Български  |  English

И днес ли внукът на Хрушчов
рисува по-добре ?

 
В рамките на серия открити лекции за култура, провеждащи се в Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов”, на 13 юни културологът проф. Ивайло Дичев разгледа темата „Възходът на аматьора”. Той започна с предмодерното общество, когато има само майстори и чираци, като вторите, за разлика от аматьора, се стремят толкова да се усъвършенстват, че да получат правото да се причислят към групата на първите. По онова време и материалите, с които се работи, са твърде скъпи – камъкът, от който се произвежда ултрамаринът, например, е на цената на златото.
Самото понятие „аматьор” се появява в средата на XVIII век във Франция. Тогава се обособява образована публика от любители и ценители на изкуство – т.е. от аматьори (от френски „aimer” - обичам). По онова време основната опозиция е между гений и вкус (по Кант) - геният създава изкуство, а онзи, който има вкус, т.е. притежава специфичен талант, го „ползва”. И любителят (аматьорът), като специфична културна група, започва да бъде особено ценен.
През XVIII век се появява и думата „хоби”. Тя се съдържа в словосъчетанието hobby horse (дървено, детско конче). То е използвано в първия модерен роман „Животът и възгледите на Тристрам Шанди, джентълмен” (1759) на английския писател и духовник Лорънс Стърн. Хобито се свързва с детински, предметни „лудости”, които имат за цел да индивидуализират човека в модерното общество. И така, в големия град един събира пощенски картички, друг – пера от диви патици, но с общото желание да бъде различен и запомнен с нещо.
През XIX век настъпва промяна – самият аматьор започва да създава изкуство. Все повече жени, еманципирайки се от мъжете си, пишат стихове и романи или рисуват картини през свободното си време. Неслучайно се появява картината на Ейбръхам Соломон „Хубавата аматьорка” (1862). По онова време и ултрамаринът, използван традиционно за дрехата на Дева Мария, който до онзи момент всеки художник сам си забърква, започва масово да се произвежда.
Освен това, през XIX век се появява и ученият – джентълмен, който създава наука не в манастира, а в дома си, на собствени разноски. Примери за това са Никола Тесла и Чарлз Дарвин. Такива хора има и днес – обърна внимание Дичев и даде пример с астрономите любители, които през свободното си време откриват звезди.
Но преди тази аматьорска наука да се развие в такава степен, каквото е днес, през XIX век се появява книгата „Забавна наука” на френския инженер Артюр Гут. Тя е бестселър и отговаря на потребността на неспециалистите да разберат какво се случва в лабораториите на учените. Именно по онова време започва да се засилва мощният конфликт между знаещия и незнаещия.
След това Дичев премина към тоталитарните общества, давайки пример с прочутата изложба, организирана от нацистите през 1937 г., „Дегенериралото изкуство”. Тя има за цел, сравнявайки работите на художниците със снимки на психично болни хора, да накара посетителите да се надсмиват над творчеството на имена като Амедео Модиляни, например. Така постепенно започва да се налага виждането: „Ние, народът, знаем по-добре какво е истинско изкуство. Нямаме нужда от експерти.” Друг пример Дичев даде с изложбата на така наречените „авангардисти” през 1962 г. в сградата на „Манежа” в Москва, която Хрушчов закрива, тъй като не отговаря на вкуса на трудовия човек. Думите му били: „Какви са тези лица?! Моят внук по-хубаво ще ги нарисува!”
И това насъскване на масовото, аматьорското народно творчество срещу високото изкуство се превръща в типична характеристика за социалистическите общества. Самата идея за самодейността, която започва да се организира от 1930 г., почива на желанието на тоталитарната власт да упражнява идеологически контрол върху всички форми на художествена дейност. И „злата” страст срещу онова, което не е по вкуса на народния човек, прелива в поведението на фена в наши дни. Той, освен че е фанатичен привърженик на своя любим филм („Хари Потър”), яростно мрази феновете на конкурента („Покемон”).
Тук Дичев обърна внимание, че както по времето на тоталитарните режими властта се опитва да предизвика творческата енергия на масите, като ги кара да творят и да се събират заедно, за да може по-лесно да ги контролира, така и днес различни сайтове набират фенове, които да пренаписват финалите на известни произведения, спечелвайки финансови дивиденти.
И именно това днес е опасното – пазарът да се възползва от различните механизми, които поставят масовия, аматьорския вкус над експертния. Тук Дичев даде пример с две теории: първата на Жан-Жак Русо, който смята, че няма необходимост от театър и от актьори, които се „преструват” на сцената, а от народно веселие по площадите, където всички са актьори. И втората, според която, колкото повече хора мислят по някакъв въпрос, толкова по-умни стават. Тя произтича от конкретен психологически експеримент на английски пазар, на който един човек обявил, че който познае колко тежи кравата му – на него ще даде месото й. Много хора дали своите предложения, но никой не познал. Когато обаче пресметнали средно аритметичното на отговорите, се оказало, че то е най-близко до истината. Дичев обърна внимание, че тази теория е в сила само когато отговарящите са изолирани един от друг – нещо, което е невъзможно в днешния интернет свят, в който процесите на ирационални, стихийни вълни са много близо до онова, което през 1895 г. Густав Льобон описва в книгата си „Психология на тълпите”.
А онова, което днес още повече засилва ролята на аматьора, са все по-силните обещания за равенство, достъп, прозрачност и демокрация в обществото. Но макар всички да виждат всичко, без нужната експертиза реалността продължава да е трудно разбираема. И тук Дичев даде пример със стенограмата за КТБ, която, макар и разпространена в интернет, не дава отговор на въпроса, който вълнува обществото.
А за повече подробности около вълнуващата тема за „Възхода на аматьора”, прочетете новия брой на Seminar_BG „Веселата публичност”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”