Български  |  English

Дългият Джон

 
На 5 и 6 май в Джаз в Линкълн Сентър роденият през 1951 Джон Скофийлд припомни на порасналата си публика два свои стари албума, сложили го навремето на алтернативни джаз карти. През 80-те, току отскочил от трамплина Майлз, той се бил писал корав с албума Blue Matter, който изпълни във втората част. Изпуснал съм този му период и чак не ми се вярваше да го е имало. Помня Ско от албумите с Майлз Star People, Decoy and You’re Under Arrest. Беше заменил ненаситния Майк Стърн във фюжън формацията на киселия гений след The Man with the Horn и концертния We Want Miles, които бях намерил за претрупани и претупани, но адски секси. Натрапникът Скофийлд начаса ме остави в притвора с оня свой прибран и сгънат, прищипан и крив стил, арогантно елегантен с грижливия си звук и изметнато импровизиране, високомерно обезопасяващо хищната хидра на актуалното джаз-рок клише. Китаристите тогава неизменно стъпваха на твърдо, врътваха копчето и го удряха на живот, т.е. на рок-оргия, която подрастващо ме радваше. Затова и поначало недолюбвах Скофийлд: нарочната му спънатост, запряната му увъртяност ми идваха хладки – по исусовски ни топли, ни студени. Рок-дете, не одобрявах добросъвестната му неохота да се разкърши, да се отпусне и да срути стените. Бяха времена, когато рутенето на стени беше на дневен ред. На този стенобитен фон солата на Скофийлд стояха по-скоро самобитно: рационално скулптирани и маниеристично изкълчени, с мекия си отказ от линеарност, те рушаха хоризонта ни на очакване, като безсрамно ни отказваха високоскоростния асансьор, на който ни возеха нагоре-надолу всички – от Маклафлин и Ди Меола през Матини и Кориел до Холдсуърд и Стърн. Уважавах дръпнатия му консерватизъм и снобски не пропусках да го изтъкна като фаворит, но истината е, че винаги съм го чувствал по-скоро престижен, отколкото любим.
После през 90-те Джон Скофийлд ми се върна за малко през пиратски копия на Grace Under Pressure и припомнения в първата част на концерта Quiet: тогава вече ми стоеше шик да се виждам седнал с компютър в скута как слушам Скофийлд.
И после той ми се изгуби, впрочем, ведно с джаза. Към края на 90-те реших, че тази музика, която претендира, че суингиращо пулсира и свободно импровизира, всъщност е отчайващо консервативна, клиширана, повторителна, предвидима и в последна сметка - зазидана в паметника на самата себе си, т.е. все същата. Отколе, казвах си, се бяха пръкнали онези нечовешки гении Армстронг, Паркър, Колтрейн и Майлз и след тях всичко беше емулиращ, симулиращ и рециклиращ римейк. Джазът постепенно ми се виждаше обречен поради неговата вече състояла се пределна постигнатост, обричаща го на вегетативното състояние на изпосталелите лаври. Напомняше ми футболен гений, който след края на кариерата си кани своите пуснали коремчета набори да поритат на бенефисния му мач. Или пък на разкошно вино от страхотна година, бутилирано през 30-те, предвидено да се отвори през 1959 – най-великата година в историята на джаза – ала моментът е бил пропуснати и оттогава виното на джаза се скапва в бутилката си. Парадоксът на джаз-свободата – да се избира все същото – в последна сметка ме отказа от тази музика, която като анимационен герой продължаваше в неведение да си ходи над празното. Прословутата й прекомерна сложност ми се видя привидна, след като е дотам предвидима. Тогава почна да ми светва, че съвременната музика от Булез и Лигети насетне може да бъде далеч по-неочаквана и дръзка в търсенията си от джаза.
Върнах се към джаза преди около година по стечение на обстоятелствата. Връщането може да е закъсняло и поради това обречено, но поне поднових слушането на живо и на запис с цел да сверя часовника и да наваксвам пропуснатото. Ще е лицемерно да симулирам изненада, че за двайсетина години в джаза нищо не беше мръднало и той все така пребиваваше в модуса на галванизиран труп в мавзолей, комуто всички се дивят как е като жив. Разбира се, междувременно аз самият съм се превърнал в отживелица, способна да разпознава и признава само старото. Та ето как в рамките на няколко месеца се озовах на концерти и на Майк Стърн – докаран на Пловдив джаз фест от Мирослава Кацарова, и на Джон Скофийлд в Линкълн сентър. За Майк Стърн все някога ще разкажа. Но сега думата е за Ско.
Първо да не пропусна: озовете ли се в Ню Йорк, изхитрете се да чуете нещо в Джаз в Линкълн център. Appel Hall е направена да въплъщава този град: зад музикантите на сцената ще се наслаждавате на това как вечерта припада над Сентръл Парк, а трафикът по 59-а се превръща в гигантска мартеница. Тъй че, ако ще и Джон Скофийлд хич никакъв да го нямаше на 5 май, пак щях да се чувствам възнаграден от неизгладимата гледка на това как джаз легенда суче сола насред сумрака, спускащ се над Голямата ябълка.
Ала нямаше място за прошки. Скофийлд, който на 65 все повече и сякаш все по-съзнателно заприличва на ЕлГрековия Павел, има зад гърба си изумителна кариера, в която продуктивността съперничи с качество без компромиси. Впрочем, три грамита за последните две години свидетелстват, че той е в особено добра форма. Спокоен, мъдър, зрял, овладян, но дълбоко страстен в свиренето си, Джон Скофийлд е много специална гледка. Напомнящ с вида си на патриарх Арво Пярт, Скофийлд е онова за джаза днес, което е Пярт за съвременната музика: образец, еталон и канон.
Quiet, с който започна концертът, сякаш днес приляга дори повече на Скофийлд, Ловано и помагачите за този сложен откъм аранжимент и оркестрация проект. В далечната 96-а той вече си стоеше като преждевременно пенсионерски проект: примирено присъединяване към философията на Уинтън Марсалис, впрочем, шеф на Джаз в Линкълн Сентър, който пръв прозря, че единствената форма за оцеляване на джаза е превръщането му в традиция, класика и американски принос към световната културна съкровищница и към целокупната западна цивилизация. Оттогава джазът тъдява стана казионна и академична музика, към него потекоха държавни и щатски пари и шансът му да минава за музеен експонат и туристическа забележителност не е за подценяване. Факт е, че по прословутите нюйоркски клубове сесиите са по две на вечер, всяка по час, и след първата си прокуден и да не си си допил напръстника за трийсетачка. Същото беше и с концертите на Скофийлд: по два на вечер, пак джаз и капитализъм, само че без глътка. Тъй че в първата част, Quiet, Скофийлд и Ловано бяха смазан тандем, умно овладени и постфактумно освободени. Формацията беше многобройна и партитурата – строга, но балансът между контрол и спонтанност беше убедителен. Все пак, колективният дух доминираше и най-силните моменти бяха разгърнатите хоруси, симулиращи успоредна импровизация. Градацията на емоцията хем се качваше, хем пулсираше, тъй че кулминацията да дойде точно преди края. За зла участ, точно тогава Скофийлд си позволи една свръхмерна и непосилна каденца, от която много тонове се оказаха глътнати, закъснели или разпилени в безреда. Но в тази дързост на зрелостта, в тази воля за игра на ръба на възможностите излъчваше воля за живот на предела: няма да се даваме и да се удавиме, дето пееше Джендема.
Втората част май по-малко се получи. Не че нещо лошо свири втората формация. Просто мен Снежанката на този тъй запазен под стъкления похлупак джаз-рок идиом отдавна вече не ме възвисява. Ако не друго, Скофийлд използва явната мъртвина на тази канава, тъй че, зад фънки баса на Грейнджър, носталгичната йоника на Биърд и солидното боботене на Чеймбърс, да даде воля на новите си любови: блус чувствителност, надградена над почти неправдоподобно фолк-кросно на каубойска веселба - точно онова, което Скофийлд прави в последния си албум, Country for Old Men, чието заглавие играе с романа на Кормак Маккарти и с прочулия се филм по него на Братята Коен.
Навремето Дзапа се беше изцепил, че джазът не е мъртъв, а само понамирисва. Струва ми се, че е в друг етап - на по-скоро антисептична обезмирисеност. Остава да се реши дали това е фазата на традицията, класиката и музейността или е следващият етап на светите мощи, изпускащи впрочем благовония при определени щастливи обстоятелства, какъвто беше този концерт.
 
Ню Йорк
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”