Български  |  English

Познати теми,
познати интерпретации

 
По повод изложбата Палат Потьомкин от колекцията на Фондация „Рикар”, Национална галерия, филиал Двореца, 19 май – 20 август
 
Наградата на фондация „Рикар“ е учредена през 1999 г. с цел да подпомага съвременното френско изкуство. Всяка година независим куратор организира изложба, представяща произведения на млади френски артисти. Жури от колекционери, директори на музеи и куратори на предишни издания на конкурса избира носителя на наградата сред участниците в изложбата. Негово произведение бива закупено и дарено на Центъра „Жорж Помпиду“ в Париж, за да бъде представено в постоянните му колекции. Освен това, лауреатът получава финансиране за реализация на свой проект в чужбина. Това, което прави наградата „Рикар“ различна от други подобни награди, давани от частни лица и фирми (включително и в България), е, че чрез нея не просто се подкрепят съвременни артисти, а се обогатява публична колекция с техни произведения. Добър пример, който българският бизнес би могъл да последва и така да помогне на Националната галерия да попълни колекцията си от съвременно изкуство.
 
В изложбата „Палат Потьомкин“, която може да се види до 20 август в Националната галерия, са представени произведения на 13 съвременни френски артисти, работещи с различни медии: фотография, видео, инсталация, скулптура, пърформанс. Двама от тях - Адриен Мисика и Лили Рейно-Дьоар - са носители на наградата „Рикар“ за 2011 и 2013 г. Останалите участници са номинирани в различни години. Концепцията на изложбата и подборът на артистите е дело на куратора Емил Урумов. Неговата цел очевидно не е била да представи наградата „Рикар“ чрез нейните лауреати, защото повечето от тях (17 от общо 19 артисти) не са включени в проекта му. Той по-скоро е подбрал сред номинираните и носителите на наградата артисти и произведения, които отговарят на целите на проекта му и на собствената му представа за ситуацията в съвременното френско изкуство, а и не само френско, защото, както сам пояснява в текста си към изложбата, представените артисти са едновременно свързани и с Франция, и с глобалната арт сцена.
В кураторския си проект Емил Урумов ни представя изкуство, силно ангажирано с политически и социокултурни проблеми. Артистът, в прочита на Урумов, е по-скоро социален изследовател, който търси ключовите проблеми и противоречия в съвременните общества и ги изнася на показ в своите произведения с надеждата, че, осветлявайки ги, подпомага усилията за тяхното преодоляване. В тази перспектива изкуството се е отказало от идеята за естетическа автономност, завоювана в процеса на модернизацията, и се е прикрепило към социалните науки и социалния активизъм. Мислени в тази перспектива, произведенията на изкуството нямат за цел да носят естетическа наслада, нито да експериментират с изразните си възможности, а да комуникират определени послания, използвайки познат визуален език. В случая посланията са свързани с проблемите на съвместното съществуване на различни индивиди и култури в съвременния свят; с въпросите на културната идентичност и възможностите за нейното съхраняване в глобализиращия се свят; с различните форми и аспекти на културната, политическата и икономическата колонизация.
Заглавието на изложбата - „Палат Потьомкин“, препраща към известния фразеологизъм „потьомкински села“, който най-общо означава създаване на зрителна измама с пропагандна цел. Според една апокрифна история, княз Потьомкин наредил да бъдат изградени бутафорни села край пътя, по който трябвало да мине императрица Екатерина II и съпровождащите я дипломати, за да им покаже колко добре живеят руските селяни. Тази практика беше широко разпространена и в комунистическа България. Емил Урумов използва като надслов на текста си, отпечатан в брошурата към изложбата, един цитат от Кристо, който разказва, че като студент в Художествената академия, заедно с колегите си, е трябвало да ходи в почивните дни в текезесетата, за да обяснява на селяните как да подредят така селскостопанските си инструменти, превозните средства и купите сено, че всичко да изглежда чисто и благоденстващо. За куратора на изложбата сградата на Двореца с нейната история и функционални метаморфози е нещо като „потьомкински“ декор, който е имал и продължава да има пропагандна политическа функция (в него и днес се канят чуждестранни делегации, пред него се приемат паради и т.н.). Освен това, архитектурата на сградата е пример за форма на културна самоколонизация, защото е изградена изцяло по чужди архитектурни образци.
Идеята за красивия декор, зад който са скрити тежки социокултурни, икономически, политически и етически проблеми, е в основата на доста от произведенията в изложбата. Такъв е случаят с „Фабрика за развлечение“ (2016) на Бертий Бак. Това е триптих от видеа, в които са заснети сцени от живота на племето Лаху в Северен Тайланд, селяни от северно Мароко и жителите на Камарг, Южна Франция. И в трите видеа в пародиен стил е показано как местното население обслужва туристическата индустрия, от която е зависимо икономически, като имитира традиционен начин на живот. Той, всъщност, отдавна е разрушен от същата тази индустрия. Видеата са комични, особено с електронната скала, която се вижда в кадър и която отчита степента на екзотичност на заснетите обекти. Все пак, отвъд хумора и пародията, работата не изненадва с интерпретацията на темата, която и без това е много експлоатирана.
Документалният филм на Мари Воание „Хинтерланд“ (2009) разказва куриозна история за това как на територията на една бивша съветска военна база, на 70 км от Берлин, след рухването на Стената е построен гигантски метален купол, който приютява туристическия комплекс „Tropical Islands”. Става дума за имитация на тропически остров с колибите, екзотичните растения, статуите на местните божества и дори безбрежното синьо небе с пухкави бели облаци в него. Контрастът между бутафорния остров под купола и обраслите и запуснати писти, хангари и жилищни блокове навън е много остър. Това позволява летището и туристическият комплекс лесно да бъдат стилизирани като знаци на рухналия комунизъм и настъпилия консуматорски капитализъм. В това се крие ефектността, но и слабостта на филма, защото подобни лесни стилизации също могат да се нарекат пропаганден инструмент.
Макар че през ХХ век Франция загуби повечето от колониите си, тя и днес има своите „отвъдморски територии“. Затова е разбираемо, че темата за колониализма в различните му аспекти е важна за артисти като Матийо Абоненк. В изложбата са включени три негови произведения на тази тема. „Завинаги слаб и неблагодарен“ (2015) представлява серия от хелиогравюри, в които виждаме детайли от паметника на Виктор Шьолшер, един от борците за премахване на робството във Франция, издигнат в Кайен, административен център на Френска Гвиана. Паметникът е дело на скулптора Луи Ернест Бариас. Абоненк показва чрез заснетите от него детайли от паметника (погледи, изражения на лицата, жестове на ръцете, облекло), че актът на освобождаване може да е върховна изява на господство, правейки освободения вечно задължен на своя освободител. Темата за различните форми на присвояване и подчинение на другата култура, както и ролята на науката и музейните институции в този процес, е развита и в пълнометражния му филм „Сектор 9 Б“, вдъхновен от дневника на Мишел Лерис, участник в етнографската експедиция Дакар-Джибути през 30-те години на миналия век. В съпътстващия филма и доразвиващ темата плакат, озаглавен „Страхът от насекомите, страхът от кръвосмешението“ (2014), Абоненк разказва биографична история. Неговият дядо Емил Абоненк, ентомолог, е откривател на непознато насекомо, вид комар, срещан в Африка и Южна Америка, който носи името му Phlebotomus abonnenci. Внукът вижда в това наименование свидетелство за връзката между развитието на науката и усъвършенстването на практиките на колониализма. Същевременно обаче той предлага да възприемаме това наименование като метафора за „сродяване”, за „кръвосмешение” между култура и природа, между човешко и нечовешко. Куриозът тук е, че текстът на Абоненк е отпечатан на английски, което, ако следваме собствените му тези, свидетелства за една друга културна доминация, която е останала нерефлексирана. Докато един френски артист се занимава с колониалната история на собствената си страна и съучастието на науката в нея, една друга „колонизация”, която изобщо не минава през езика на науката, а през езика на масовата култура и бизнеса, е погълнала и него, и нас, които гледаме и четем текстовете му.
Адриен Мисика представя видеото “Както лети койотът“ (2014) и серията от черно-бели фотографии „Не ние прекосихме границата, границата прекоси нас“ (2014). И в двете произведения става дума за граничната ограда между САЩ и Мексико. Внушението е ясно: границите са изкуствени и абсурдни. Всъщност е точно обратното. Границите са естествени и в природата има твърде много животински видове, които очертават граници на местообитаването си. Ако Мисика си беше дал сметка за това, щеше да разбере, че противопоставянето човек-природа с всичките му морални конотации (в полза на природата, разбира се), върху което са стъпили и двете му произведения, е културен предразсъдък, който си струва критическо осветляване. Имаме теза, базирана върху погрешна предпоставка, която произведението не успява да надскочи.
Брюно Сералонг показва две серии фотографии - „Серия Кале“ (2016) и „Серия Косово 1“ (2009). Става дума за репортажни фотографии от бежанския лагер в Кале и от Косово. Фотографиите показват всекидневието на бежанците от Кале и бавното преобразяване и оформянето на културната идентичност на Косово след края на войната. Сералонг се е отказал от търсенето на шокиращи образи на бедност и насилие, с които често са пълни подобни фотографии, но в желанието си да улови баналността на всекидневието в тези проблемни места, е превърнал собствените си фотографии в баналност. Това, което ги прави привлекателни за окото, са големите формати на част от тях, качественият печат и плексигласовото покритие. Зад тази глазура обаче няма нищо, което да стимулира мисленето и въображението.
Сред имената на артистите в изложбата има и едно българско име. Стефан Николаев представя инсталацията си „Под деконструкция“ (2002/2017), показана за първи път на биеналето в Цетине (Черна гора). На земята в балната зала на Двореца авторът е подредил 132 строителни каски в прави редици и колони. 131 от тях са жълти с надпис „under deconstruction”, но има и една синя с надпис “under reconstruction”. В чужбина табели с надпис „under construction” („в строеж“ или „в ремонт“) обикновено се поставят край строителни обекти или обекти в ремонт. С представката „de” значението на израза е преобърнато. Подредбата на каските напомня за военен строй. Строителите са превърнати в армия от разрушители. В български контекст инсталацията изглежда като илюстрация на проблема със систематичното разрушаване на стари сгради, включително паметници на културата, в нашите градове, с което обликът им радикално се променя. Работата е остроумна, но насочва вниманието към проблем, който отдавна е публично огласен и коментиран.
Видеото на Лили Рейно-Дюар „Да живееш с това?! Музейон (Политическо слънце)“, 2014, е черно-бял диптих, в който художничката е заснела себе си гола, боядисана цялата в черно, как танцува и подскача из празните зали, депа и офиси на арт центъра Музейон в Болцано. Движенията й са вдъхновени от танците на Жозефин Бекер, знаменитата чернокожа певица и танцьорка, която става сензация в Париж между двете световни войни. Бекер е едновременно въплъщение на расистките предразсъдъци, но и един от ревностните борци срещу тях. Танцът в празните зали и помещения на музея подчертава тяхната студенина и бездушност, както и трудно забележимите разлики между начина, по който са оформени те, и начина, по който са изградени съвременните корпоративни сгради и тези на политическите институции. В този смисъл, видеото внушава идеята, че съвременното изкуство е обхванато и „укротено” в една обща политико-икономическа структурна матрица. Изненадващото в тази работа е, че един расистки фантазъм е превърнат в критически инструмент.
Луиз Ерве и Клое Майе припомнят в своята диапрожекция „Пърформансът на сенсимонистите” (2015) историята на една малка общност от съмишленици, последователи на Сен-Симон, които през XIX век правят опит да изградят алтернативно общество, реализиращо в пълнота идеята за равенството: социално, икономическо, полово. Ерве и Майе виждат в сенсимонистите предтечи на съвременните пърформанс-артисти, защото два пъти в седмицата те са отваряли вратите на имението, в което живеят, за всички любопитни, които искат да се запознаят с техния нов начин на живот. Между диапозитивите са вмъкнати и такива с макети на бъдещи космически станции, построени върху чужди планети. Работата свързва съвременните артисти със социалните реформатори от миналото и с леко сантиментален привкус ни припомня мечтата за едно общество от равни и свободни индивиди, която сигурно ще се реализира в далечното бъдеще, може би на някоя друга планета. Това, което работата не ни припомня, е опитите тази мечта да бъде реализирана насила през ХХ век и чудовищните резултати от това.
Сиприен Гайар показва реплика на полукръгла бронзова ограда, елемент от разрушен паркинг в английския град Гейтсхед, проектиран от архитекта Оуен Лудър. Работата е своеобразен паметник на разрушения проект на Лудър и апел срещу обезличаването на съвременните градове. Стефан Барбие-Буве е включил в инсталацията си пространството, мебелите, предметите и дори разпоредителите в залите на Двореца. Той променя тяхната функция и ги превръща в естетически обекти. Част от изложбата са и два пърформанса. Единият - „Slapdash” (2017), е на Жюлиет Бисмют, а вторият - „Стилистична фигура” (2008), е на Джими Робер. Първият беше изпълнен в първия ден след откриването на изложбата, а вторият предстои да бъде изпълнен на 2 юли.
---
Проблемите и питанията, които изложбата поставя, са важни, но и свръхексплоатирани от десетилетия в рамките на един критичен ляво-либерален дискурс, тоест, като цяло, изложените произведения повдигат вече задавани въпроси и изваждат на показ вече осветлявани пропуквания. Това отнема от критическата сила на проекта, защото произведенията в изложбата в повечето случаи просто набавят казуси, с които илюстрират предварително конструирани тези. Подчинени на идеята за комуникативност и политическа ефективност, те по необходимост стават декларативни и базират посланията си върху прости противопоставяния: култура - природа; господар - роб; комунизъм - неолиберален капитализъм и т.н. Ляво-либералният дискурс днес е в криза, защото, маниакално вгледан в най-фините детайли на проблема за идентичността и мултикултурния диалог, пропусна да забележи нарастващото социално неравенство (една класическа лява тема) - както в западните общества, така и в света като цяло. Това върна забравени форми на културна дискриминация и маргинализация и отвори път за неофашисти, неокомунисти и всякакви други популисти. Затова и изложбата, при цялата й претенция за критическа реакция на настоящето, на базисно концептуално ниво и на нивото на използваните ключови понятия ми се струва „от вчера”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”