Български  |  English

Дзен
и изкуството
на непредвидимия успех

 
Твърдението, преповтаряно още от древността и поради това банализирано до нетърпимост, че имали своя съдба книгите, придобива особена убедителност, когато се отнесе към случая с „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите“ на Робърт Пърсиг - книга с неопределима жанрова природа, в която се разказва за едно пътуване с мотоциклет по второстепенните пътища на Съединените щати. Повествователят-протагонист, неприкрито представен като фикционалното alter ego на автора, пътува с дванайсетгодишния си син от Минесота до Тихоокеанското крайбрежие, съпроводен до определен момент и от приятелска семейна двойка. По време на пътуването героят се опитва да възстанови изгубената си предишна самоличност, назована с името Федър. Федър е бил университетски преподавател по творческо писане, изгарян от стремежа си да намери решение за терзаещите го философски апории. Като алтернатива на неприемливата, според него, Аристотелева дефиниция за истината като абсолют, той извежда категорията качество, която, според него, помирява обикновените преживявания с трансцендентния опит, философията на Запада с източната мисловност, а също и метафизичната мисловна нагласа с емпиричната или, както ги назовава самият той, „романтичната“ и „класическата“. Нестандартното му мислене предизвиква съпротива и недоброжелателно отношение в професионалната му среда, както и санкции от страна на академичното ръководство, но то довежда и самия него до емоционална криза и психическо разстройство. В резултат на последвалото болнично лечение, самоличността му е изличена и точно тя бива реконструирана по време на пътуването с помощта на дълги вътрешни монолози на повествователя, форматирани като беседи и квалифицирани от него като „шътокуа“ по аналогия с популярни в миналото образователни беседи на открито. Героят бавно и несигурно събира и сглобява, късче по късче, разпилените отломъци от своята памет и, макар и прекъсван периодично от драматични и болезнени сривове, накрая успява все пак да върне към живот някогашното си „аз“.
Дебютиращият автор предлага за печат ръкописа, който съдържа предварителна версия на книгата, на - според собственото му свидетелство - 122 издателства. Всички те го отхвърлят с едно единствено изключение, като издателят, проявил отзивчивост, определя твърде скромен аванс, при това с уговорката, че едва ли продажбите биха добавили нещо към мизерната сума. Шест години по-късно, претърпяла значителни редакторски промени, книгата е публикувана, за да бъде посрещната с неистово въодушевление. През първите три месеца са продадени 50 000 копия, а през следващите десетилетия тя ще бъде преведена на 27 езика и броят на продажбите ще надхвърли пет милиона. Отвъд впечатляващите числови стойности остава далеч по-значимият факт, че книгата се превръща в обект на своеобразен култ, особено сред младите читатели. Произведеният около нея ореол на изключителност и съпровождащото масово обожание запазват валидността си в продължение на десетилетия, макар и не без неизбежното изтляване на ентусиазма, регенериран донякъде през последните седмици във връзка с кончината на автора на 24 април тази година.
Успехът на Пърсиг е наистина феноменален. Не само защото опровергава толкова категорично и единодушно неодобрителната предварителна критическа оценка, но и защото, независимо от възторга, който предизвиква у преданите си читатели, книгата има своите очевидни недостатъци – непремерено многословна (въпреки драстичните редакторски съкращения, свели до сегашния му вид ръкопис, който е надвишавал с 30% обема на „Война и мир“), на много места тя е откровено монотонна, понякога дори скучна, някои от тезите й са мъгляви, ред пасажи в нея са трудно разбираеми. Като по-скоро обезкуражаваща за благоприятния читателски прием може да се определи и жанровата своенравност на текста, амалгама от пътепис и „роман на пътя“, философски трактат и серия образователни беседи, мемоари и автобиографичен роман, технически наръчник и квази катехизис. И още, философията, която проповядва, трудно удържа на критически прочит, а една по-придирчива проверка за релевантността на многобройните референции към един или друг авторитетен първоизточник би дала по-скоро разочароващи резултати. Има нещо неловко и в начина, по който авторът е проектирал собствената си персона върху своя герой, парадирайки с някогашните си изяви като дете-чудо (на 9 години Пърсиг показва стъписващо висок коефициент на интелигентност, 170, и завършва средното си образование едва 14-годишен).
Самият писател определя преобразяването си от аутсайдер в „инсайдер номер едно“ като „много объркващо преживяване“. И все пак, има своята теория за удивителния си успех, който, според него, се дължи на ролята на „Дзен…“ като „приносител на култура“. Пърсиг уточнява, че за да бъде „приносител на култура“, едно произведение не е задължително да бъде велика книга, не е необходимо дори и да променя културната ситуация, просто трябва да възвести промяната, която вече е в ход. Вижда причината за успеха си също и в чудесното съвпадение, че изразявайки идеите, които е мислел като основни за себе си, всъщност е изговорил основните убеждения на всички останали, актуални за момента.
От една по-обективистична гледна точка може да се предположи, че щастливата съдба на книгата е предпоставена от наглед непостижимата, но пък успешно изпълнена от нея роля, резултат от която е неправдоподобното помирение между нетърпимостта на хипи поколението към индустриализацията и технологичните постижения, от една страна, и тяхната свръхпозитивна аксиологизация от мейнстрийм идеологията, от друга. Нещо повече, „Дзен…“ полага фундамента за трудния преход от колективистичните бунтарски настроения на 60-те години на миналия век към идеологията на следващото десетилетие, подчинено на императивите на себепознанието и себеосъществяването. Съществува и мнението, че книгата на Пърсиг е предизвестила основните положения на мисловността Ню ейдж, дефинирайки пост-хипи поколението така ефективно, както Карлос Кастанеда и книгите му за Дон Хуан формират поколението от 60-те.
Ако детайлизираме тези твърде обобщаващи твърдения, бихме могли да предположим причината за хипнотичното въздействие, упражнявано от книгата на Пърсиг върху поне две поколения, с обстоятелството, че тя не просто принадлежи към контракултурата на 60-те, но се явява и най-адекватен изразител на нейната аксиология, своеобразна апология на подривните жестове, вдъхновяващи и обединяващи тогавашните млади. Освен това, тя носи духа на легендарната 1968 година, при това в безпрецедентно интимен план. За разлика от други текстове, свързани с тази година на радикален прелом, които представят приоритетно колективната психология на времето, „Дзен…“ я възпроизвежда в плана на индивидуалното преживяване. Обвързаността на книгата с 68-а обичайно не се осъзнава, защото, от една страна, е публикувана едва през 1974 г., а от друга, разказът не е особено информативен по отношение времевите координати на пътуването, превърнало се в негова сюжетна канава. То обаче е реален биографичен факт и се е състояло през юни 1968 г. Малко преди да го предприеме, Пърсиг вече е нахвърлял началната си идея и е депозирал проекта си в издателството. Самото писане на книгата започва непосредствено след завръщането му и се осъществява основно в границите на годината. През следващите години той просто допълва и редактира текста. Парадоксът на връзката между „Дзен…“ и 68-а е, че на практика Пърсиг не изживява пряко бурните й събития - през първата част от годината той е все още в психиатрична клиника, диагностициран с шизофрения и подложен на електрошокова терапия, а впоследствие пътува далеч от крясъка на деня, но въпреки това именно той сътворява един от най-адекватните й сюжети. Към същата година писателят ще се върне в продължението на романа “Лайла. Изследване на нравствеността” (1991), където реактуализира за пореден път духовния й климат, като разказва за написването на „Дзен…“, въвеждайки го в пространството на фикцията.
Има и друго, по-дискретно потвърждение за принадлежността на романа на Пърсиг към 1968-а. Независимо от различията помежду им, повечето литературни образи на тази annus mirabilis са обединени от една своя важна специфика – споделения им механизъм на смислоизграждане, родствен на мита. Не само защото значението, присвоено на годината, надхвърля буквалността на представящите я факти, поради което употребата им в услуга на неговото донаждане предизвиква активно, често недостоверно фабулиране. Но и защото самата идея за 68-а битува в характерния за митологията принцип на свръхозначаване, който акумулира излишък от означаващи. Знак за 1968 година е Пражката пролет, но също и пражкият август, емблематизират я протестните действия на младите в университетите на Париж, Берлин и Ню Йорк, но и психеделичните сборища и фестивали на хипитата, неин звуков еквивалент е “Мисис Робинсън” на Саймън и Гарфънкъл, но също и версията на същата песен от саундтрака на “Абсолвентът”, запечатана в културната памет на времето ведно с лицето на Дъстин Хофман, изпълнител на главната роля във филма, и т.н., и т.н. Знаците, безпогрешно разпознаваеми, макар и объркващо многобройни, произвеждат непрекъснато нарастващи синонимични редове, които отвеждат до границата на тавтологията. Както е характерно за митологичните системи обаче, съвкупността от знаци изгражда мегатекст, в който е налична и действа имплицитна системност. Така всеки от знаците се оказва включен в паралелни и хомоложни конфигурации с други знаци, понякога привидно несводими, но неизменно въведени в отношение на полисемия и взаимозаменяемост.
Литературните разкази за 1968-а формират подобен мегатекст, в който устойчиви теми и мотиви от различни и разнородни, външно несвързани текстове, са включени в режим на свободно съотнасяне. Връзката между тях се основава на гарантираната разпознаваемост на референциите, контекстуално обезпечена от „мита за 68-а”. Именно този контекст обяснява защо Пърсиг обслужва идентификацията на героя си, оприличен от професора му по реторика на „вълк”, с цената на конфузно некоректна етимологична процедура, основана на твърдението, че на гръцки Федър означавало точно „вълк“. Героят и поведенчески препотвърждава наложената му идентичност, моделирайки от себе си фигура, наподобяваща “степния вълк” Хари Халер, същия, на когото кръщават своята банда с името Steppenwolf групата рокмузиканти, съучастници в съграждането на митологемата. Литературно ориентираният им жест е израз на колективния пиетет, който младите от 60-те изповядват към Херман Хесе. По волята на обвързването между Федър и Степния вълк, и фигурата на Пърсиг ще се представи като аналог на Хесе и присвоена му от хипи поколението роля на гуру. Същевременно, „Дзен…“ попада и в друга знаменателна обвързаност, защото пътуването в него откровено се съизмерва с парадигмалното битническо странстване от романа на Джак Керуак “По пътя”, книгата, в която Пърсиг намира житейско и творческо вдъхновение и която, покрай личното му познанство с Алън Гинсбърг, е за него нещо много повече от литература. Това подобие обаче ще се мултиплицира. По същото време, когато Пърсиг замисля своя роман, после пътува, а след това отново пише, същият модел ще бъде буквално преповторен – веднъж в реалността от Кен Киси и неговите „весели шегаджии”, които прекосяват Америка, натоварени в пъстро боядисан училищен автобус и запасени с впечатляващо количество наркотици, и отново, в пространството на текста, от книгата на Том Улф „Електроохлаждащ киселинен тест”, издадена през същата година. На един по-късен етап и книгата на Пърсиг, превърната в литературен образ, ще заживее като знак за 68-а – първо в “Махалото на Фуко”, а след това и в „Лайла“. Но ако в автокоментара на Пърсиг митогенериращият импулс е все още в действие, макар и от позицията на почти двайсетгодишна дистанция, при Еко „Дзен…“ се оказва обект на иронична редукция, която свежда смисъла й до една от малкото възможности на поколението от 60-те, вече лишено от еуфорията на младостта, да се самозалъгва.
---
В България преводът на „Дзен...“ се появи през 1980 г. със своевременност, нетипична за актуалната конюнктура. На повечето от тогавашните читатели тя импонираше като приносител на вълнуващи, смътно познати, недобре асимилирани или напълно непознати понятия и идеи, като „дзен“, „груви“ и „шътокуа“. Моментът на приема се оказа благоприятен. Беше време, когато и у нас набираше сила интересът към философията и духовните практики на Изтока, не без връзка с нарастващата популярност на Селинджър, която наближаваше своята върхова точка. Година по-късно, вече със закъснение от 14 години, което откроява относително експедитивната рецепция на Пърсиг, беше преведен и романът на Джак Керуак „По пътя“. Мнозина приеха „Дзен…“ като откровение. Години наред прочитането на книгата се мислеше и усещаше като императив, защото обещаваше нови духовни хоризонти и възможност за набавяне на идентичност. Заглавието й битуваше като парола между посветени, беше тема за обсъждаше във всевъзможни, но еднакво свободни от институционална обезпеченост формати. Реакцията на масово обожание, продължило поне десетилетие, постепенно се трансформира в не така изразителен, но все пак достатъчно осезателен процес на индивидуално осъкровеняване, знаците за което могат лесно да бъдат разпознати в множество текстове, написани през последвалите години. По-късно беше преведена и втората книга на Пърсиг „Лайла“, излезе и второ издание на „Дзен“, а през 2011 г. беше публикувана и книгата на канадския журналист Марк Ричардсън „Дзен сега. По стъпките на Робърт Пърсиг и изкуството да се поддържа мотоциклет“, в която оригиналният маршрут е вярно възпроизведен в режим, съчетаващ философското разследване с поклонничество. Присъствието на Пърсиг в българското културно пространство придоби характер на конвенция. И най-беглата справка из читателските форуми открива свидетелства за актуалността на интереса към него. „Дзен…“ има и ревностни почитатели, има и отрицатели. Разбира се, няма я някогашната еуфория, голяма част от цитатите, повтаряни някога като мантра, са забравени. Ако остава нещо, което напълно е запазило валидността си, то е вероятно онази утопична идея, очаровала ума на младите българи от 80-те, за университета като храм на разума, независим от хипертрофията на административните органи и бюрократичните ексцесии. И също, все още наличните спомени на някакви хора за щастливата лудост да превърнеш една книга в икона и да търсиш в нея отговори за нерешимите си проблеми.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”