Български  |  English

Обща логика на кризата

 
Преди месец социологът и почетен директор на Института за изследване на обществата „Макс Планк” в Кьолн проф. Волфганг Щреек (1946) бе в България за представянето на книгата си „Купено време. Отложената криза на демократичния капитализъм” в превод на Боряна Александрова и Стилиян Йотов, издателство „Критика и хуманизъм”.
Тук публикуваме своеобразен коментар върху книгата в контекста на предстоящите парламентарни избори в Германия.
К
 
„Всичко, което е необходимо.“ Тези думи, произнесени на 26 юли 2012 г. от президента на Европейската централна банка Марио Драги в обръщение към инвеститори в Лондонското сити, стават символ на края на най-острата фаза на глобалната финансова криза. Същевременно, в сферата на политическото, където се предполага, че думите са всичко, ние все още не знаем къде да прокараме границата. Днес, повече от четири години по-късно, едно от нещата, които знаем, е, че през 2012 г. политическата зима едва е започвала. И че Германия би могла да бъде разглеждана като бастион на стабилността. С „Merkel über alles“ като неин химн. От момента на встъпването й в длъжност през 2005 г., Меркел може да контролира властта заради поддръжката на три последователни коалиции. В началото на 2013 г. става ясно, че партньорът й от 2009 г. - подкрепящата свободния пазар либерална Свободна демократическа партия (FDP) - е в беда. Тя е изместена в дясното политическо пространство от нова формация - Алтернатива за Германия (AFD), чийто фокус през 2013 г. не е миграцията, а страстното отхвърляне на еврото. Както по-голямата част от германската десница, Алтернатива за Германия е възмутена не от строгите мерки на Меркел, а от факта, че тя не е още по-строга. Алтернатива за Германия не успява при първия си опит да събере петте процента, необходими й за попадане в парламента, но отнема достатъчно гласове от Свободна демократическа партия, за да попречи на влизането й Бундестага, което налага Меркел да формира нова коалиция със Социалдемократическата партия (SPD).
Алтернатива за Германия не е единствената сила в германската политика, движена от идеята, че нещата не могат да продължават по същия начин. През пролетта на 2013 г. за пръв път от десетилетия германската левица започва да критикува основния елемент в европейската институционална структура – еврото. Оскар Лафонтен – „Червеният Оскар“ – пръв нарушава мълчанието. „Надеждите, че с еврото всички ще започнат да се придържат към рационално икономическо поведение, са напразни“ - казва той и призовава за премахване на единната валута, за да може южна Европа да се възстанови. Лафонтен е бивш финансов министър от SPD, от лявото крило на партията, описан веднъж от вестник „Сън“ като „най-опасния човек в Европа“. През 2005 г. той напуска SPD и отцепва десетки хиляди привърженици, които го следват в съюзяването му с бившите източногермански комунисти от Партия на демократическия социализъм. От тази коалиция се появява Лявата партия (Die Linke), за която би могло да се твърди, че е истинската алтернатива за Германия и която целият Бундестаг се сговаря да държи на дистанция. До 2013 г. Лявата партия е против мерките за икономии, а не против еврото. И изначално еретичната идея на Лафонтен за премахване на единната валута е парирана.
През 2015 г., още преди бежанската криза, от германската десница започват да се бунтуват, смятайки, че Меркел капитулира по въпроса с Гърция; те са убедени, че тя трябва безцеремонно да бъде изритана от еврозоната. Според тях, ЕЦБ в онзи момент е инфлационен троянски кон. В същото време, левицата се раздвоява от станалия вече неизбежен въпрос дали Европейският съюз е същностно неолиберален и като такъв трябва да бъде смятан за неспасяем и следователно – отхвърлен като идея. И въпреки че по-голямата част от лявата СИРИЗА в Гърция отказва да напусне еврозоната, през лятото на 2015 г. се появява „Лекзит” (искане на леви движения в ЕС техните страни да напуснат съюза). През септември 2015 г. Лафонтен се появява отново - този път в Париж, редом с Янис Варуфакис, като призовава за план Б за Европа - една Европа отвъд еврото.
В германския лагер на „Лекзит”, наред с Лафонтен и неговия някогашен секретар във Финансовото министерство Хайнер Фласбек, най-видният глас принадлежи на социолога Волфганг Щреек. До неотдавна дългогодишен член на Германската социалдемократическа партия, Щреек преподава в големи американски университети, преди да стане директор на престижния Институт „Макс Планк“. Финансовата криза връща Щреек към крайно левите му младежки увлечения. В „Купено време. Отложената криза на демократичния капитализъм” (2014) той твърди, че кризата на еврото може да бъде най-добре разбрана в термините на Франкфуртската школа. Социални теоретици като Юрген Хабемас, Клаус Офе и други са били прави, казва Щреек, когато в началото на 70-те твърдят, че демократичният капитализъм е изправен пред дълбоки и неразрешими проблеми. Това, което са подценили обаче, е откровената агресия на капитала и изобретателността му в импровизираното намиране на начини за задържане на печалбата и същевременно заглушаване недоволството на работниците и консуматорите. В ход са били три последователни стратегии на изместване на проблема: 1. през 70-те години - инфлационно увеличаване на заплатите и цените. 2. през 80-те години – надуване на държавния дълг. 3. превръщане на неолиберализма в доминиращо течение в глобалното управление и начало на „държавата на консолидацията“, съчетаваща строги икономии и увеличаващи се дългове в частната сфера. В основата на всичко това е разюзданата консуматорска култура, която трансформира всички аспекти на живота - в тях човек веднъж е консуматор, друг път - работник, член на семейство, гражданин. Европейците обичат да си мислят, че добре подбират своите роли и онова, което е необходимо за изиграването им. Но, според Щреек, кризата след 2008 г. показва, че Европа и политическите й институции, най-вече ЕС, са всъщност неолиберализъм от най-чист вид. Щреек е един от първите, който изравя популярното днес есе на Фридрик Хайек от 1939 г., където е развита тезата, че либералите трябва да подкрепят международните федерации, тъй като в тях членовете им ще приемат минимални забрани върху ограничаването на търговията. ЕС е средство за свободен пазар и еврото е логичното му осъществяване – една монетарна система, която, както никоя друга преди, е неподвластна на контрола на демократичната политика.
Според Щреек, значението на 2008 г. е, че тази поредица от импровизирани механизми за разрешаване на кризата – инфлация, обществен и частен дълг - е достигнала своята пределна точка. Щреек чете много внимателно Маркс, но по същество неговата теория за кризата не е марксистка. Тя не се основава на насилието на първичното натрупване на капитала или на отчуждението и експлоатацията, присъщи на производствения процес, нито дори на спадащите темпове на ръст или натрупване. В един обезоръжаващ пасаж той описва капитализма като „мирен, цивилизован начин за материално облагодетелстване чрез пазарна обмяна.“ Това обаче, което прави капитализма токсичен, е неговата експанзивност и безжалостна колонизация на останалата част от обществото. Опирайки се на Карл Полани, Щреек настоява, че капитализмът разрушава собствените си основи. Той подкопава клетката на семейството, от което зависи възпроизводството на труда; унищожава природата; разбива социалното доверие, принципно заложено в паричните отношения. За да оцелява, капитализмът има нужда от политически проверки. А 2008 г. и случилото се след това дават ясно да се разбере, че тези проверки вече не функционират. И навлизайки в състояние на криза, капитализмът превзема всичко: упражнява принуда над парламентите; увеличава държавните дългове за сметка на данъкоплатците, като по същия агресивен начин свива каквото е останало от социалната държава. На неговия жертвен олтар са принесени демократично избраните правителства в Италия и Гърция; а редица референдуми са отменени или резултатите им са пренебрегнати.
В началото на 2014 г., когато хора като Хабермас и Улрих Бек призовават германските си сънародници да превърнат изборите за Европейски парламент в основополагащ етап за създаването на европейския demos, Щреек е потънал в мрачни мисли. През януари 2014 г. в Британската академия той изнася лекцията „Как ще завърши капитализмът?“, която дава драматичното си заглавие на сборник. В нея Щреек посочва, че визиите за „още по-близък съюз“, поне във формата на ЕС, са нереалистични предвид събитията в Европа и САЩ, демонстриращи как капитализмът е изтръгнал всички свои задръжки.
Ето защо ние трябва да се подготвяме за продължително и агонизиращо разграждане на социалната тъкан. И за видимото доказателство на думите - че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Щреек е убеден, че капитализмът ще свърши не защото е изправен пред сериозна опозиция, а защото през идните десетилетия и векове със сигурност ще изконсумира и унищожи собствените си основи. Ето защо трябва да очакваме все по-засилващ се застой, неравенство, ограбване на публичния сектор, корупция и ескалиращ риск от голяма война. И всичко това, съпроводено от всепроникваща ерозия на социалния ред и всеобхватна социална ентропия. Според Щреек, поне от 70-те години на миналия век ние живеем в „постсоциално, нискокалорично общество”. Ние се справяме поединично с условията на нарастваща несигурност, докато на макроравнище и обществото, и икономиката стават все по-трудни за управляване. Животът в такъв тип общество изисква непрекъснато импровизиране, принуждавайки индивидите да заменят структурата със стратегия. Същевременно това живеене предлага богати възможности на олигарсите и военните, докато налага несигурност и нестабилност на всички останали - по подобие на дългото междуцарствие, което започва през V век сл. Хр. и се нарича „мрачно Средновековие”.
Щреек не просто поставя диагноза, а призовава към бунт. Той окуражава своите колеги социолози да нарушат „дисциплинарното примирие“, което през 50-те отделя икономиката от останалия социален свят и я отцепва в изключителната територия на икономическата наука. Но неговите надежди се простират отвъд академията: „Социолози и политолози в съюз с неортодоксални икономисти с различни принадлежности са започнали работа над нов тип политикономия, социоикономика, която отново ще направи икономическото подвластно на социалното, а не обратното - първо като теоретичен, а после, надяваме се, и като политически проект.“
Щреек извежда неотложни практически заключения: „Връщането на капитализма в обхвата на демократичното управление, което именно по този начин ще бъде спасено от изчезване, означава капитализмът да се деглобализира“. Капитализмът трябва да бъде върнат обратно в границите на националната държава, защото тъкмо на равнището на националната държава през последните два века европейците са успявали да установят „социално сцепление, солидарност и управляемост“.
Бруталността, с която от еврозоната поставят под контрол правителството на СИРИЗА в Гърция, като че ли потвърждава предупрежденията на Щреек. Последователите му нарастват неимоверно. В англоезичните научни среди на „Как ще завърши капитализмът?“ се гледа като на освежаващо завръщане към основите на марксистката теория за кризата. В Германия книгата се възприема не толкова еднозначно. За разлика от Англия, Франция и САЩ, където евроскептицизмът традиционно е присъщ на левите, в Германия „Лекзит” не е. Отдавна са забравени ранните етапи на Федералната република, когато Социалдемократическата партия е твърдо против политиката на Аденауер на Westbindung(„обвързване със Запада“, включващо европейска интеграция и членство в НАТО). От 60-те години насетне утвърденият германски лявоцентристки сектор става безрезервно лоялен на проекта, започнат от християндемократите. Френско-германското противопоставяне на войната в Ирак през 2003 г. затвърждава европейската репутация на по-добрата страна на „Запада“. На този фон твърдението на Щреек, че непоколебимата преданост на ЕС и на „Европейския идеал“ може сама по себе си да бъде част от неолибералната идеология, предизвиква силен шок.
През 2013 г. Хабермас обвинява Щреек в „носталгия“ заради факта, че подкрепя връщането към „националните крепости“. Щреек отговаря на удара - Хабермас бил привърженик на „политически универсализъм“, който напразно се опитвал „да наподоби безкрайния универсалистки ход на парите и пазарите“; Хабермас разглеждал „предопределения път на историческата еволюция едновременно като нормативно желателен и като технически необходим“.
Освен това, Щреек задава въпроса: Защо трябва да се доверяваме на Ангела Меркел и нейното лекомислено твърдение, че „ако еврото се провали, Европа се проваля“, след като то отъждествява двухилядолетното културно и политическо разнообразие с една тривиална утилитарна конструкция, която служи най-вече на германските износни индустрии“? Горе-долу по същото време Щреек започва да критикува и бежанската политика на Меркел. Според него, това е още един суетен, модернистки социално-инженерен проект, подкрепен от германските работодатели и опортюнистичната Меркел. Нещо повече, по думите на Щреек, това е „нагледен урок какво другите държави могат да очакват от Германия, когато се прави на европейска“, което на практика е атака срещу националната автономия, доколкото германският елит идентифицира „своя контрол над Европа с постнационализъм, разбран като антинационализъм”, или с други думи - същностният урок от германската история.
В отговор на „Брекзит”, Щреек публикува в „Цайт” манифест в съавторство с колеги от института „Макс Планк“ под заглавие: „Europa braucht die Nation“ („Европа се нуждае от нацията”). Там той пише, че в европейски контекст призивът на бившия финансов министър на САЩ Лари Съмърс за „отговорен национализъм“ означава ограничаване властта на Европейския съд, повече възможности за излизане и заменяне на еврото с една претоплена версия на европейската монетарна система от 1979 г. – 1998 г. с възможност за периодични, координирани преоценявания.
---
„Как ще свърши капитализмът?“ се появява в момент, когато Щреек се е заявил като водещият интелектуален защитник в Германия на една, излизаща от ляво, голистка визия за Европа. Сега, когато картите му са на масата, идва време да се опитаме да отговорим на въпроса как Щреек превръща критическата теория в средство за отстояване първенството на нацията?
Най-малко в един аспект обръщането на Щреек към национализма му позволява да превърне в същностна част от аргументацията си онова, което би могло да се възприеме като фатална слабост на анализа му. Освен това е забележително как обсъжда в работата си бъдещето на капитализма, без изобщо да поглежда към мястото, където то със сигурност ще се реши - Азия. Без съмнение, това отразява ограниченията на професионалната му специализация – индустриални взаимоотношения в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Китай и Индия са извън неговата област. А те никога не са се подчинявали изцяло на повелите на неолиберализма. Същото би могло да се твърди в някаква степен и за САЩ - в сравнение с ЕС, Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА) е „постна” интеграция.
Щреек е политикономист, така че не се задоволява с цивилизационни аргументи. Той иска да говори за гайки и болтове, за истинската сила зад кулисите. Конкретният вектор на глобализацията, който пленява въображението му след 2008 г., са финансите. Както отбелязва известният икономически анализатор Мартин Улф във „Файненшъл таймс“, Щреек се притеснява толкова много за дълга, че можеш да го вземеш за австрийски икономист. Дългът за Щреек е показателят за невъзможния баланс между демокрация и капитализъм. Това е начинът, по който системата си печели време. На моменти той разбира тази метафора съвсем буквално, описвайки кредита като механизъм, чрез който „все още несъществуващи виртуални ресурси... са изтеглени от бъдещето“. Освен това, Щреек разглежда дълга като властово отношение. Всички съвременни държави са овладявали кризите на капитализма чрез обществен дълг като властово отношение. Всички съвременни държави и днес овладяват неспирните кризи на капитализма чрез обществен дълг, но това създава нов тип зависимост. Избраните правителства трябва да се вслушват в две групи поддръжници: на народа – Staatsvolk – и на пазара, за който Щреек използва неологизма Marktvolk.
Терминът Staatsvolk, държавен народ, е стандартен в конституционната теория, но той повдига въпроса как народът (Volk) е конституиран. Както посочват германски критици, голяма част от песимизма на Щреек по отношение на ЕС произтича от отказа му да допусне, че е възможно да съществува европейски Volk в резултат от политиката на кризата. Щреек вижда еврото като нещо, което създава само недоволство и разделение. Неговият новосъздаден термин „Marktvolk“ предполага съществуването на друг вид Volk, противопоставен на истинския народ „Staatsvolk“. Той е дефиниран чрез своята мистериозност, неустановеност и нелоялност, чрез своя комерсиализиран и основан на договаряне подход към света: „пазарен народ“. За една критическа социология без съмнение е важно да бъде анализиран транснационалният финансов елит. Той формира мрежи, които могат да бъдат изучавани. Но нещото, което операторите на финансовите пазари не са, дори и в най-широкия смисъл на думата, е Volk, национален етнически народ, стига да не искаме да правим препратки към конспиративните теории, обичани от алтернативните десни. Но ние не бихме искали да припишем това на Щреек. Неговият избор на думи е неудачен и не само - той е сериозно аналитично недоразумение.
Моделът с двойния Volk не препраща само към един несъществуващ „пазарен народ“. Той представя националния народ – Staatsvolk, като неутрален спрямо капитала или дори като противостоящ на него. Но когато парите се противопоставят на демократично избрани леви правителства като тези в Гърция и Португалия през последните години или като онези във Франция през 80-те години, раздвижването идва не само от чуждите пари и от ненационалните елементи. Първите, които се мобилизират, са разочарованите местни богаташи, които смятат, че грешната страна е спечелила и че тя трябва да бъдат спряна. Това са все пак капиталистите на една нация, чиито портфолия са зависими от местните ресурси и подлежат на облагане с данъци, а дори и на още по-лоши неща.
През 2015 г. изтичането на национален капитал се отразява върху СИРИЗА не по-малко, отколкото международната спекула. Местни олигарси, а не хедж фондове от Кънектикът, изпращат смъртни заплахи към настойчивите данъчни инспектори. Хаштагът „Това е преврат“, който става популярен през лятото на 2015 г., е метафора. Реалните преврати като неотдавнашният в Бразилия са оркестрирани от хора, които са кореняци, добре платени граждани, които тъкмо по тази причина са готови на всичко, за да защитят своите преки интереси.
Странната геометрия в съпоставянето между Staatsvolk и Marktvolk при Щреек издава непоследователност. Когато Щреек казва, че иска обществото да има контрол, той може да очаква всеобщо съгласие. Това е чист Хабермас, утвърждаващ жизнения свят срещу системата. Това е матричният кодна социалната демокрация. Но въпросът, който избягва, е най-важният: кой или какво е „социалното“? Разногласието между Хабермас и Щреек, казано с термините на Хабермас, е дали движението да е нагоре и напред към бъдещ космополитен ред или надолу и назад към нацията. Но, както самият Щреек се пита - къде остава класовото неравенство вътре в социалното, било то на локално, национално или европейско ниво? В някои от най-силните пасажи в „Как ще свърши капитализмът?“ Щреек обяснява, че различаването между „общество“ и „икономика“, структуриращо дисциплината социология и правещо възможно да се говори за „обществото“, което отговаря за „икономиката“, е всъщност артефакт на особения класов баланс от 50-те и 60-те години на миналия век. Според Щреек, този баланс е бил нарушен през 70-те години. Тачър изпуска духа от бутилката чрез изявлението си, че „такова нещо като общество няма” - има само „мъже и жени и... семейства“. На което отговорът на критичната теория би трябвало да бъде каква всъщност конфигурация на социални сили направи възможно твърдението на Тачър и как то може да се опровергае.
Вместо да казва, че националните общества трябва да си върнат контрола над икономиките, не би ли трябвало Щреек да казва, че целта на играта е да се намести балансът на класовите сили по такъв начин, че да може отново да се говори по смислен и оптимистичен начин за поемане на контрола от обществото? Неговият облог е, че борбата би била най-успешно водена в по-малък мащаб и, като се има предвид историческото наследство, това означава в рамките на нацията. Той не се задълбочава във възможността за действие на локално равнище. Но не ни дава никакво основание да се съмняваме в убедеността му, че Европейският парламент е измама, а еврократите са корумпирани и користни лакеи. Неговата позиция, според Хабермас, е неамбициозна и носталгична. Но по-сериозният проблем е, че тя повтаря въпроса, който самият Щреек поставя на космополитите: вашата визия може да е атрактивна, но как ще стигнем от „а” до „б” и кой ще ни заведе дотам? Какво в настоящата конфигурация на обществени сили кара Щреек да вярва, че връщането към националното ниво ще позволи демократичен контрол върху ренационализираната икономика, без това да доведе до мръсни задкулисни игри като онези, които от „Даунинг Стрийт” водят с „Нисан“, за да задържат работна сила в постбрекзитова Англия? Щреек критикува космополитите за техния афинитет към „човека от Давос”, но проблемът с деглобализацията е, че и тя ще остане свързана с големия бизнес.
Преживяното през XX век предполага, че когато се прави опит да се канализират националистически енергии в прогресивна политика, от решаващо значение е целите да бъдат ясни. Освен това, да се знае кой се очаква да развее знамената, когато се издигат призиви: Нацията да поеме контрола! Нацията да отхвърли игото на невидимата власт на космополитните „хора на пазара“! Щреек може да обяснява на добронамерените журналисти, че макар и да пропагандира миграционни рестрикции, той не е прикрит симпатизант на Алтернатива за Германия или протофашист. Но като се има предвид приплъзването му от понятието за конфликтни класи към идеята за интегрирано общество и оттам – към ентусиазираното прегръщане на идеята за нация, и всичко това на фона на откровена националистическа мобилизация – като какъв очаква да бъде възприеман?
Слабите места в схемата на Щреек, в която противопоставя Staatsvolk на Marktvolk (от немски „Народът на държавата срещу народа на пазара”), не се ограничават само до преплитането на двете понятия. Държавите не са просто терен, на който топката се подхвърля между граждани и пазари. Те трябва да взаимодействат с други държави, които също жонглират с взаимоотношенията между граждани и пазари. Тук е мястото да се обърне внимание, че ЕС не е бил замислен нито като морален, нито като чисто икономически проект, а като властови политически механизъм, който има за цел едновременно и да ограничи Западна Германия, и да й даде възможност да се възстанови по време на Студената война. Това, което превръща проекта в реалност, е усилието на Хелмут Кол да помири Франция и останалата част от ЕС с германското обединение и неразривно да свърже Европа с обединена Германия.
Двадесет и пет години по-късно балансът в Европа непрекъснато се измества. В голяма степен това се отнася и до позициите на САЩ по отношение на Европа. Тези сложни силови полета няма просто да изчезнат в резултат на деглобализацията. Ако се направи стъпка назад от еврозоната към възкръсналата европейска монетарна система, така, както Щреек препоръчва, нито Франция, нито Италия ще станат по-свободни, а ще бъдат поставени отново в неравна властова позиция спрямо Германия, от която се стремяха да избягат още през 80-те години.
Според Щреек, ЕЦБ е просто инструмент на банките. Ако въобще споменава президента й Марио Драги, то е или да го опише като „финансов функционер“, или да го асоциира с „Голдман Сакс”. Той не допуска, че има автономия на управленския апарат или на специалистите, които го движат. Факт е, че репутацията на ЕЦБ, особено в критичния период между 2008 г. и есента на 2011 г., не дава особени основания да се мисли, че централните банки могат да имат конструктивна роля в посредничеството между капиталовите пазари и демократично избраните правителства. Разкъсвани между Берлин, Париж, Германската централна банка във Франкфурт, МВФ и Министерството на финансите на САЩ, вкопчени в дълбоко консервативните си виждания, слепи за обвързаността на европейските банки както с високорисковите американски активи, така и с европейския държавен дълг, лидерите на ЕЦБ предприеха едни от най-деструктивните и, в крайна сметка, самоподривни ходове в историята на лошото икономическо управление. Щреек обаче не посочва чии точно интереси обслужва това фиаско. Той просто жестикулира към „банкерите“ и „интересите на германските износни индустрии“.
Както става ясно, след 2012 г. в проекта на Щреек не попада внимателното пресмятане на възможностите и прецизният анализ на механиката на кризите. Онова, което го вълнува, е общата логика на кризата - пазарът и неговите функционери, които са докарали социалния и политическия живот до екзистенциална криза и на които трябва да се съпротивляваме с всички сили. При това, сериозността на ситуацията и необходимостта от спешна намеса правят детайлните тактически разисквания излишни. Както финансовите пазари многократно са ни показвали, паниката е това, което приковава вниманието.
В „Гардиън” Щреек отбелязва, че властите трябва да са „изплашени до смърт“.
В най-мрачните страници на „Как ще свърши капитализмът?“, докато прави рентгенова снимка на консуматорската култура, която, според него, удължава живота на капитализма, Щреек пише, че не само прагматизмът и справянето с кризите се оказват съмнителни, но и надеждата.
За Щреек да се справяш, надяваш, дрогираш и пазаруваш са не просто навици, характерни за съвременния субект, а елементи на поведенческа култура, която е идеологически оцветена и фундаментална за поддържането на печалбата и натрупването:
„Животът при социалната ентропия издига оптимистичната настройка до статуса на обществена добродетел и гражданска отговорност. При него песимизмът се смята за социално вреден недостатък на характера. Всъщност, може да се каже, че при безконтролния и деструктуриран посткапитализъм, ентропийното общество зависи в много по-голяма степен от способността си да поддържа естественото желание на хората да не се чувстват отчаяни, отколкото по време на капитализма в неговия апогей.“
Това изказване разкрива изключително мрачната визия за новото „Средновековие“, с което Щреек започва своята книга. То е не само като предсказание, но и критика на идеологията. Ако искаме да виждаме ясно, трябва да превъзмогнем желанието си да не се чувстваме отчаяни. Щреек търси не интуиции за „вероятно възможното“ (Хабермас), а „нова рамка, далече от самозалъгващите се демонстрации на възможното към реалистично отчитане на реалността”. Тя ще има за цел да реализира най-неотложната задача за лявото, а именно, да предизвика изтрезняване.
Но ако надеждата и самозалъгването са опиум за масите, то обещанието за лишен от илюзии реализъм не минава без идеологически изкушения. Най-очевидно е, че може да захранва фатализъм. Но може да прави и обратното - всеобхватният исторически песимизъм ходи ръка за ръка с прераждането – обещание, обикновено инвестирано в нацията. Такива сродства никога не са необходими. Има песимистични ненационалистични визии, също както има и ведри версии за национализма. Най-пресният пример - реториката в кампанията на Тръмп се прицелваше тъкмо в съчетанието между апокалиптична визия и обещание за национално прераждане. Щреек несъмнено би се чувствал по-комфортно да бъде сравняван с Макс Вебер, най-уважаваният от всички германски социолози, но също така националист и пророк на fin de siècle, в чиято реторика претенциите за стоманен реализъм, мрачната образност и отстояването на волята се събират в опияняваща смес. Когато имперска Германия рухва през 1918 г., Вебер приветства Ваймарската република като „полярна нощ на леден мрак и суровост“ и призовава студентите си към героически действия на въоръжена съпротива срещу полските окупатори в Данциг.
Но ние не се намираме в ранната Ваймарска Република, нито пък изживяваме упадъка и рухването на Римската империя. Имаме си собствени проблеми и те са ни достатъчни. Шокът от финансовата криза, проблемите в еврозоната, Украйна и бежанската криза оказват дълбоко влияние. Президентството на Тръмп може да отприщи големи злини. А развяването на знамето на национализма из Европа, освен че е очевидно, е и опасно.
В същото време, в Германия системата за взаимен контрол между властите, заложена в конституцията, и високото ниво на демократична култура са гаранции, че не съществува реален риск от завой надясно в духа на Тръмп, Льо Пен или „Брекзит”. Кое обаче е притеснителното в трудовете на Щреек?
На предстоящите избори в Германия има само две реални опции за държавата: още една коалиция около Меркел, предлагаща още от същото, или нова „червено-червено-зелена“ коалиция между Германската социалдемократическа партия, Лявата партия и Зелените. Такава възможност съществува още от 90-те години и е кошмар за всички онези, които подкрепят статуквото, наследено от Западна Германия. Но ако има политически ход, който може да разруши барикадата в Германия и, следователно, в Европа, това е именно коалицията R2G (rot-rot-grüne – червено-червено-зелено). Ако Лявата партия, водена от крилото, подкрепящо „Лекзит”, и загрижена да не загуби източните си гласоподаватели от Алтернатива за Германия,се отклони към протекционистката, антиевропейска линия, която Щреек и други прокарват от 2013 г. насам, това би било извънредно контрапродуктивно.
Тъкмо тук, в деликатната политика на червено-червено-зелената коалиция, интелектуалният авторитет на Щреек и неговата непоколебима подкрепа на „Лекзит” биха нанесли истинска вреда. В резултат на това онова, от което трябва да се боим, не е ново Средновековие или надвиснал колапс на капиталистическата демокрация, на еврозоната или на ЕС, а депресиращото продължение на европейския и германския провал, който няма да им позволи да разгърнат своя потенциал. Казано накратко - непрестанното осуетяване на „вероятно възможното“.
 
Лондон ривю ъф букс, 05.01.2017 (със съкращения)
Превод от английски Никола Маринов
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”