Български  |  English

По масите на близкото минало

 
Павлина Делчева-Вежинова, „По дирите на изчезналите софийски кръчми“, издателство “Кибеа”;
Мариана Първанова, „Бохемските кафенета на соца“, Издателска къща „Гутенберг“
 
Почти по едно и също време излязоха две книги с обща тема: софийските кръчми, ресторанти и кафенета от миналото, като акцентът е върху тези след 9 септември 1944 г. Въпреки че разказват за едно и също, подходът им е различен – авторите влизат в темата през собствени врати.
Разказът на Павлина Делчева-Вежинова започва от блога й и, насърчена от читателите му, превръща текстовете в книга за изчезналите софийски кръчми. В основата й е свидетелството и споменът.
Обратно, книгата на Мариана Първанова е резултат на журналистическо изследване, тръгнало от идеята за литературните кафенета в Европа. Темата е добре разработена от литературни историци, като Петър Величков, Румяна Пашалийска, Катя Зографова, но само за периода на 40-те години на XX век. Затова целта на Първанова е да направи реконструкция на бохемските средища на соца.
Още една разлика: Павлина Делчева-Вежинова тръгва по улиците и кварталите на София и така, на „пространствен принцип“, възкресява автентичната атмосфера на кръчмите и ресторантите им, а Мариана Първанова следва хронологичния принцип, като в допълнение прилага подробни интервюта със свидетели и участници в бохемския живот на онази епоха.
Някои от разказите за описаните места са сходни и няма как да не е така, когато се борави с едни и същи факти. Тъкмо това прави присъствието на двете книги още по-ценно. Ако се четат паралелно, нарисуваната картина – от 40-те и 50-те, когато се пиело чай, кафе и коняче, а ракията била смятана за каруцарско питие, до 70-те с “пийте бързо, че трябват чаши”, с “черен пипер само за месни ястия” и гасенето на лампите преди затваряне – става по-плътна и детайлна.
Да видим само няколко фрагмента от тази картина.
Ето го животът на легендарното писателско кафене “Цар Освободител”. След години на интелектуален блясък, то успява да оцелее при бомбардировките, но не и при плановете за реконструкции за XI конгрес на БКП и е разрушено през 1977 година.
Близо до него е ресторантът на хотел “България” - когато е наричан “Грандът”, проф. Михаил Арнаудов е на своята си маса, а оберлихтът му е отворен, за да се видят звездите в нощното небе. Пренасяме се в годините, когато е бил нарочен за “свърталище на монархофашистки управници и тютюневи магнати”, и днес, когато не е нещо повече от едно “парвенюшко и псевдомодерно място”.
По обяд се срещахме в „Бамбука”, „Бразилия”, „Шапките” или „Млечния бар”, спомня си Божидар Икономов-Дари. „Бамбука” се ражда след смъртта на Сталин и умира след раждането на Пражката пролет. Тук са първите коктейли и коняците с бучка захар и лимон. За Атанас Славов това е място на бохемщина, глупащина и жизненост. Срещаме по масите Константин Павлов, Генко Генков, Павел Вежинов, Александър Геров, Радой Ралин, Георги Марков, Досю Досев и кой ли още не. Но, “разбира се, те са неизменно придружавани от сътрудници на ДС, които още на следващия ден ще започнат доносчетата си с „вчера в Бамбука чух, че…”.
„Скука, скука, скука – взе да ми дотяга,/ раждаме се в „Бамбука” и умираме в “Прага”, долита от някъде; и се пренасяме на „Раковска”, където е именно „Прага” до Унгарския ресторант с неговата „Добра жена” и „Шомлой галушки”, с чардаша и цигуларите в късните часове, които свирели на ушенце чак до развиването на маркучите на миячите на улиците, както са останали в спомените на Павлина Делчева-Вежинова. Ето я и бирария „Чайка” в градинката на „Иван Вазов”, вечерта е към края си и певицата изпява: “Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”.
И в двете книги е отделено голямо внимание на клубовете и клубната култура. Или на т.нар. „Бермудски триъгълник” на ведомствените заведения на журналистите, писателите и преводачите.
Ресторантът на СБЖ. Открит е през 1948 г., когато се е пиело предимно вино. По масите са Борис Ангелушев, Емилиян Станев, Димитър Талев, Мария Столарова… Винаги на обяд е Марин Големинов, там се ражда и идеята за операта му “Тракийски идоли”. Георги Марков си спомня Павел Вежинов, Ивайло Петров и самотния Богомил Райнов. „Но под повърхността на това ресторантско щастие ясно се чувстваха разните лагери и можеха да се доловят различни подмолни движения. Един мой приятел веднъж каза, че не желае да идва повече в Клуба, защото това съсипвало нервната му система.”
Журналистът Дамян Обрешков е на друго мнение: след работа всички искали да се отбият там заради „неписания статус на независимост и равнопоставеност. Тук всички бяха равни и всеки можеше да говори каквото му е на душата и сърцето”.
„Бяла, спретната къщурка,/ „Ангел Кънчев” номер пет./ Тука всяка мижитурка/ чувства се поет”, рецитирали зевзеците.
Освен всичко останало, кафенето на писателите било истинска литературна борса, в която се решавало кой и в какъв тираж ще бъде издаден или какво звание или хонорар да получи. За други било място на богоизбрани. Като председател на СБП, Георги Джагаров го превръща в „тежко министерство”. Но тук първо е огласено и възванието за митинга на 18 ноември 1989 година.
Спомените връщат и несъществуващите вече “Дълбок зимник”, ресторант “Берлин”, бар „Астория”, кафе „Бразилия” с фототапета си и сервитьорките, които всеки ден ходели на коафьор… Отбиваме се и в „Троян”, „Стадион”, “Феята”, „Ропотамо”, а по-късно и в „Кристал”, за да стигнем до „Магурата” и чейнчаджиите пред нея, и „Кравай” с ъндърграунда от 80-те.
Стана дума, че идеята за книгата на Мариана Първанова тръгва от понятието „литературни кафенета” в Европа, на които специално е посветена последната глава. Само че, за разлика от грижливото им опазване като „културни институции“ във Виена, Париж или Варшава, в София нито едно не е оцеляло. И двете книги разказват за призраци – местата ги няма. Ако не физически, то като следа и спомен за собственото им минало.
Равносметката е, че оцелелите места са само три: Руският клуб “Крим”, Чешкият клуб и университетският ресторант “Яйцето”. Първият, построен през 1910-а, след славните си времена, доживява до нелепите си превъплъщения през последните години, а днес вече е затворен и бъдещето му е повече от неясно. Вторият, най-старият, основан през 1892-а, е жертва на неузнаваемия си упадък. Какво е станало с “Яйцето” пък въобще не си струва и да се знае.
Кое изчезна – местата или бохемата, ще се запитаме накрая. Хубаво е, че няма еднозначен отговор.
Ириней Константинов: „Вече има много места, но бохемата я няма”.
Кирил Маричков: „Бохемата е преди всичко свободен човек. А пък в тези кафенета свободни хора нямаше”.
Емил Попов: „Бохемата е мъртва. Бохемата умря”.
И едно важно уточнение: двете книги не бива, а и не могат да бъдат „заведени” при разбужданите всякакви носталгии и жалби по соца. Това са четива, създадени да реконструират, да хвърлят светлина. В този смисъл, няма носталгия, но има жал – и тя е по липсата на знание и памет.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”