Български  |  English

Възгледите
на един аутсайдер

 
Васил Горанов е роден в Русе. Завършил е средно образование в СОУ „Възраждане”, профил бизнес и финанси. Учил е два пъти дизайн в русенския Университет; и двата пъти не се дипломира. Режисьор е на филмите „Кораба Слънчоглед 1”, „Кой е Никой” и „Боксът” (последните два документални са в постпродукция).
 
- Кой сте вие?
- Аз съм човек, който дълго време търсеше начин да изрази всички неща, които са го вълнували и са го карали да тълкува света. Може би киното ми дава възможност да се изкажа по някакъв начин. Преди беше рисуването. Сега рядко рисувам, защото съм тотално отдаден на киното. С Андрей Андонов (режисьор на независимия дебют „Никой”) сме изцяло потънали във филмовия процес – от идеята до рекламата и разпространението.
- На колко години сте?
- На 37.
- Младолик сте.
- Благодаря! (смях)
- „Кораба Слънчоглед 1” е най-оригиналният и абсурден филм, който съм гледала напоследък – микс от цвят и черно-бяло. Как ви хрумна идеята за киното като терапия през енергиите, референциите за изкуството, Фелини, живописта, Ван Гог, психиатричните оркестри... организирани в отделни новели?
- Напоследък си мисля, че киното си отива, за да се възроди в нова форма. И всъщност, новата му форма ще бъде терапията. И друго си мисля – никой друг, освен Чаплин, не може да предизвика толкова емоции и внушения. И той - като режисьор, продуцент, сценарист, актьор и композитор, ни е показал една същност на киното, която днес ние преоткриваме. И всъщност, донякъде „Кораба...” прави това, защото всичко извира от един човек и се доразвива от групата. Според мен, това е бъдещето на киното. След 5 години всеки ще прави филми с телефона си, не че сега не се случва, но тогава ще бъде супер популярно. И киното в познатия му вариант ще изчезне. По-скоро ще го има, но ще бъде нещо бутиково.
- За филма ви се заговори миналата есен на фестивала So Independent, скоро го показахте на София филм фест и на Master of Art, на екран е в кино „Одеон”... Невъзможно е да се разкаже – той е някаква лудешка смес от игрално и документално кино, отделни случки, пътешествия, монолози... Всъщност, ходихте ли наистина в Италия и в Амстердам?
- Да, ходихме. И двамата с момичето, което е единствената професионална актриса във филма – Цветина Петрова (от Варненския театър), обичаме Фелини и си представих този епизод като rode movie, вдъхновен от „Пътят“. На второто си виждане тръгнахме двамата за Италия. И в този епизод киното е показано като „усмирителна риза” – лекува героя от депресията след изоставянето му. Що се отнася до вида кино, може да се каже, че „Кораба...” е изцяло документален и изцяло игрален. Дори и на мен ми е странно, като го гледам. Изглежда направо сюрреалистичен.
- Как ви хрумнаха тези неща, например, психиатърът, който се нарича Космос?
- Идеята беше филмът да е изцяло игрален. И се роди от една история – как този русенски психиатър д-р Панайотов завежда пациентите си на море. Когато стигнали, те не се втурнали към морето като нас, а се вгледали в пясъка, побутвали го като нещо ценно и го анализирали. След това отишли да докоснат водата. И си казах, че искам да направя филм за това. Тук, в София, направих организация, мотивирах хора да участват без пари, но всичко пропадна и аз изпаднах в депресия. И тогава реших, че имам два варианта: или да се откажа, или да го снимам по някакъв начин. Избрах втория и включих вече заснети епизоди – птицата и 11 септември, Италия, пенсионерите, тоест, вплетох ги в историята. Давайки си сметка, че, ако искам да направя филм, който изглежда професионално, а аз няма как да го направя, защото действам сам, се роди идеята, че той се прави от луди. Това до някаква степен пак е документално, защото, за да реализираш такъв проект, трябва да си луд. Буквално. И съзнавам, че до някаква степен съм луд, защото нормален човек няма да се хване с такава рискова задача, защото може да се получи абсолютна боза. (смях)
- Значи, всичките истории вие сте ги измислил?
- Не, защото много от тях са реални.
- А историята с Иван Гог?
- Когато почнах да рисувам, в началото бях много вдъхновен от Ван Гог, защото съм самоук – както в рисуването, така и в киното.
- Доколкото разбрах, сте учил година в НАТФИЗ.
- Не, преди 5 години карах там 6-месечна школа за кандидат-студенти. Беше ми много полезна от гледна точка на това, че исках да спра да бъда самоук, обаче, стремейки се да се докосна до академичната среда, самата педагогика ме изхвърли и ме принуди да си остана самоук – тогава направих филм, който беше обратното на всичко, което ми казваха. Вкарах няколко жанра в 5-минутен филм и преподавателите го харесаха. И си дадох сметка, че не мога да слушам и възприемам, защото то си извира от мен и просто го оставям да се развива, а не да гледам филми и да копирам. Разчитам на моята си креативност. А що се отнася до Иван Гог, когато бях запален по Ван Гог, четох някъде, че много млади художници влизат в неговата роля – толкова са запленени от харизмата му, че буквално почват да се възприемат като него. Малко шизофренично. Иван, който играе ролята, е мой приятел, има заложна къща. Бързо влезе в образа.
- А историята с лодката като Ноев ковчег?
- Отдавна съм я измислил във връзка със сюжет за потоп – как героите искат да спасят животните от зоологическата градина, а всъщност спасяват плюшени играчки. Големият Мечо Мечев постоянно е в багажника на колата ми – той си е реално герой от киното вече.
- Изпълнителите знаеха ли, че ще играят луди?
- Да. Всеки си снима неговия епизод в тотална свобода. Никой не знае за какво става въпрос, дори и д-р Панайотов. Като изгледа първата прожекция, ми каза: „Абе, аз съм бил нещо като главен герой, защото ти нали ми каза да говоря нещо и си мислех, че имам епизодче!”. Сега за втора серия го моля да се срещнем и да поговорим, а той: „Знам, ще кажа нещо, а ще излезе съвсем друго”.
- Как организирахте снимките?
- Разбирахме се да се виждаме на седмица по един час. Всичко се раждаше на момента – никаква сценография, важно е да хванем точния миг. Абсурдни ситуации бяха. Веднъж снимахме в бостан – дини, слънчогледи, дори не подозирахме, че е нечий, накарах Иван да импровизира, показах на сина му как да записва... и изведнъж идват собствениците. Но видяха, че снимаме и се отдалечиха... А Иван такива ги наговори, после ми беше адски трудно да монтирам. Каза: „Трябва да разделим изкуството от енергията” – над тази реплика може да се разсъждава с дни, а той я изрече ей така, просто. Или: „Да дробиш или да твориш” – много хора дробят, вероятно и аз, но да твориш...
- Не се ли страхувахте, че като не сте професионален оператор, може да направите гафове?
- Разбира се.
- С какво снимахте?
- С всичко. С фотоапарат dslr, с видеокамера, с телефон... В този филм реално няма професионална камера. Всичко е на ръба. Идеята ми е, че когато филм е сниман от луди хора, не ти е целта да покажеш идеалната техника. По-скоро ме интересуват емоцията, посланията... И магията, която трябва да се получи. Например, кадрите с психиатричните оркестри в Италия докторът ги е снимал със своята любителска камера с касетки. Всяка година се провежда фестивал на оркестри с пациенти от цяла Европа. Имаше още много интересни кадри, виждаш буквално как изкуството лекува, но няма как – трябва да се реже. И без друго ме обвиняват, че във филма има излишни дължини.
- Как монтирахте?
- Терапевтично. Например, в началото, когато монтираш нещастната любов, е много болезнено, защото гледаш моменти, когато си бил щастлив, а нещата не са се получили, както в „Пътят” на Фелини. Но аз не си отивам като Джелсомина, търся начин за измъкване. И в тоя монтаж страдаш, страдаш и в един момент това вече се превръща в изкуство. И става филм. И, гледайки го, вече откриваш , че не е важна твоята лична болка, колкото тази на героя. Същата работа е и с 11 септември и излетялата птица. В момента съм сигурен, че много хора изпитват шок от зачестилите атентати. Монтирайки, страхът от тях изчезва. Всъщност, от 200 часа материал съм извадил един час.
- Във филма има известен монтажен дисбаланс.
- Има, да. Но това пак е заложено в идеята, че, ако филмът е перфектен като ритъм, ще се изгуби магията, че е правен от луди хора. Неслучайно започва с репликата: „Аз съм роден на една планета, наречена Психиатричната клиника на галактиката”. Тоест, цялата ни планета е психиатрична клиника. И няма човек, който да ме убеди, че е нормален. Между другото, докторът казва във филма, че когато се разбере с пациент за нещо, той е максимално коректен, а нормалните хора, като си приказваш с тях, ти казват едно, мислят второ и после правят трето. Всъщност, ако всички хора по земята осъзнаят, че са малко луди, ще станат по-коректни. И тогава светът може би ще стане по-хубаво място. И ще станем по-свободни. А атентатите ограничават свободата.
- „Кораба...” излъчва свобода.
- Беше си дилема дали да направя този смешен филм, който засяга доста важни теми. Но си казах – всъщност, какво губя?
- На кого го показахте за първи път?
- На майка ми, защото тя тотално стои зад мен – финансово, като идеи... Когато съм бил на три години, тя е учила философия. Тази философия е минала през мен, през героите и се проектира във филма. Кой съм аз? Негов подизпълнител. Защото филмът си избра кои да играят – непрестанно имаше обструкции, смяна на обстоятелства...
- Как се роди идеята за хората с маски в салона?
- От животните в Ноевия ковчег и киното като спасителна терапия. А и маските дават свобода, защото малко си инкогнито, а пък животинското е заложено в нас, обаче ние постоянно го потискаме. Това е игра – кой ще разбере, кой – не... Гледал съм филма хиляда пъти и непрестанно си откривам взаимовръзки.
- Колко време ви отне филмът?
- Първата история с птицата е от 2010. После имаше буфер. Поне 4 години... Непрестанно съм мислил по него. Единствените пари, които съм изкарал от кино, са от МСФФ – преведоха ми от прожекцията 21 лв. (смях) С майка ми направихме продуцентска къща и това е влязло в касата. Между другото, с този филм някак се издигнах в очите на баща ми – досега все ме смяташе за аутсайдер.
- От какво живеете?
- Благодарение на майка ми. Тя ми е спонсор. Прочее, и баща ми, който е лекар, много ми помага. Но парите не са най-важното. Мен ме занимава изкуството.
- Как се запалихте за киното?
- От малък гледам. Но конкретният филм беше за хан Крум („Денят на владетелите“ на Владислав Икономов – бел. а.). У нас имах маса със стотици пластелинени човечета. И като се върнах от прожекцията, направих крепост и започнах да разигравам филма – дни наред.
- Доколко ви е повлиял Терънс Малик?
- Не съм гледал негови филми. Много бос съм на тема „кино“. Когато бях в школата в НАТФИЗ, не бях гледал нито един филм от коментираните – нито Хичкок, нито Орсън Уелс. После се пробвах, но не мога, не успявам да ги догледам.
- Гледате ли изобщо филми?
- Преди години ми харесваха а ла „Форест Гъмп“. А напоследък така съм погълнат от това, което правя, че не гледам нищо. Е, ходя на кино от време навреме. Искам да бъда човек с филмова култура, защото не е нормално да правиш филми и да не си гледал нищо на Терънс Малик, който постоянно се споменава някъде... Дори на любимия си Фелини не съм гледал всичко. Може би ще дойде този момент. Но българско кино гледам. Обаче в един момент се разочаровах и малко намалих. Дразни ме манипулативността.
- Общувате ли с някого другиго от киното, освен с Андрей Андонов?
- Аз съм аутсайдер. Все още не ме възприемат насериозно. Появил се някакъв, сам създава филми, той на Чаплин ли се прави... На никакъв не се правя, просто ми идват някакви неща. Дори суета няма. Ставам сутрин и почвам да монтирам в леглото.
- Как възприема публиката филма ви?
- На прожекциите в кино са във възторг. Идват и ми благодарят. Но в интернет е тотално мълчание – дали не го изглеждат, дали не го разбират.... Просто филмът си е за кино.
- И във втората ли част на „Кораба...” ще бъде така абсурдно?
- Още повече. Ще бъде по-всеобхватно. И филмът ще бъде за интернет, колкото и да съм пристрастен към киносалона. Трябва да се адаптирам към новите условия.
- Занимавате ли се с края на света?
- Да. Преди десет години това беше плашещо, а сега го възприемам като спасение. Ще го покажа във втората част на филма, но от хумористична гледна точка. Ако не се вземаме толкова насериозно, не е кой знае какъв проблем, че днес пада метеорит, например.
Разговаря Геновева Димитрова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”