Български  |  English

Юго Вутен, фламандецът
с пиетет към българското

 
Юго Вутен беше мълчалив, много едър човек. Може би най-точната дума, която би му прилегнала, е „тежък”. Блестящите му очи рязко контрастираха на тази обща тромавост. Когато заговореше, думите излизаха като откос, като че ли спъвани от силния фламандски акцент. През всичките години на своето българско колекционерство той беше съпровождан неотлъчно от приятелката си Елена Тодорова, която светкавично превеждаше от френски всяка негова дума, понякога и всяка предполагаема негова мисъл. В самото начало на 90-те години Юго идва в България заради лова. Голяма негова страст, с която не се разделя до последно. Тогава той е на 54-55 години, преминал е през развод, в който е оставил събираната до този момент колекция от старо изкуство, оръжия и антикварни предмети. Взел е друга къща, бивша обществена постройка от времето на Наполеон, заобиколена от голям парк, в близост до градчето Геел във фламандската част на Белгия.
 
Вутен през целия си живот е бил търговец. В края на кариерата си, през 2005 г., продава своите 43 супермаркета, които го правят истински богат човек. Районът, откъдето произхожда, северната част на Белгия, между градовете Брюж и Гент, се слави като място с най-много колекционери на изкуство на глава от населението в света. Отношението към колекционирането на изкуство тук е дълбоко вкоренена култура, разбиране за смисъла на човешкия живот, но и разбиране за дълг и мисия на хората с възможности към обществото. Фламандците са едни от най-интересните и начетени колекционери на съвременно изкуство в света, а впечатляващите депа с изкуство на музеи, като S.M.A.K. в Гент и M HKA в Антверпен, са създадени до голяма степен с помощта на местните колекционерски фамилии. Въпреки това, тяхното присъствие винаги е било скромно до невидимост, а действията им - практични и ефективни. Именно в духа на тази традиция, с желание за уникалност и самостойност, Юго Вутен създава своята колекция.
Той не беше от колекционерите, които знаят много - тези, които демонстрират познания по история на изкуството, помнят факти и детайли. Но имаше впечатляваща интуиция. Юго умееше да гледа изкуство, а вътрешната му нагласа, вкусът, емоционалната му настройка безпогрешно идентифицираха определен тип произведения, неговия тип изкуство. По стечение на обстоятелствата, това се оказа българското изкуство, пътят до което е колкото емоционален, толкова и прагматичен.
 
Първите посещения на Юго Вутен в България са в самото начало на 90-те години. В дните, неподходящи за ловуване, той обикаля галерии и музеи. В началото купува импулсивно, после си набелязва имена на художници, които са му направили впечатление и търси начин да ги посети в ателиетата им. Сред първите, с които се запознава, са Десислава Минчева и Светлин Русев, от които купува отделни работи, но появата му не оставя трайни спомени у художниците, нито подсказва за бъдещите големи намерения на колекционера. Истинското начало е поставено от една друга среща, тази със скулптора Павел Койчев. През 2005 г. Вутен посещава ателието му за пръв път. В този момент художникът работи в Княжево върху две седнали фигури, мъжка и женска. Още щом ги вижда, Вутен поръчва да се отлеят в бронз. Днес те съвсем подходящо стоят на входа на сградата на „Арт център Юго Вутен” до Херенталс. Тези първи фигури, взети от Павел Койчев, са последвани от серия от пластики, 26 на брой, в голямата си част малки работи от 70-те и 80-те години на ХХ в., но сега поръчани да бъдат отлети големи и в метал. Част от тази галерия от скулптури може да се види край село Осиковица, където Павел Койчев е изложил моделите за отливките. Това са първите български скулптури, които влизат в парка на Юго, където вече има работи на Арно Брекер и Огюст Роден.
Голямата крачка обаче и може би началото на истинското колекционерско намерение на Юго Вутен започва след 2000 г., когато той се свързва със скулптора Емил Попов, който започва да го води по ателиета, за да го запознава с художници, и на практика спомага за широкото отваряне на колекцията към българското изкуство. Друг важен човек, спомогнал за създаването на музея „Арт център Юго Вутен”, е Светлин Русев, който успява да артикулира специфичния Югов избор в рамките на една отворена музейна институция. Крачка, която едва ли щеше да бъде направена без неговата помощ.
Връщайки се назад към началото на колекцията е много важно да се разбере правилно моментът, в който Вутен започва да купува българско изкуство. Първите години след промените са много тежки за художниците. Системата на организиран художествен живот от времето на соца рухва внезапно заедно с режима. Друга действаща пазарна система няма. Пазарът, доколкото съществува, е неуравновесен и нелогичен. В него крушират не един и двама талантливи автори. Особено трудни са годините за скулпторите. За направата на техните работи има нужда от много средства, а поръчител няма. Това е причината много от авторите в тези години да се обърнат към нетрайни материали, да експериментират с дърво и дървени пръчки, кал, слама, но и гипс, восък и глина. Именно тези „евтини” материали в голяма степен революционизират пластиката от 90-те години, внасяйки чрез работите на Павел Койчев, Емил Попов, Ангел Станев, Божидар Козарев и други елемент на първична условност, на форми и образи, черпещи от духа на балканската култура, но и директно кореспондиращи с естетиката на западноевропейското изкуство. Появата на фигурата на колекционера и мецената Вутен именно в този момент е голямо и щастливо събитие. Юго има чувствителност, прилягаща точно на това изкуство, заредено с непозната енергия. Той е привлечен от него, без да се интересува от историята на художниците, от това дали имената им са в търговски класации, дали са разпознаваеми за западната художествена система. Това е любов от пръв поглед, продължила около 10 години, до 2006 г. – период, на пръв поглед кратък, но оставил след себе си колекция от над 2000 произведения на повече от 100 български художници. Най-голямата българска сбирка на изкуство от 50-те години на XX в. до днес, събрана извън пределите на България.
Така се случи, че последните 11 години професионалният ми живот в известна степен беше свързан с Юго Вутен и неговата колекция. Запознахме се случайно, през 2006 г., в момент, в който бях започнала да търся възможност за работа и учене в чужбина, а той беше усетил, че колекцията му е надхвърлила далеч размерите на „домашна сбирка”. За Юго Вутен това беше момент на преоценка. Беше купил всичко, което го вълнува. Скулптурният парк беше почти готов. Депото в къщата му се пръскаше по шевовете, а част от картините все още стояха в дървени каси в гаража. Самият той дори не беше наясно с реалния обем на колекцията си. Беше очевидно, че ентусиазираният, дори бих казала романтичен период на това негово начинание е отминал и предстоеше най-трудното. Да намери начин да направи събраното достъпно и нужно на обществото. През 2006 г., 10 години, откакто сериозно беше започнал да колекционира българско изкуство, Юго Вутен беше на прага да институционализира своето хоби, тоест, да го превърне в свое основно занимание. Беше дошъл моментът да се направи следващата крачка. Получих покана да опиша и инвентаризирам колекцията му, да сложа всичко на хартия. В рамките на три месеца, от юни до август 2006 г., аз живях в къщата за гости в имението на Вутен в Геел и заснемах, измервах, именувах и подреждах колекцията, която към този момент наброяваше близо 1 500 произведения, от които 80% на български художници. Заниманието беше самотно, всички, дори и хората, поддържащи къщата, бяха заминали за годишните си отпуски. Дните бяха дълги, често дъждовни. Беше светло до среднощ, привилегия на равната земя, зад която слънцето като че ли забравя да залезе. Тишината беше наситена с един постоянен фонов тътен от преминаващата наблизо магистрала, а пътят до най-близкото населено място костваше километри ходене. В тези месеци всяка картина, малка пластика, рисунка преминаха през ръцете ми. Всяка свободна минута обикалях алеите в парка, където скулптурите на Крум Дамянов, Емил Попов, Павел Койчев, Снежана Симеонова, Иван Славов, Иван Варчев, Коста Денев и много други живееха свой собствен живот. Бяха едновременно част от пейзажа в специално отредените им места, във внимателно поддържаната зеленина на парка, и в същото време бяха пришълци, кацнали от друга планета. Различни, заредени с първична сила, с енергия, с непредсказуеми очертания и разнопосочен заряд, което ги прави така трудно осъществяващи връзка с местния контекст. На два пъти се наложи да развеждам гости в парка, показвайки и обяснявайки работите в него. Всяко име или опит за сглобяване на история, на разказ, в който да се вплете видяното, отекваше в моите уши като метално дрънчене. Историята и думите политаха в бездната на незнание и неразбиране, дори на недоумение. Колкото по-често усещах прага на тази бездна, толкова по-силна ставаше любовта ми към изкуството, което Юго беше събирал. То беше като странно, несъвършено създание, с екзотично име, със съдба, изпълнена с превратности. Изкуство, в голямата си част създадено извън правилата и логиката и на пазара, и на самата художествена продукция, но с една огромна вяра в силата и искреността на творчеството, от името на което художниците говорят. Вероятно този искрен глас е усетил Юго Вутен в началото на 90-те години.
Сега, от дистанцията на времето, цялото това преживяване ми се струва не само като лично изпитание, но и като професионално лабораторно занимание, поставило познанията и опитността ми на изкуствовед в напълно непроницаема среда. И още тогава за самия Юго беше ясен основният проблем, с който колекцията му щеше да се сблъска. Как ще бъде възприета и харесана там, където с мъка ще се произнасят имената на българските художници, там, където тяхната история и практика не говори нищо на никой. Знам, чували сме много пъти фрази за универсалния език на изкуството, за лекотата, с която визуалистите, подобно на музикантите, могат да общуват с всякаква публика. Въпреки това, опитът е показал трудността от възприемане на различието, без зад него да стоят ясни културни политики, институции със силна и международно видима изложбена програма. Без публикации, без добре артикулирана за западния читател професионална информация. С този проблем се сблъсква всяко българско изкуство в опита си да се покаже, не дори да се наложи в чужд контекст. Липсата на всички тези елементи до ден днешен ни прави невидими за света, затворени и лъжливо самодостатъчни.
Този огромен, но като че ли обречен потенциал на българското изкуство беше усетил и Юго Вутен. Затова в различни периоди подпомагаше показването на изкуството ни по максимално добър начин, с мълчаливи и неочаквани жестове. Той финансира българското национално участие във Венецианското биенале през 2007 г. Винаги ще бъда благодарна за уникалния шанс да бъда куратор на българския павилион. Той финансира скулптурния парк на Министерство на външните работи в София, парк, който сега тъне в забвение.
С поставянето на колекцията в музея през 2012 г. колекционерът се изправи пред голямо изпитание. Дали изборът му е разбираем за публиката? Може ли да намери разбиране и оценка? И в очите на каква публика? Беше очевидно, че пътят е труден, че има нужда от нови комуникационни прийоми, нужда от правилно артикулиране на българското изкуство в контекста на цялата колекция, за да може да бъде разбрано и прието. Пътят, който той избра, беше отново от гледната точка на търговеца. На бизнесмена с размах и поглед в бъдещето. Воден от желанието да постави сред сбирката си имена-жалони, които да привличат с популярността си публиката, Юго беше купил работи на популярни автори, сред които Аниш Капур, Роберт Лонго, Панамаренко, Кристо и Жан Клод, Вим Делвоа и др. Те стояха редом до платна на Светлин Русев, Петър Дочев, Станислав Памукчиев, Свилен Блажев, Генко Генков и др. В същото време, с функционирането си като изложбена и музейна институция, Арт центърът започна да прави изложби на италиански, белгийски и румънски художници, без да се отказва от специфичния акцент върху българското изкуство. Подход, който до голяма степен беше полезен за динамиката и разбирането на цялата колекция. И посещенията в музея и парка доказват този интерес, тези възможности, които събраното от един човек може да има като влияние върху цялото общество.
Но ето, че днес, когато Юго Вутен го няма, сме изправени пред въпроса какво ще стане с неговата колекция? Какво ще се случи със стотиците произведения на български художници? Въпреки разбираемото притеснение, което изпитваме, не можем да не сме щастливи, че, така създадена, колекцията на Юго е подготвена да преживее и трудни моменти, и все пак да устои. Така, както паметта на колекционера се носи от събраното от него, а то има способността да го надживява.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”