Български  |  English

Уроци по бавно четене

 
Владимир Полеганов, „Другият сън”, ИК „Колибри”, С., 2016 г.
 
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаване на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
 
Александър Кьосев: Днес ще говорим за един роман, който Миглена препоръча. И аз, след като го прочетох – не го бях чел, не бях чувал нищо за този автор – мога само да благодаря на Миглена. Това е една много хубава и особена книга. В българската литература непрекъснато се пишат разни неща, има много книги. Има немалко хубави книги; има по-малко хубави книги, които едновременно с това да са и странни. И има съвсем малко книги, които са толкова особени, че стоят самотно и за тях трябва да се говори специално. Тази книга сигурно не е съвършена и има дефекти, за които ние ще говорим по-нататък. Но тя си извоюва за мен едно място, на което стои спокойно, особено и странно. И е хубава, аз я харесвам.
Миглена Николчина: Аз може би трябва да си призная нещо. Смятам, че книжното тяло е най-добрата форма за съществуване на един роман и изобщо на книгата. Всъщност, има много просто обяснение защо. Защото разказът тече във времето, а книгата ти го дава като едновременен. И ти можеш да разполагаш с целия този разказ в едно тяло.
Александър Кьосев: Можеш да пипаш разказа, да го прелистваш…
Миглена Николчина: Не е така с електронната форма, която ни връща към свитъците. Дори вече има предложение да започнем да ги означаваме, както навремето свитъците са били означавани; означаването със страници става нефункционално. Та, признанието ми е, че въпреки възхвалата ми на книжното тяло, тъй като ми се налага да чета едновременно много неща, аз си ги прехвърлям, когато мога, върху електронен четец. И отварям четеца, понякога не помнейки какво съм чела последно. А той ми отваря там, където съм била. Прочитам и… какво изречение! Изумителен е Владимир Полеганов… В момента, в който започваш изречението, до момента, в който си го свършил, ти вече си казваш, че това е голям писател. Той е непредвидим и то по един кротък начин. Не е като да иска да те смае, да те изненада, да хвърли някакви метафори, да предложи необичайни обрати. Но точно това прави, смайва. Това е странно, засмукващо четиво, със странен, футуристичен сюжет за една странна метаморфоза. Ние с Кьосев посветихме последните една-две години на „Метаморфозата“ на Кафка, почти едновременно се появиха едно томче в „Изток-Запад“ и един брой на „Пирон“…
Александър Кьосев: Е, това е много различно.
Миглена Николчина: „Другият сън“ е роман за една трансформация.
Александър Кьосев: Самият автор в анотацията отзад на корицата е написал нещо много точно. И заедно с това – не съвсем точно. Той казва: „Това е психологически роман, който се прави на фантастичен.“ А аз бих казал: това е психиатричен роман, който се прави на фантастичен. Тъй като той се занимава с един странен герой, който чува гласове, по телефона ги чува обаче – и тези гласове са сякаш от друг свят. И той постепенно попада в един друг свят. Той минава в този друг свят, връща се в нашия, случват му се приключения. После най-накрая остава изцяло в чуждия свят. Това може би е шизоидно разпадане на личността. И, така да се каже, гласовете, които той е чувал, го обладават напълно и го изключват от настоящия свят, където той има една влюбена в него жена - съпругата му - и тя се опитва да го върне, да го спаси по особен начин. И двата сюжета – да кажем, фантастичният и шизоидният, се преплитат по твърде неочакван начин... Няма да разказваме всичко, за да накараме хората да прочетат тази книга. Но самата тази идея, че другият свят едновременно може да бъде фантастичен и заедно с това може да бъде граница на твоето съзнание, дори отвъд границата, разпад на твоето съзнание – е странна и интересна идея.
Миглена Николчина: Ето един прочит, който е съвършено различен от моя. Преди всичко, ти говориш за някакъв наш свят. Но в книгата на Полеганов той е по-странен от другия свят, бих казала. И по-успешен, от писателска гледна точка. И този персонаж, който разказва, за мене не е шизоидно разцепен. По-скоро той няма кожа, той е разпръснат. Той е вписан в предметите… Неслучайно в някои от отзивите за книгата се появява терминът Антропоцен. Само че тук имаме едно напреднало виждане за Антропоцена[1], всички предмети са станали интелигентни. Те всичките имат памет, те всичките по някакъв начин мислят… Това звучи тук ужасяващо – ние, романтиците, сме си го представяли като прекрасно, такова едно очовечено мироздание, но то може и да предизвика ужас. Като в компютърна игра, където зад предметите и героите ще намерим един и същи код. Където и да преминеш, предметите те попиват; ти минаваш в осмоза с тях и оставяш следи от себе си; и те се вписват в тебе. И това е не просто описано, то много успешно е превърнато в стил от Полеганов.
Александър Кьосев: Преди да стигнем до по-големи детайли, защото Миглена се насочи натам, аз искам да кажа на нашите зрители нещо по-общо. Владимир Полеганов е очевидно много добре образован човек и знае доста неща. Но те не са дадени натрапчиво, появяват се като възможни асоциации. И в тази книга идеята за Антропоцена е вписана в една съвременна трансхуманистична философия, която той вероятно познава добре. Тоест, тази идея има философски фон и който знае за какво става дума, ще разчете в текста разни неща, които иначе обикновеният читател няма да хване. Но днес няма да занимаваме с тези философски сложнотии нашите зрители. Ще кажа две думи за фантастиката обаче. Фантастиката прилича на гигантски айсберг, по-голямата част от този айсберг е под водата, говоря за онези нейни четива, които са популярни и жанрови, в които нещата са предвидими. Над водата, под блясъка на слънцето, блести обаче един връх от фантастични произведения, покорен от хора, като Станислав Лем, Урсула Ле Гуин, Клифорд Саймък и други подобни велики имена. И те правят с фантастичния жанр нещо, което обикновено не се прави с него. Правят висока литература. Какво е висока литература? Съвсем кратка игрова дефиниция. В „Храбрият войник Швейк“ има един луд, който казва, че вътре в земното кълбо има едно друго, което е по-голямо от първото. Ето това е високата литература. Тя показва как в привичния свят се крие един друг или много други, които са далеч по-големи от привичния свят. Тя показва как нещата се разпукват и в тях е скрита поезия. И тази поезия се разраства, разгръща, издига се и излита от тях. Не искам да сравнявам непременно Владимир Полеганов с Урсула Ле Гуин. Но той е на блестящия връх на българската фантастика, която иначе спокойно си съществува под водата, в своите популярни жанрови граници. Но той се движи в тази посока, търси нарастване, издигане, излитане. И е превърнал нещата, за които пише, само в негова отправна точка.
Миглена Николчина: Аз мисля, че в някои отношения е по-добър, така че…
Александър Кьосев: Той е превърнал жанровата игра на фантастиката – това, че някакъв човек попада в особен, невероятен свят - в дълбока и интересна литература, особена литература. Сериозно постижение. И аз бих казал, че в съвременната българска литература Полеганов стои сам и спокойно на мястото си, ако по средата на четенето не ми беше хрумнало, че тази книга продължава една линия, която малко хора познават. Говоря за един роман на Александър Геров, „Фантастични новели“, който българското фантастично общество е чело и го познава, и очевидно по някакъв начин диалогизира с него. Но Полеганов продължава този диалог по свой дълбок и неочакван начин.
Миглена Николчина: Аз пак бих се върнала все пак към Кафка и темата за трансформацията. Понеже много обсъжданият момент при Кафка е, че героят просто се събужда видоизменен. Да, обаче ние знаем какъв е бил, той е бил чиновникът Грегор Замза; знаем, че е станал някаква твар. Докато при Полеганов сме в постоянен процес на трансформация, без да е много ясно всъщност каква е началната точка, какъв е бил този човек и какво точно се случва…
Александър Кьосев: Не, то е ясно отначало какъв е светът, в който той живее. Той е нашият свят…
Миглена Николчина: И единият, и другият…
Александър Кьосев: Постепенно нашият свят в този роман се превръща в доста особен.
Миглена Николчина:  Едно грубо сравнение ми хрумна - помислих си за филм като „Шесто чувство“. През цялото време едно дете вижда мъртви хора и накрая се разбира, че ги вижда, защото то самото е в техния свят вече. Така че, тук има едно такова призрачно преминаване на невидима граница, прозрачна, стъклена, така да се каже, много красиво предадена с едно полепване по прозореца, с което героят вече окончателно се сбогува с едната страна на размесената си двойна реалност.
Александър Кьосев: Обикновено фантастиката, колкото и да е странно, е реалистична литература. Тя има някакво начално допускане – да кажем, че всички същества имат опашки; и оттук нататък следват разни приключения с опашките, но всичко след допускането вече си е реалистично… Този роман не е такъв. Той описва приключенията на фантастичното съзнание, да го кажем, което има проблем с реалността. Но Полеганов знае, помни това, което са казали авангардистите. Готфрид Бен е казал навремето си, че реалността е буржоазно понятие. И целият френски нов роман десетилетия след Бен се занимава с това как реалността е създадена от социално-литературни клишета, които всъщност приемаме за реалност. Нашият автор взима тези клишета, клиширания човешки и предметен свят около нас. И започва да показва как в приключенията на своя живот, при прескоците на съзнанието от един свят в друг, всеки един предмет, персонаж, пространство, всяка една стая, лампа, човек… са всъщност твърде странни. И в тях има възможности, нарастване, поезия; и излитащи асоциации и посоки на въображението, които обикновеният човек не вижда. И това е направено така, че самият читател непрекъснато е провокиран да следи тази игра на фантазията, избликваща отвътре, от структурата на реалистичните предмети. И това призрачно усещане, за което говори Миглена, го има във всяка стъпка, във всеки детайл на описанието. А на всичкото отгоре – тя е права – самото усещане се променя, развива се. Има динамика романът. Аз много се плашех, като започнах да чета книгата, че тя ще бъде добра на микрониво, така да се каже, в структурата на изречението, в структурата на описанията, и ще изпусне нещата на макрониво. Няма да има сюжетна структура, няма да има развръзка, конфликт и други такива работи. Но не се оказах прав.
Водещ: За съжаление, трябва да завършваме.
Миглена Николчина: При такава скорост, действително единственото, което мога да кажа, е, че този роман трябва да бъде прочетен… Трудно се говори за него - точно защото другият момент, за който нямахме време изобщо да започнем, е една критика на идентичността…
Александър Кьосев: И аз ще кажа финално едно изречение само. Навремето българската литература е имала блян по епос. Да напише голям роман, голяма епопея и прочее. Сега романи, дал господ, а българската литература има блян по другост, тя има блянове по друг свят. И това е един от най-добрите опити в това отношение.
Миглена Николчина: Най-добрият, може би.
 
1 април 2017


[1] Според учените, Земята е навлязла в нова епоха – Антропоцен – в която човекът е фактор за промените на планетата. (бел. ред.)
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”