Български  |  English

Компенсация на злите липси

 
Петя Хайнрих (1973, София) е завършила журналистика в СУ. Издател и редактор на книжното списание „НО ПОЕЗИЯ“. Автор на шест поетически книги, последната от които е „Лима“ (Small Stations Press, 2017). Живее в Дюселдорф.
 
- На какъв литературно-медиен терен се появи списанието?
- През 2013, когато излезе първият брой, нямаше друго книжно издание само за поезия. И сега няма. Казвам книжно, защото правим разлика между добрата бавна хартия и бързите онлайн проекти, които обхващат изцяло или частично литературни терени – блогове, сайтове, виртуални библиотеки, мейлинги и електронни бележки, потокът от споделяния в социалните мрежи. От този втори тип са „Литернет“, „Литературен клуб“, „Кръстопът“, „Пеат некогаш“, портал „Култура“, империята „Аз чета“, пиратската „Читанка“, единични блогъри и фб-поети като мигащи светлини, които ден и нощ споделят литература с разнообразно качество. Моите симпатии към последните, това е огромна неизследвана територия от българското литературно онлайн пространство. Както се забелязва, имаме един разнороден, див терен от виртуални продукти и една пустиня от няколко книжни издания – „Литературен вестник“ и вестник „Култура“, списанията „Гранта“, „Страница“, „Море“ и още няколко. Тук се спирам само на печата, електронния и книжния. И нито едно списание за поезия. Не е ли странно това? Какво говори то за отношението към поезията? За вниманието и усещането за ценността й, въпреки нейната неприложимост, или именно поради нея? Говори за нехайство поне. И за загубена кауза. Един литературно-медиен терен е беден, ако не поддържа и не спасява от потъване един широк набор от издания за поезия. Особено в България, където поезията по традиция е изобилна. Значи – беден.
- Как се променяше изданието през годините? По силите ли е на едно списание да поощрява едни и да маргинализира други тенденции в поезията?
- НО ПОЕЗИЯ се породи от желанието да има списание, в което бих пращала поезията си, без да имам усещането, че на нея се гледа като на отклонение. Място, на което може да се има доверие. Да излиза на обещаната дата, по часовник. Място, което разширява традиционно тясната българска представа за поезия. Преди време бях правила интервю с немския поет и издател Ханс Тил. В него той споменава как издателството му „Вундерхорн“ се появило, когато осъзнал, че нямало къде да публикува поезия. Такива примери по света има много, ще спомена само Лоурънс Ферлингети с легендарното City Lights. Не ми трябваше много, че да реша същото за себе си, казах си: щом няма списание за поезия, а искаш да има, направи го. Смешното в тази история е как в един момент се оказа, че като издател не публикувам личната си поезия там. Струва ми се неприемливо и неморално, още повече при тази зла липса на книжни списания наоколо. И каква ирония – моята мечта за себе си се оказа мечта за другите, надявам се. Но първозаложеният личен мотив е мощен двигател. Той кара човек да живее списанието като огромна ценност. НО ПОЕЗИЯ тръгна с редакторите Ина Иванова, Весела Кучева, по-късно се присъедини Йордан Ефтимов; техническата част и разпространението поеха Милена и Георги Милеви. За съжаление, не бих могла тук да изброя всички автори и съмишленици, изпитвам благодарност към всеки от тях. Много от броевете са правени от гост-редактор, всеки път различен. Гост-редакторът определя общия тон на броя, корицата, подбира текстовете. Липсата на списания за поезия ни задължава да покриваме широк спектър от поетики. Но отварянето в различни посоки носи също риск то да е за сметка на задълбоченото и плътно следване на темите, определени от нас за централни, и да промени облика на списанието. НО ПОЕЗИЯ се стреми да бъде място за експериментално писане и да засяга поетики извън българския мейнстрийм, да е любопитно към новото, към чупенето на езика, играта, абсурда. Да е приветливо.
- Какви са основните изводи за състоянието на съвременната българска литература, видени през призмата на списанието?
- Поезия се пише изобилно, но това не е достатъчно. Твърдя, че не се пише достатъчно, не се публикува достатъчно и предимно сякаш липсва издателска смелост. Понякога е трудно дори на опитния редактор да отличи смелата мисъл и радикалните решения от обикновения литературен шум. Не е някаква българска слабост или характеристика на днешното време. Това си е черта на литературния процес. Първата част на най-красивия роман на света, Прустовия „По следите на изгубеното време“, е била отхвърлена от редактора Андре Жид. Чавдар Мутафов пък си издава сам може би най-красивия български роман, „Дилетант“, в 20 бройки, за да ги раздава на приятелите си. Примерите са много. Трудно се намира поле за експерименталното писане, за обратното на чисто литературното, за смесени жанрове. Поезията, която се издава в България и е любимката в конкурсите, се разполага в рамките на приемливото. Доминира фризираната поезия. Тя често не предизвиква изненада, нищо не предизвиква, освен усещане за добре скроен текст. Струва ми се, че има нужда от натрупване и смелост да се прекрачват граници, да се търси. Разтърсване и съживяване трябва. Списанието се стреми да компенсира именно тези липси на смелост и шир.
- Какъв, според вас, е моралният тонус на българските литературнокритически дебати?
- Кипналите страсти и личните обиди преобладават. Ако успеем да се споразумеем, че критикуваме текстове, а не нападаме хора, всичко ще си дойде на мястото. И ако успеем като пишещи хора да приемем, че произведението ни подлежи на прочит, понякога хирургически, и че това е извън личното. Общността на пишещи и занимаващи се с литература е обозрима, ние всички се познаваме, но това не ни задължава нито на вечно съгласие, нито на вечен спор. Създаването на минимална дистанция и отделянето на литература от приятелство би отворило пространство за смислени дебати. Днес сме във времена, в които има роене на естетики и поетики. Всеки може да отвори за себе си пространство и да го обяви за място на своите естетически търсения. Намираме се сред изобилие от текстове, изобилие от изразни средства. Критиката в тази обстановка не би трябвало да представлява сечене и унищожаване, това е най-малкото примитивна практика. В ситуацията на подобно изобилие смислен би бил опитът за подреждане и създаване на един вид карта на областите, очертаване на контекстите, на центровете, на горещите и пулсиращите движения; и на отшелниците също – онези, извън контекста.
- До каква степен НО ПОЕЗИЯ прилича на самата вас? Накъде оттук нататък със списанието?
- Естетиката на списанието отразява желанието за изчистен вид, който на визуално ниво да прави възможно съвместяването на различни поетически гласове. Външността да не слага своята лупа върху поезията. Като светлите стени в галерия да бъде. Умишлен е и изборът на неутрален шрифт, и отказът от т. нар. българска кирилица, която ми се струва крещящо изразна и налагаща един фон, български фон, през който да четем. Отказ от всякаква декоративност. Постност. Така самият хартиен вид е едновременно строг и небрежен, носи духа на чернова. Той казва: не се шегуваме в работата, а също и не държим да сме последна инстанция, това тук е работна площадка. Приемаме само авторски статии и текстове с изяснени авторски права. Тази самоналожена рестрикция прави трудно до невъзможно публикуването на преводи на текстове от световни поети или преводни статии, както си позволяват пиратската културни издания в България. Отказът ни е израз на желанието да постъпваме етично.
- Какви предимства като редактор и поет ви осигурява дистанцията от Дюселдорф, където живеете? Как националната литература и интернет се съвместяват в съзнанието ви?
- Отдалечеността от България ми позволява да чета с необременени очи най-новите български текстове; с очи на чужденец, който разбира езика, но не познава вестникарските истории, героите на деня, шегите еднодневки. Надявам се, че ситото ми успява да пресее универсалните неща, разбираемите извън границите на националното и медийното. Неудобството поради дистанцията е само лично и е свързано със загубата на усещане за родното. А интернет е криво огледало – връща ни онова, което търсим и искаме да видим, затвърждава личните очаквания и култура. Няма единен интернет – за всекиго той е различен. Съзнавам, че представата ми за българската литература е изкривена. Тя е такава, каквато моето криво огледало Интернет ми я подава. Съответно, очакванията ми към най-новата българска литература са определени в голяма степен от огледалото. Но това важи за всеки един от нас, независимо къде се намира. Все повече българската литература ще бъде разтворена в глобалното, разломена и пресечена от влияния на други култури, все повече мястото е навсякъде. Все някога ще се спука тази капсула от Лютеница и витоша (едното с главна, другото с малка буква).
- Кои са най-интересните тенденции в българската поезия, които остават невидими за големите медии?
- Канадската писателка Маргарет Атууд казва нещо интересно за отношението медии–литература. Медийният ландшафт е като две кутии, свързани с опънато между тях въже. Въжето са медиите. В едната кутия говори един, на другия край някой го слуша. Ако се промени въжето, променя се и начинът на говорене. И после допълва: ако е нямало Елизабетинският театър, нямало е Шекспир да пише драми; разказите на Чехов са били възможни, защото по онова време в Русия са излизали списания, които публикуват разкази. И заключава, че авторът е мърша на лос, от която всички искат да ръфат. Харесва ми това! Макар че този икономически модел не е приложим към поезията. Медиите имат навика да се кичат с литература като с дизайнерска дреха. Поезията пък върви добре в рекламите. Медийно отразени книжни продукти се продават по-добре. В чистия си вид голямата и ценната литература е немедийна. Или да кажем – нейната медия е времето. Ако се освети, от това печели публиката, но пък аз съм от хората, които не вярват, че публиката има някакво значение за литературата, особено за поезията. Аз не вярвам в читателя, простете. Той е страничен ефект.
- Как намирате състоянието на литературните конкурси? Има ли типологически разлики между конкурсите за поезия и конкурсите за проза?
- В голямата си част българските литературни конкурси страдат. И то дори не толкова от липса на добра воля да се изваждат напред стойностните книги, колкото от чиста липса на ясни правила или смисленото им прилагане там, където такива има. Затова в НО ПОЕЗИЯ съзнателно не отбелязваме наградите в биографичните бележки на авторите. Дали не би било добра идея да обявим началото на едно десетилетие без награди?
- Дали съвременният бг поет познава тенденциите в съвременната поезия извън България?
- Четенето на световна поезия и познаването на най-доброто в жанра няма да направи от никого поет, но ще му отвори хоризонти. Който живее в поезията, той е и жаден да я опознава все повече, да стига все по-далеч. На чисто практично ниво, важно за един поет е да владее чужди езици, поне няколко, за да може да чете поезия на тях. Който е опитвал да чете поезия на чужд език, знае, че първата среща носи рязко отрезвяване – ти просто не можеш да разбереш стихотворението, бъркаш ритъма, уж знаеш езика, но не ти се разтварят портите на смисъла, езикът на поезията те отхвърля. Такъв ефект се получава също при началното четене на добра и сложна поезия на родния език. Едва търпеливото четене и преповтаряне на опитите наслагва постепенно към езика като комуникационно средство и един нов слой – език за поезия. Познаването на тенденциите е от полза, доколкото то дава идеи и посочва координатите – къде се намира поетът на картата на съвременната поезия. Автентичност, искреност трябва да има - и когато те липсват, никой текст не стои добре, ако е просто опит да се следва отвън тенденция, без да е преживяна и мислена. Да кажем, някой може да прочете някъде, че в момента има тенденция да се пише поезия на електронни устройства. Но ако този поет няма афинитет към техниката, не познава и не разбира е-света, то опитите му да пише или имитира е-литература са обречени на провал.
- Какво казва „Лима” във вашия път на поетеса?
- „Лима“ е заглавието на последната ми книга. То можеше и да е друго. Лима престава да бъде място. Лима е вектор от поетически видения във времето. Мога да я оприлича тук спонтанно на черупка от мида. Черупката от мида мида ли е? Кост? За какво служи тя? Може да е символ на пътя на Свети Яков за пилигримите. Нанизана на връв, да е украшение за вятъра на някоя веранда. Може да е паничка за храна, в която мъдрец поставя шепа сварен ориз. Или отломка от черупката на мида да е нож, гребен, игла, копче, мънисто. Може да е стрита и смесена в състава на бетона или да е в пясъчник. Тези проявления на мидата едновременно нямат и имат общо с мидата. Така и „Лима“ се отнася към Лима. Ако отстраним емоционалния и смисловия пласт, Лима е купчина сонорни съгласни, няколко гласни и неизчерпаемите възможности да се гради с тях, да се кристализира литература. В този смисъл, след „Лима“ идва „Лимне“, което може би ще бъде последното в тази посока.
Въпросите зададе Марин Бодаков
23 май 2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”