Български  |  English

Кръчмарска рецепта за свобода

 
В градския сленг през социализма понятието „кръчма” обхващаше всички заведения, независимо от категорията им, стига да се сервира алкохол. И те бяха ценени тогава не толкова заради собствените си качества (според днешните ресторантски гидове, повечето от тях вероятно не биха получили и една звезда), колкото заради социалния дефицит, който компенсираха. А той, разбира се, беше на свобода в общуването между хората, отнемана от идеологическите принуди. Но не в личното общуване – то без проблем можеше да я постигне в спалнята, кухнята или на разходка в парка, а в публичното.
Кръчмата се преживяваше като публично пространство – излязъл си извън дома си, в което обаче се запазват границите на свободата в личния живот. Попаднал там – на маса с насядалите около нея, губиш усещането за надзор на властта, говоренето ти набира смелост, допълнително стимулирана от изпитите чаши. Всяка кръчмарска компания от онова време повече или по-малко създаваше впечатление за „социално-битово” дисидентство.
В ресторант „Стадион” – популярен със своя сравнително по-отчетлив ъндърграунд профил, обядът беше до три, а вечерята от шест, като в промеждутъка затваряха, но някои от постоянните посетители оставаха да си допият „на заключени врати”. Един от тях веднъж се изправи, олюлявайки се, и на висок глас съобщи: „Референдумът за монархия или република е фалшифициран, да го направим пак” (спестявам нецензурните вметки и заекването). Друг, по-трезвен, накъса от салфетки листчета с „м” и „р”. Резултатът се повтори от след деветосептемврийското гласуване, но на обратно – с 99% спечели монархията. Не че тя имаше кой знае какви осъзнати привърженици сред клиентелата на „Стадион” – вотът им беше неосъзната пиянска солидарност срещу властта. Доказателство, че алкохолът в тоталитарните общества сам по себе си е съпротива и лесно може да доведе до политически пароксизъм.
Още по-ъндърграунд кръчма беше „Тенекиите” в гората до Семинарията. Често между масите минаваше раздърпан мъж на неопределена възраст и крещеше: „Всички в планината, не чакайте да ви убият!”. Посетителите се смееха и го черпиха. Докато не изчезна. Казваха, че са го прибрали. Не се разбра кой – милицията или небесата.
В онези години се ходеше на кръчма, защото тя функционираше като медиа, възможно най-демократичната. Там намираха публика мнения, които иначе нямаше как да стигнат публичността, а заварените публични роли се разпадаха – всички се превръщаха просто в клиенти.
В Чешкия клуб нямаше как да седнеш, ако не те познават. Навсякъде имаше табелки – резервирано за Чехословашките аеролинии, като че ли изхранваха целия им флот. Целта беше селекция на клиентелата, но съвсем не само по критерия „платежоспособност”. Често идваха представители на „недоубитата буржоазия” от старите апартаменти по „Оборище” и наоколо – възрастни жени и мъже, на които, въпреки че едвам събираха стотинки за по едно телешко варено, им говореха на „госпожо” и „господине” и бяха обект на специално внимание и грижа. Клубът за един час по обяд им даваше „политическо убежище”.
Бях студент първи курс, когато приятел от „постоянното присъствие” ме представи на един от сервитьорите, който ме попита откъде съм и след като отговорих, че съм от университета, той ми посочи: „Сядай там, това е масата на университета”. След малко дойдоха ректорът, известни професори, някои от които мои преподаватели. Разговорът тръгна, все едно че съм с тях от години. Докато не излезеш от клуба, нямаше особено значение какъв си, преди да влезеш. Като във всяка медиа, комуникацията и в тази се основаваше на доверие – за да станеш част от кръчмарска общност, трябваше да преодолееш подозрителността си към другия. А доколкото тя е една от най-типичните черти на несвободното общество, бързо трябваше да го напуснеш, при това, без да е необходимо да се качваш на планината, достатъчно е да си с чаша в ръка.
Доколкото (в плана на метафората, естествено) нарекох кръчмата медиа, трябва да кажа, че с нейната хибридност между публично и частно от сегашна гледна точка тя е най-близка до онлайн медиите и по-точно - до социалните мрежи. Човекът на масата срещу теб може да е приятел, приятел на приятеля, познат, непознат, но общуването винаги е като между приятели, при това също е подчертано интерактивно – изказванията ти (и тук тирадите бяха рядкост) веднага, по-бързо и от Туитър, предизвикват реакция, подкрепени са или са отречени, съпътствани от периодични наздравици.
Но и алкохолът не е съществена разлика, защото на мястото на една зависимост, тази от чашката в компания, се е появила друга, тази от самотата на телефона – във всеки удобен миг забиваш поглед в него и напрегнато следиш какво става в социалната мрежа, кой те лайква и кой те коментира. И по-същественото е, че и алкохолната, и виртуалната зависимост водят до опиянение, до надмогване на реалността; подтикват те и ти помагат да се направиш на нещо повече от това, което си, сам да повярваш в собствената си значимост. Имах навремето един приятел, който, щом пийнеше, започваше да твърди по масите, че знае немски. Сега имам приятели във Фейсбук, които се оказва, че не само са си приписали компетентности, а са си създали изцяло нови самоличности.
През социализма смисълът на подобна подмяна беше ясен – в трапезното общуване да се измъкнеш за кратко от свят, който те потиска и обезценява. Какъв би могъл да бъде той в съвременната виртуална среда, е тема за друг текст. Няма съмнение обаче, че една от причините кръчмите да загубят значението си за интернет-поколенията, е интернет.
още от автора


По масите на близкото минало
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”