплаузите.
- Това, което казвате, не е далеч от истината. При мен обаче тази концентрация е нещо динамично. Не е нещо, което се лепи като етикет на готов продукт. Концентрацията възниква от първата нота, от връзката между първата и втората, от връзката между втората и третата, от връзката между третата и четвъртата... и най-късно на петата нота вече сме в концентрация. И така се кара до края. Много буквално го обяснявам, може би. А ако трябва да го преведа, бих казал, че то е като интензивността, с която преминаваме от една точка в друга. То е като игра на шах или като някаква друга игра, която те занимава, ускорява ти процеса на мислене, усещането за достигане до друго равнище... И това ти доставя удоволствие. Концентрацията се получава и въздейства върху публиката заради интензивността, с която аз преминавам от една нота в друга. Говорим за най-добрия случай, защото не винаги се получава.
- Кое ви е по-приятно – да свирите сам или да сте с оркестър, споделената отговорност или личната? Спомням си началото на Третия Бетовенов концерт в София, когато между встъплението на оркестъра и вашето имаше такава разлика, че все едно различни произведения се свирят.
- Понякога е се случва... Но когато всичко е наред, когато има общ език с диригента, радостта е споделена, има динамика в общуването. Същото е, когато свириш в ансамбъл – в трио, в квартет. Ако всичко е направено, изпипано до детайл, тогава вече „водата кипи”. И идва удоволствието. Но да стане с една репетиция е трудно. Да, има ги и тези моменти.
- Когато свирите с оркестър, склонен ли сте, като чуете някакъв тембър, който в момента ви изкушава, да се приплъзнете към него, да го подкрепите, да смените нещо от качеството на звука в този момент, за да се получи съвместност?
- То е инстинктивно и е част от работата. Но става даже и на рецитал. Човек репетира в празна зала, след което, като дойде публиката, залата става съвсем друга. И това, което ти чуваш, е кардинална промяна на тембъра, който е заплануван. Същото е и с оркестъра. Едно е в празната зала, а след това всичко се променя. И капките се смесват наново по време на концерта. Затова аз много обичам Михаил Плетньов. Идвал е навремето в България. За мен той е най-големият жив майстор в това отношение. Бях с него в празна зала. Той изсвири само един акорд и това беше репетицията – да чуе ехото в залата. И го питат: „Не искате ли да пробвате повече рояла?”. А той казва: „Не, на мен ми става ясно след първата нота как ще бъде вечерта. Какво е ехото, колко се променя с публиката, аз се нагласям веднага след първата нота. Няма нужда да се репетира в празната зала, защото това е работа напразно.” И забелязах по колко интересен начин навлиза в произведението. Той почна програмата си със сол мажорната, десета соната от Бетовен, започна темата в началото доста по-бавно (пее). И после тръгна в истинското темпо. Защо? За да изпробва разстоянието на ехото между двете ноти. Много хора казаха после: „А, това е едно огромно рубато, той свири романтичен Бетовен.” Което няма нищо общо с истината. Той просто иска да чуе как реагира залата, оттам нататък е о кей. Ето, заради такива неща стават разни безпардонни обърквации в света на музиката. И такива глупости се говорят...
- Давайте нататък... и се пишат...
- Просто ти е забавно да слушаш и четеш... но някъде трябва да има и забава.
- Е, не бива да се винят колегите. Всеки може да напише нещо такова, сигурно и аз бих написала. Никой не е застрахован от погрешна интерпретация, дори и вие.
- Всеки прави своите си глупости.
- Като ми разказвахте за Плетньов, ми стана много интересно - не съм знаела, че по такъв начин може да се изпитва акустиката, с промяна на началото дори на една пиеса. Плетньов идва тук отдавна, съвсем млад...
- Той страхотно се е променил, за мен в момента по отношение владеенето на инструмента той е най-страхотният, дори, според мен, е по-добър от Григори Соколов.
- Като споменахте тези имена, да ви попитам кого слушате повече - предшествениците си или съвременниците си? По-рано ми казвахте, че слушате много Марта Аргерич... Хоровиц.
- Даже с нея си прекарах рождения ден... Да, пианисти от онова поколение слушам винаги.
- Сверявате си часовника - да видите какви гледни точки има?
- Не, не става дума за сверяване на часовника. Но при всички положения е интересно сега, когато всичко може да се види в ЮТюб и всеки ден има нови клипове на пианисти от моята генерация. Забавно е някой път. И забавното може да се окаже и поучително. Последния път беше с Володос. Той наистина много ме впечатли с Данте-сонатата на Лист, която беше обработил. И аз приех неговата обработка, защото много ми хареса. Всъщност, в част от това, което свирих на рецитала си, някои от идеите бяха негови, на Володос. Той е известен със своите транскрипции, със собствен пианизъм и със собствен подход...
- Всъщност, вие с какви издания работите, ползвате ли изначални текстове (уртекстове), имате ли отношение към някакви определени редакции?
- Да ви кажа ли истината?
- Да, разбира се.
- Това въобще не ме интересува. Ето, ще ви покажа нотите за концерта, който ще свирим със Светлин Русев – сол мажорния го имам в уртекст, този (ла мажорния) го имам в едно руско издание от моите ученически години, което е просто безсрамно. Но на мен ми е все тая. В момента, в който на теб ти е ясно какво е стил и какво влиза в този стил, и доколко ти искаш да бъдеш или не в този стил, и тази граница ти е абсолютно ясна, свири нотите, които имаш под ръка.
- Къде работите? В дома си естествено имате пиано, но можете ли там да свирите, колкото искате?
- В дома си имам много различни дигитални пиана, на които предпочитам да работя, докато върша черната работа.
- Какво е дигитално пиано?
- Електронно пиано. Това са съвременни пиана, които са страхотно сензитивни, страхотно се доближават до един роял с механика, звук и т. н. В сравнение с рояла обаче са малки, но може да се използват със слушалки, не е нужно настройване, може да се свири нощно време, любимото ми време. Освен това, имам моя личен роял. Сложил съм го в една зала до моя дом, където мога да ходя и да свиря, но, трябва да съм честен, не съм го използвал от месеци. Залата е на 80 метра от апартамента ми, където мога също и нощно време да ходя да свиря.
- Мислех, че звукът се постига изключително през този инструмент.
- Не е така. В момента, в който на теб ти е ясно как да програмираш своя собствен апарат (защото апаратът трябва да се програмира), за да изсвириш на концерта една нота по определен начин, ти трябва да я програмираш по този начин. Това са неща, които човек трябва да ги знае. Аз ги научих от моя учител. Говоря за тренировъчни занимания... За да функционира тази нота по определен начин, тя трябва да бъде репетирана и програмирана така. Не е само това, разбира се.
- А като я програмирате само по определен начин, не рискувате ли да не се получи същото?
- То няма да се получи същото, защото това са два различни тембъра. Но трябва да имаш едното, за да бъде другото интересно. И неочаквано.
- А за колко време можете да се адаптирате към рояла, на който ще свирите?
- Много различно е. Има места, в които не трябва почти никаква адаптация. Всичко е регулирано и това са обикновено големите къщи, които организират концерти непрекъснато.
- Добре, но независимо от подредбата на рояла, всеки има специфични качества, които трябва да се установят, за да се произведе звукът, който искаш. Или, при липса на време, това става на момента.
- И едното, и другото, но във всички случаи е хубаво два-три часа човек да прекара с инструмента. Но не винаги ги има.
- А в България какво е положението с роялите.
- Лошо е. Тук, в Русе, в залата на Доходното здание е единственият роял, който е по-добре. И в студиото на радиото има сносен роял. Сега чух, че са купили хубав роял в Академията. Но в зала „България” е трагично положението.
- Сигурно познавате Даниил Трифонов.
- Да, разбира се.
- Всъщност, въпросът е излишен, защото на Шопен-конкурса той беше трети, вие бяхте четвърти. Интересно ви подредиха. Първото и второто място нещо не се чуват. Вие как съотнасяте неговото изкуство към вашите принципи?
- Значи нещата, които човек за себе си определя, че функционират, са плод на собствен опит. Не се опитвам да ги търся в когото и да било друг. Когато срещам такъв майстор като Плетньов, да кажем, при когото аз виждам това, което донякъде правя, изпитвам чувство на удовлетворение, на потвърждение, оттам на усещането, че не съм сам. Но това не трябва да бъде мярка. Всеки си има своя начин на работа.
- А ходите ли на концерти?
- От време на време. Скоро бях на концерта на Гидон (Кремер) и Марта (Аргерич). Последният концерт от тяхното турне беше в Бохум. След това решихме да празнуваме. На концерт на Плетньов също бях – когато е близко до града, в който живея, ходя, защото винаги е интересно. Разбира се, Соколов, Володос.
- Как се справяте с музикалния бизнес?
- Къде по-добре, къде по-зле. Зависи. Гледам да отбягвам натиска, но не винаги става. Пробвал съм. Мисля, че човек все пак трябва да си създаде негов си ритъм и да го следва. В момента, в който този ритъм вибрира и се движи по определен начин, всичко е добре. Има обаче моменти с голям натиск и железни изисквания. Не мога да ги избегна, но колкото са по-редки, толкова по-добре. Има хора, които могат да концертират „на верига”, на мен ми идва малко в повече.
- Няма да ви питам за това доколко се увеличава процентът на забавата, на т. нар. кросоувъри в програмите, доколко се свива територията на класическата музика. Но бих ви помолила да кажете какво мислите за съвременния пианизъм като дял от класическата музика – по-комерсиален ли е?
- То без комерсия не може, но понеже споменавате кросоувърите - точно при тях изчезва всякакъв пианизъм. Едното с другото не може да съществува. Има много хора, на които не им пука да ги съчетават, но аз все пак мисля, че е останала някаква забава и в този, така наречен стар пианизъм, от 30-те, 40-те години. Нещата могат да бъдат правени по определен начин и в днешно време, без да бъдат старомодни. Могат дори да бъдат модерни. Това е напълно възможно, пак посредством звука. Тъй че, за мен си остава тази линия.
- Изпитвали ли сте някога съмнение в избора на професия от гледна точка на развитието на днешния свят?
- Има, естествено, такива моменти на раздвояване или разтрояване, но човек се връща към това, което му е в плътта, там трябва да се търси.
- Усещате ли се необходим или това не ви интересува?
- При всички положения изпитвам удовлетворение, когато в различни места срещам хора, които са отзивчиви към това, което са чули, което съм направил. Но не бих могъл да кажа, че го правя само заради тях или само заради себе си. Не ги отделям тези две страни. Динамиката между тях е важна. Между двете сфери – на отдаване и на получаване. Удовлетворение винаги има, когато някой е разбрал или усетил това, което съм изсвирил или направил. То е част от самото концертно преживяване, причината да се появявам на сцената. Но най-хубаво е, когато се получи този вътрешен баланс. Той е уникална инспирация, която ми дава много енергия... и е голямо преживяване.
- Идеалният звук...
- Няма идеален звук, има идеално движение, идеална концентрация, един момент на безвремие... и то пак е свързано със звука. Говорим за звука, но често има моменти, когато не става въпрос за него, а за нещо друго... Което...
Разговаря Екатерина Дочева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”