Български  |  English

Призракът на юбилея

 

Нищо не разголва така скандално иронията на историята, както самият революционен юбилей. Революцията претендира да спира движението на историята и да й дава ново начало, да преобразява света така, че да има съвпадение между това, което е, и това, което трябва да е. Парадната логика на юбилея, напротив, е в това да бъде подчертавана единствено постъпателността и линейността на времето. Зад нея се крие стремеж за „опитомяване” на историята чрез хронологията. Юбилеят на революцията означава тържество на реда над спонтанността, реванш за държавата, която придобива ретроспективна власт над онова, което поставя под въпрос всяка държавност. Юбилейното тържество прави от революцията рутинно събитие - превръща я в старателно разиграван спектакъл, канализира нейната разрушителна енергия в социални, политически, културни ритуали, които стабилизират съществуващия ред.
В някакъв смисъл, юбилеят на революцията почти винаги е контрареволюционен (самият стремеж отново да бъде преживян бунтовният опит намира въплъщение в магическа мистерия на възпроизвеждане на революционните събития[1], после сюжетно се обективизира в мит, след което преминава в стадий на все по-формализиран обряд). Митът е обречен на жанрово „израждане” в приказка. И това е в сила дори ако става дума за мита за основаването, който разказва за историческото начало на една или друга общност. Модерното общество само ускорява тази тенденция, като заменя магическата реалност на архаичния ритуал с политика на символи и мемориална практика. „Юбилейна деградация” на първоначалното събитие настъпва дори тогава, когато държавата е идеологически наследник на революцията[2]. Още по-голямо е двусмислието в случаите, когато държава, намираща се в двойствено положение спрямо миналото, породено от революция, е принудена да отбелязва юбилей на същата тази революция.
Историята на съветските и постсъветските юбилеи на революцията може схематично да бъде представена като кардиологична крива, фиксираща постепенното затихване на революционното сърцебиене. Макар че от време на време затихването е прекъсвано от изблици на социална активност, която по един или друг начин се самоасоциира с историческия хоризонт на 1917 г.
Първият десетилетен юбилей дава на революцията нейния визуален образ, режисиран от Сергей Айзенщайн, в сцената с щурма на Зимния дворец. С времето тя все повече започва да се възприема като кадри от документална кинохроника. Годината е 1937. Тя отбелязва второто десетилетие от революцията с въвеждането на сталинската концепция за „изострянето на класовата борба в условията на победилия социализъм ”, която дава възможност да бъде обоснована необходимостта от репресии. Юбилеите от 1947 г. и 1957 г. са отбелязвани с по-малък размах, погълнати до голяма степен от актуалния към онзи момент дневен ред: следвоенното възстановяване на съветската икономика и процесите на десталинизация и реабилитация на репресираните, задействани от ХХ конгрес на КПСС. Петдесетата годишнина на Октомврийската революция съвпада с финалната година на „размразяването” и е може би последната, когато голяма част от съветското общество е готово да инвестира своя исторически оптимизъм в революционната традиция.
През следващите 20 години все повече се ритуализира не само паметта за революцията, но и готовността на хората да отъждествяват социокултурната реалност с последствията от някогашната революция. Парадоксално, да не кажем трагикомично, но последният съветски юбилей на октомврийската революция (1987) се оказва събитие, в което си дават среща две тенденции с противоположен политически вектор, но съвпадащи по фундаменталния си исторически смисъл. Реформиращата се държава се опитва да се възползва от юбилея, за да демонстрира приемствеността си спрямо революционното начало. При това, инициираният от официалната политика на „перестройката” мощен социален подем е едновременно и възпроизводство на революционната ситуация, и отрицание на конкретното идеологическо съдържание, устойчиво асоцииращо се с наследството от Октомври 1917 г.
Постсъветска Русия е принудена да преформатира отношенията си с революционното минало, стараейки се да се разграничи от него. Да покаже, че не е съпричастна към него. През 90-те години на ХХ век паметта за революцията има ясно изразен политически характер. За голяма част от населението – пострадало от неолибералните икономически реформи и общия упадък на държавните институции – революцията е консолидиращ символ за протестна мобилизация. На свой ред, възпоменателните стратегии на държавата се свеждат до дискредитация на революцията (като предателство към националните интереси, като историческа грешка, извела Русия на погрешен път, като прекъсване на „нормалния” процес на либерална демократизация, като концентрация на безсмислено насилие), както и до неутрализация на присъствието й в общественото пространство и в публичния дискурс. От 1996 г. с указ на президента Борис Елцин официалното название на държавния празник „Годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция” „с цел обединение и консолидация на руското общество” е променено. Денят започва да се празнува като Ден на съгласието и помирението[3]. От 2005 г. 7 ноември вече не е почивен ден, вместо него на обществото е предложен нов патриотичен празник – Ден на народното единство. Той се отбелязва на 4 ноември и препраща към събития от началото на ХVII век, предшестващи възцаряването на династията Романови.
Президентските избори от 1996 г. показват, че въпреки агресивната пропаганда, свързваща съветското минало с „червено-кафява заплаха” за руското настояще и бъдеще, значителна част от обществото подкрепя съюза на комунистическите и национал-патриотичните сили, които продължават да разчитат на предишния символен ресурс. В тези условия руската власт започва по-деликатно и по-прецизно да работи с отделни фрагменти от историческия наратив за революцията.
Новият принцип на политическо маневриране се състои в поредица семантични приплъзвания, които изместват акценти, подменят смисъл и дати: стратегията на отмяната е смекчена и е превърната в тактика на преименуванията и на преносите[4]. През 1996 г. на предишната датасе придава противоположен смисъл. През 2005 г. хронологичният пренос се наглася към събития, които не само нямат пряка връзка, но и са с противоположен знак спрямо октомврийските събития. В същото време, преходът към Деня на народното единство е подготвен асоциативно от предишното преименуване – Ден на съгласието и помирението. Така в два хода, „без да отменят” празника на революцията, властите го превръщат в празник на национално-патриотичното учредяване на държавността (начело на която стои същата тази династия, която е свалена през 1917 г.), а трите дни между стария и новия празник позволяват да се насочи в обратен ред 300-годишната история на династията Романови.
100-годишният юбилей на революцията, на прага на който стои Русия, представлява определен проблем за ръководството й. И не поради това, както мислят някои, че властта се бои тя да не се повтори. Освен магията на числата, нищо в днешна Русия дори не напомня условията, които правят възможни февруарската и октомврийската революции от 1917 г. Вътрешната тревога, която кара властта да проявява предюбилейна активност, да дирижира и налага рамка на начина, по който обществото възприема революцията, резонира не със самото историческо събитие от 1917 г. Тя е свързана със спецификата на историческото въображение, което е в основата на днешния държавен патриотизъм. Тази особеност е вкоренена в историческото безсъзнателно на политическия елит, принуден да се изказва за събития, които би предпочел да забрави. Призракът на революцията се оказва много по-млад и по-опасен от самата столетна революция. Официалната идеологическа рамка на отбелязвания юбилей е предназначена именно, за да препречи пътя на призрака. Да не му даде възможност да стане част от възможен исторически хоризонт, очертаващ линията на политическото разграничаване, или най-малкото част от необходимата обществена историческа рефлексия.
Призракът на комунизма, който тревожи света от 1848 г. („Манифест на комунистическата партия” на Маркс и Енгелс), тази година отбелязва сто години от превръщането си в реален ориентир за социална трансформация и държавно строителство. Трудно е обаче да си представим нещо по-отдалечено от комунистическите идеи и социалистическите ценности от съвременната руска държава.
Постсъветският й характер се определя преди всичко от наследената от съветското минало технологична, икономическа и отчасти административна структура, чиято анахроничност става все по-плашеща. Същевременно граденият от руската власт национално-патриотичен консенсус радикално се отличава от ценностните императиви, характерни за всеки един от периодите в съветската история. Свръхзадачата на моделираната от Кремъл патриотична хегемония се състои в това да скрие от обществото, а и от себе си, факта, че житейският етос, присъстващ в почти всички страни на руския живот (при това на всички равнища в социалната пирамида), съвсем точно съответства на обичайната аксиология на глобализирания свят, който в Русия официално се асоциира с негативния образ на Запада. Радостите от потреблението, конкуренцията за жизнени блага, индивидуализмът се ползват от значително по-голямо социално търсене, отколкото православната вяра, жертвоготовната любов към Отечеството или колективното чувство за национално единство. Затова митологизацията на миналото и конструирането на героична историческа традиция стават едва ли не единственият начин да се запълни вътрешната празнота на националната патриотична идея – в този й вид, в който руската държава се опитва да я наложи на обществото.
С други думи, именно съзнателно изгражданото минало трябва да се превърне в онази реалност, с която руските граждани да се отъждествят и да придобият основания за културна идентификация, радикално отличаваща ги от западното Друго.
Предизвикателството, провокирано от юбилея на революцията, се заключава в необходимостта да бъде размит революционният смисъл на събитието в исторически наратив, отричащ революцията като такава. Двусмислието на предстоящия юбилей се състои в следното - както да се признае„Великата руска революция от 1917-1921” [5] като важна част от руската история, така и да се редуцира значението йза временно разрушената руска държавност, за социалния разкол и прекъснатата национална културна традиция, които после трябва да бъдат възстановявани. Вътрешната логика на официалния исторически наратив е такава. Болшевиките и Сталин успяват да възстановят руската държавност, така че границите на СССР практически да съвпаднат с границите на Руската империя (този факт, както и победата във Великата отечествена война, позволяват поне отчасти да бъдат реабилитирани онези, които носят отговорност за революцията от 1917 г.). Епохата на късния социализъм, която за значителна част от руското общество е основният обект на носталгичното самоотъждествяване, представлява период на най-голямо социално единство, когато всички възможни мотиви за обществено напрежение (от икономическите до етническите) са минимални. Сега идва време да бъде възродено онова, за което се претендира, че е органична национална традиция и чието основно послание е единството, непрекъснатостта и приемствеността на хилядолетната история на руската държавност и руската нация. Извън този общ контекст не е възможно да се разбере какво означава необходимостта от формулиране на официално отношение към революцията, пред която е изправена властта в Русия.
Най-важното послание по време на тържествените мероприятия трябва да е идеята за помирението, а подготовката им е възложена на Руското историческо дружество (обществена организация, оглавявана от Сергей Наришкин, дълго време ръководил Държавната дума, а от октомври 2016 г. - директор на службата за външно разузнаване). На Дружеството трябва да помага Министерството на културата. Самата идея да бъде превърнат юбилеят на революцията в повод за всенародно помирение „между потомците на белите и червените” принадлежи на президента Владимир Путин. Тя е логично продължение на политиката, провеждана в Русия от 2004 г. – 2005 г. насам. Повратни точки във формирането й стават „Оранжевата революция” в Киев (2004) и подготовката за празнуването на 50-годишнината от Победата във Великата отечествена война (2005). Именно от онзи момент постепенно се задейства подреждането на идеологическата констелация, в която изострящата се конфронтация със Запада (маркирана от Путин в неговата Мюнхенска реч през 2007) започва да бъде придружавана от все по-големи инвестиции във възхвала наминалото на руската история и от все по-страшно демонизиране на самата идея за революция като една от възможните форми на историческо движение.
Владимир Путин е изказвал неведнъж отрицателното си отношение към революцията. За пореден път той го изразява в последното си Послание до Федералното събрание (1 декември 2016 г.):
„Уроците на историята са ни нужни преди всичко за помирение, за укрепване на общественото, политическото и гражданското съгласие. Недопустимо е да се пренасят разколите, злобата, обидите и ожесточението от миналото в днешния ни живот. Недопустимо е заради собствени политически и други интереси да се спекулира с трагедиите, които засегнаха на практика всяко семейство в Русия, без разлика от коя страна на барикадата са се оказали предците ни тогава.”
Ясно е, че тук става дума именно за революцията и гражданската война. Ясно е, че тези събития имат трагичен характер. Ясно е, че обществото, разцепено от кървавото гражданско противопоставяне, се нуждае от помирение. Не е ясно обаче защо днес, сто години след събитията, руското общество има нужда „потомците на белите и червените” да се помиряват. Споразумението „Монклоа” (то предвижда редица мерки в икономическата и политическата сфера, за да може страната плавно да премине от диктатура към демокрация) или Пактът за забрана на политическата инструментализация е прието в Испания през 1977 г. Това става две години след смъртта на Франко, тоест, в самото начало на демократичния преход, когато забравата на социалния разкол и на престъпленията от миналото изглежда крайно необходима за оформянето на легитимно и конкурентно политическо пространство.
От 90-те години насам обаче в Испания се разгръща все по-активно обществено движение, борещо се за по-различно отношение към историческото минало. Ето защо, въпреки аргументите на консервативните сили, които не искат „да се ровят старите рани”, революцията, гражданската война и последвалите репресии от страна на фашисткия режим се превръщат в актуални теми в публичните дебати, които налагат отпечатъка си и върху политическия процес. В случая със съвременна Русия имаме обратната ситуация - „пактът за забравата” става все по-настойчиво искане, блокиращо всякаква социално значима рефлексия за мястото на революцията (било за сталинските репресии, било за несъвпадащите с официалния героичен наратив факти и събития от Втората световна война) в историята на ХХ век. „Терапевтичната забрава”, премълчаването на травматичното минало имат прастара традиция, която се проследява още от края на Пелопонеската война. Тази практика обаче е продуктивна и целесъобразна спрямо скорошни събития. В нашия случай говорим за обратна тенденция - колкото повече се отдалечава от събитията живата комуникативна памет, толкова по-настойчиво държавната мемориална политика прибягва до перспективата за възможен конфликт, за да прекрати дискусията за миналото, монополизирайки го като ресурс на политическа хегемония.
Лесно разбираемо е, че в Посланието до Федералното събрание става дума за някакво друго „помирение и укрепване на общественото, политическото и гражданското съгласие”, за което завръщането към миналото е само предлог. Барикадите, които тревожат руската власт, нямат никакво отношение към революцията от 1917 г. Прибягването до паметта на предците и „уроците на историята” е необходимо единствено за циментирането на социалните разколи, които са заплаха за властта в настоящия момент и нямат никакво отношение към миналите „трагедии, засегнали на практика всяко семейство”. Държавата се стреми да си присвои трагичния опит на революцията, като извлече от него максимален контрареволюционен ефект. Юбилеят на революцията трябва да се задейства като режисиран от държавата ритуален механизъм, благодарение на който революцията, свалила монархията преди сто години, да послужи за укрепване на властта на новия национален лидер и създадения от него режим. Общото минало се използва като екран на историческо въображение, който показва страховете на онези, които са на власт в момента. Перспективата за политическа мобилизация, която би могла да постави под съмнение днешната власт, се описва с термините на заплаха от граждански конфликт. Идеята за граждански конфликт трябва да поражда в паметта образи на насилие, които да се асоциират с 1917 г. – 1921 г. Целта на символната политика на руската държава се състои именно в това - постоянно да поддържа социалната възпроизводимост на тази връзка, едновременно логична и афективна.
Предполага се, че обществото, като се вгледа в този преобразен от страховете на елита екран, трябва да се сплоти, за да не се повтаря никога повече подобно минало. Онези, които се опитват да видят в миналото на страната си нещо друго освен исторически урок за държавен патриотизъм и лоялност към днешната власт, са обвинявани в опити за политизиране на миналото, зад които стоят личен егоизъм или предателство към интересите на страната. Така държавното политизиране на миналото се извършва чрез декларативно обявена война с опитите то да бъде политизирано (впрочем, по същата логика се води и борбата на руската държава с корупцията).
Колкото повече „цветни революции” се извършват в съседни на Русия държави, толкова по-маниакална става контрареволюционната реакция на руския елит[6]. Революцията се превръща в същински демон, настанил се в политическото безсъзнателно на режима на Путин. Всяка протестна мобилизация на обществото моментално пуска духа от бутилката. Авторитарната репресивност на режима до голяма степен е свързана именно със страха от уж заплашваща страната революция. В крайна сметка, изградената в Русия политическа система се превръща в заложник на историко-идеологическата конструкция, породена от самата нея. В рамките на тази конструкция всяка опозиция на режима се определя като стремеж към революция, а силите, стремящи се към революция, се определят като национални предатели и вътрешни врагове, проводници на враждебната политика на Запада. Изглежда, съществуващата система не може да надхвърли рамките на породените от нея схващания дори когато това е контрапродуктивно за нея самата.
Стремежът да се прави прочит на революцията през оптиките на конспиративните теории има стари традиции. Така е и през 1917 г., когато Ленин и болшевиките са обвинявани, че са агенти на немското разузнаване (характерно е, че тези обвинения идват от страна на Временното правителство, тоест, от тези, които монархистите също обвиняват, че зад свалянето на царя стоят интересите на Великобритания и САЩ). Същата конспиративна логика се прилага и сега, когато на всички опоненти или критици на режима се вменява, че са агенти на Запада, който се стреми да разруши целостта на Русия или най-малкото да подкопае влиянието й в постсъветското пространство.
Затова във всякакви форми на протест на властта й се привижда демонът на приближаващата революция, срещу който се прилагат всички възможни практики на медийния, идеологическия, политическия и съдебния екзорсизъм. Именно от такава екзорсистка реторика за изгонване на „инспирираните” от Запада демони на революцията е пропита борбата на режима с протестното движение от 2011 г. – 2012 г. Трагикомизмът на ситуацията е в това, че по-голямата част от участниците и привържениците на неотдавнашното протестно движение възприемат революцията също толкова негативно, колкото и онова, срещу което протестират. Те са представители на градската средна класа, която няма никакъв интерес от радикални преобразувания, които да поставят под съмнение свободния пазар, капиталистическия характер на икономиката, частната собственост или стабилността на руската държавност. В същото време, антиреволюционният консенсус в обществото, чиято генеалогия за различните групи от населението е с различен характер, прави борбата с уж съществуващата революционна заплаха удобен и ефективен инструмент за политическа разправа с опонентите и за мобилизация на обществото в подкрепа на режима.
Политическият режим в Русия използва създадения от него образ на революцията като оръдие за консолидация на националното единство. Отначало революцията се демонизира като нещо външно на фона на здравото колективно тяло на нацията. После всичко, което пречи на възпроизводството на днешната власт, започва да се асоциира с революция. Третата крачка се състои в задействането на разнообразни форми на екзорсистко изгонване на заразата, заплашваща народното единство. На свой ред, обществото, вече приело и усвоило предложения му образ на революцията, изцяло подкрепя борбата на държавата с онези, които са обозначени като революционна заплаха.
Призивът на Путин за юбилейно помирение звучи и в изказванията на други политически лидери. Говорителят на Съвета на Федерацията Валентина Матвиенко смята, че дискусиите върху този исторически опит трябва да бъдат „насочени не в посока раздор и конфронтация, а към помирение” на онези, които гледат на революцията по различен начин. Без да се разбере вътрешният синхрон, в който влиза революцията от 1917 г. с „нежните революции” от 1989 г., разрушили Съветския блок, с разпадането на СССР (за което Путин говори още през 1991 г. като за трагично събитие, исторически свързано с революцията) и с неотдавнашните „цветни революции”, осъществени в постсъветското пространство, реалният смисъл на настойчивите призиви към юбилейното „помирение” се изплъзва. Зад тях стои желанието не просто да се утвърди единната историческа оценка за конкретната революция, но и да се компрометира всяка опозиционна активност, като между нея и разрушителния образ на революцията се постави знак за равенство. Министърът на културата Владимир Месински още по-ясно посочва съвременния контекст, който стои зад официалното становище за революцията, когато призовава „да бъде осъзнат трагизмът на обществения разкол”. Той подчертава, че е „ грешка да се разчита на помощ от чуждестранни „съюзници” във вътрешнополитическата борба”. Не са необходими кой знае колко развити аналитични способности, за да се открият в тези думи непосредственият им предмет на вдъхновение и преки адресати. Актуалността на историческите паралели съвсем откровено разкрива и съветникът на председателя на Държавната дума, политологът Алексей Чадаев. Споделяйки с журналисти какви тържествени мероприятия биха могли да бъдат инициирани от парламента, той предвижда трудности със споменаването на Февруарската революция, сложила край на самодържавието, доколкото „ролята на тогавашната Дума, която през февруари 1917 г. подтиква царя да се отрече от престола, едва ли ще съответства на духа на сегашната”.
Ако събарянето на монархията и крахът на руската империя са събития, несъвместими с идеологията на държавния патриотизъм, то столетието от възраждането на московската патриаршия, което също се пада през 2017 г., е много по-удобен и уместен повод за юбилейни тържества. Затова на официално равнище ще се положат усилия, доколкото е възможно, столетието на социалистическата революция да бъде засенчено от столетието на църковната автономия, ликвидирана при Петър I (1721). Така залпът на крайцера „Аврора”, дал сигнал за началото на въоръженото въстание на 25 октомври 1917 г., ще бъде заглушен от камбанния звън на Исакиевския събор, който се канят да предадат на Руската православна църква, въпреки протестите на петербургската културна общественост.
Но основният мост, свързващ миналото с настоящето, ще бъде построен, както се предвижда, в Крим. Там на 4 ноември (тоест, пак не в деня на революционния юбилей, а в Деня на народното единство) тази година ще бъде открит паметник на помирението. Той в буквалния смисъл препраща към събитията от есента на 1920 г. - именно Крим е мястото на поражението на бялото движение и на последвалата емиграция на привържениците му. Но при по-задълбочен прочит, идеята за този паметник връща към събитията от пролетта на 2014 г., когато Крим става част от Руската федерация. Там, където някога настъпва окончателният крах на Руската империя, се превръща в мястото на нейното символично възраждане. Руската революция, направила пълен исторически кръг, се връща в изходната си точка, като същевременно напълно изгубва първоначалния си смисъл. Но именно в това се състои и целта на юбилея, планиран да бъде отбелязан от руската държава, която продължава да се бори с призрака на революцията.
 
 
Превод от руски Виржиния Томова
 


[2] Мона Озуф - историк на френските революционни празници, въведени от Републиката след 1789 г. - ги описва като история на най-дълбокото разочарование. То е предизвикано от факта, че революцията все по-малко се разпознава в утопичните причини, които първоначално са я вдъхновили. Революционният празник представлява невротичен опит за завръщане към тези основания, но в действителност той само възпроизвежда и засилва разминаването между революционната реалност и нейния утопичен извор. „Революционният празник, стремящ се да бъде свободен и стихиен, обраства с предпазни средства и принуди. Той постоянно разделя хората на касти, на избрани и презрени, макар че първоначално се стреми към сливането им в едно цяло. Той се превръща в пародия и завършва в празното пространство.” (Озуф, Мона. „Революционный праздник: 1789–1799”. М., 2003. с. 21).
[3] Указ на президента на Руската Федерация от 7 ноември 1996 г. № 1537 „За Деня на съгласието и помирението”. В текста на указа се казва, че преименуването на празника се прави, за да не се допускат противопоставяния в бъдеще. Ето защо говорим не толкова за смяна на символичния режим на историческото възпоменание, колкото за стремеж да се минимизира възможността за протестна политическа мобилизация, все още актуална във връзка с празнуването на революционните годишнини.
[4] Обръщаме внимание на един от спомените на Людмила Пихоя, съветник по политическите въпроси на Борис Елцин. Тя разказва как на едно от заседанията в президентската администрация, тогава ръководена от Анатолий Чубайс, е взето решението за преименуването: „Защо да не преименуваме празника Велика октомврийска социалистическа революция в празник, който обединява всички?.. Тоест, Октомврийската революция раздели хората, но ние не отменяме празника, а го преименуваме”. (Соколова М., Яковлева Е. Внасяне на допълнителен смут. Какво ще празнуваме на 4 ноември” в „Российская газета” в бр. 3621 от 4 ноември 2004 г.)
При това внасянето на „допълнителен смут” (тоест, задълбочаването на дезориентацията) eметафора, с която мнозина доста скептично оценяват поредното изместване на значението, символизирано от новия държавен празник. То не е страничен ефект от провежданата от властта символна политика, а нейна пряка цел. Тя се изразява в постепенното избледняване на мобилизиращия образ на революцията, в замъгляването на идейните му контури, които могат да позволят отново да станат актуални фрагменти от различни исторически наративи и културни традиции в зависимост от конкретната необходимост.
[5] „Великата руска революция от 1917-1921” - под това наименование са обединени събитията от февруари и октомври 1917 г. в съвременните учебници по история за руските училища. Преименуването позволява да се избегнат разговори за значението на „социалистическото” и да се разтегли революционното събитие, чийто смисъл преди е разчупвал историческата продължителност. Днес то се превръща в революционен процес, който впоследствие, на свой ред, е по-лесно да бъде вписан в линейната логика на „непрекъснатата руска история, на взаимовръзката между всичките й етапи”. (От изказване на Владимир Путин по време на заседание на Съвета по междунационални отношения от 19 февруари 2013 г.)
[6] Доста симптоматично е, че окончателното решение за въвеждането на Деня на народното единство вместо Деня на съгласието и помирението (който поне по дата и смисъл отпраща към октомврийската революция) е прието на 29 декември 2004 г., тоест, няколко дни след успеха на „Оранжевата революция” в Киев. Пръв забелязва съвпадението Владислав Иноземцев. (Виж по-подробно статията му „Раздвоение на съзнанието” в „Независимая газета” в бр. 232 от 7 ноември 2012 г., с. 2.)
 

 

още от автора
Иля Калинин е филолог, историк на културата, критик. Преподава в Европейския университет в Санкт Петербург. Главен редактор на списание "Неприкосновенный запас".


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”