Български  |  English

Идентичност, самоидентичност, личност: каква ни е Елена Феранте?

 
Eлена Феранте. Гениалната приятелка. Превод от италиански Вера Петрова. София: Колибри, 2016. Цена 19 лв.
 
Случаят Феранте
Когато започнах да чета Феранте в оригинал преди година, голямата загадка около “Елена Феранте” беше коя е реалната личност, криеща се под това име. Мъж ли е? Жена ли е? Красива ли е? (Разбира се, крайъгълен въпрос, ако става дума за писателка. Мъжът писател може да изглежда както си иска.) Откъде е? И може би най-вече – доколко информацията, която можем да открием в романите й, е автобиографична.
В днешния ни, наситен с информация и приближен през екрана на компютъра на една ръка разстояние свят, въпросът за идентичността на автора е сякаш от огромно значение. Кой е и защо се крие. Какво прикрива.
Авторът, който пишеше под името Феранте, оставаше дълги години неразкрит. И тази мистерия подклаждаше славата на романите не по-малко от собствената им увлекателност и художествени качества. Организираха се разследвания “по стъпките на” романите й, периодично се появяваха предположения за личността й и дори нейни мними състуденти изказваха хипотези за самоличността й. Интересът нарасна още повече с появата на “неаполитанската сага” – четирите тома на романа, чиято главна героиня се казва Елена като авторката си; и като авторката си е от Неапол, и е също така писателка.
В днешно време живеем на показ, всеки от нас е в състояние да моделира в социалните мрежи как да представи себе си и живота си. Възможността, която ни се дава, да манипулираме образа си, ни създава и илюзията, че можем по същия начин да манипулираме и живота си. Колко по-голямо е тогава разочарованието, когато се окаже, че нямаме друго, освен образа. Образът и неговото съдържание губят все повече връзка. Оставаме вторачени в сянката си, в своите безплътни, красиви проекции.
В още по-голяма степен се случва това в литературата. Авторът и книгата му биват дотолкова обвързани, че не е ясно кое кого продава – дали авторът е известен заради книгите си или книгите са известни заради публичния образ на автора. Образът на автора става средоточие на желанието ни, превръща се в аватар на проекциите ни.
На цялото това любопитно и фантазиращо множество Елена Феранте отвръща с анонимност и мълчание. През 2002 г. излиза La Frantumaglia (“Парчета”), сборник, в който са събрани писма на Феранте до издателите й Сандра Одзола и Сандро Фери от Edizioni e/o, писма до “избрани читатели”, с които кореспондира посредством издателството, малкото интервюта, които тя дава през годините в писмена форма и пак посредством издателството. Първото писмо датира от 1991 година и в него Феранте заявява ясно, че няма да представи публично първия си роман L’amore molesto (“Тежка любов”). “Вече направих достатъчно – пише тя – за тази дълга история: написах я; ако книгата струва нещо, това би трябвало да е достатъчно”. Книгата обаче се оказва успех, по нея правят и филм, в следващите години излизат още два романа на Феранте (I giorni dell’abbandono, 2002[1]; La figlia oscura 2006) и с известността нараства и любопитството към личността й. Отново и отново, Феранте ревностно защитава анонимността си – защитава книгите си от медийните химери. “Авторът, и по-точно образът на автора, който излиза на сцената благодарение на медиите, той ли е основната опора на книгата? Не е ли излизането на една добра книга новината за културните страници?” Елена Феранте познава законите на книжния пазар и методично, последователно, упорито и тихо-бунтарски им се противопоставя.
През 2011 година на италиански излиза “Гениална приятелка”, първата част от нейната “неаполитанска сага” в четири тома, които бяха публикувани веднъж годишно. Почти мигновено те бяха преведени и на английски, известността на Елена Феранте нарасна до степента на сензация, а интересът към личността й – до истерия.
Така на 2 октомври 2016, едновременно на четири езика в четири от най-централните световни медии (на английски, например, излиза в New York Review of Books, а освен това паралелно статията осъмва на италиански, френски и немски), излиза статия със заглавие “Ето я истинската идентичност на Елена Феранте”. Журналистът, провел тази масирана атака по фронтовете на световната преса, винаги отворена за сензация, твърди, че е разкрил “истинската” Елена Феранте. Въпросният журналист проследява декларираните приходи на всички сътрудници от издателството на Феранте и установява чии приходи съвпадат с комерсиалния успех на неаполитанската тетралогия, идентифицирайки по този начин Анита Райа, преводачка от немски, като личността зад псевдонима “Елена Феранте”. От издателството не коментират статиите. Италианският журналист Клаудио Гати се опитва да прикрие агресията си срещу многократно пожеланата и последователно защитавана анонимност на Феранте, обвинявайки самата Феранте в лъжа. Тя ни е излъгала коя е, казва той, следователно сме в правото си да я разобличим.
Наистина, анонимността на Елена Феранте е “лъжа”. “За да понесем съществуването, ние лъжем и най-вече лъжем себе си. [...] Лъжите ни пазят, усмиряват болката [...] потапят ужасите на нашето време, спасяват ни даже и от нас самите. Но когато пишем, никога не може да лъжем. В литературната фикция се налага да сме честни до болка.” (La Frantumaglia). Феранте никога не ни е обещавала факти. Но определено ни обещава истината.
 
Гениалната приятелка
За щастие, литературните коментатори, блогъри и журналисти масово заклеймиха арогантността на журналиста, сметнал за добра идея да следи банковите сметки на преводачи и графични дизайнери в издателство, вместо, да речем, банковите сметки на предполагаемо корумпирани лица. А въпросният Клаудио Гати очевидно не е чел Феранте: в цялото си творчество, и особено в “Гениалната приятелка”, тя се занимава с въпроса за конструирането на женската идентичност; за мъчителното самоизграждане на жената в едно доминирано от мъже (и най-често арогантни мъже като Гати) общество; за това какво означава да бъдеш жена в публичното пространство.
Тетралогията “Гениална приятелка” е титанична творба. Върху нея се изнасят семинари в университети, пишат се дисертации. Самият обхват на темите е в общи линии колкото самия живот, а дълбочината, до която Феранте достига, е понякога трудна за преглъщане. Сюжетът е оплетен от съдбите на две приятелки, Елена и Лила, проследени през четирите части на романа от детството до старостта им. Двете са различни. Елена е послушно русоляво дете, старателно, което обича да се харесва на учителката си, по-натам и на момчетата, а още по-натам – на публиката и читателите си. Тя е разказвачът на историята, така че ние вървим след нея от малките улички на крайния, беден и пропит от насилие неаполитански квартал към богатия и престижен университет в Пиза, оттам в Париж, Европа, Америка. Елена излиза от средата си и стъпките й обикалят света, а с това и следите на историята се разширяват - географски и социално, и постепенно обхващат историята на света от следвоенните години, през студентските и работнически движения през 60-те и 70-те, до последвалите години на капиталистически просперитет. Елена става успешна писателка, търсена за интервюта и мнение, а и самостоятелна жена, която се развежда със съпруга си и отглежда сама трите си дъщери. При целия си успех, Елена остава през целия си живот несигурна в себе си. Тя пътува и разширява границите си, защото сама – болезнено – няма такива. Затова още от дете тя е привлечена от Лила, самоуверено, смугло и слабо момиче, което може да чете преди всички други, въпреки че семейството й е полуграмотно; момиче, което чете повече от всички други и притежава рязкост на ума, отличаваща я от всички останали. Лила, за разлика от Елена, не продължава да учи след началното училище, а остава да помага в обущарницата на баща си. Лила не само че никога не напуска Неапол, но и интегритетът на личността й е толкова компактен, че всъщност Лила се страхува панически да излезе извън квартала и себе си. Лила е самодостатъчна и не търси признанието на другите. Тя е рязка, остра и болезнена. Дотолкова плътна в своята идентичност, че понякога се случва имплозия – разчупване на границите, които удържат стабилността и идентичността на всяко едно нещо, разкъсване на материята, което оголва и смесва в чудовищни, флуидни образи. “Нещо разкъсало органичната структура на брат й и оказало върху него толкова силен натиск, че разчупило контурите му, материята се разпростряла като магма и й показала в действителност от какво е направен […] всички граници, всички полета изчезвали и тя, и нейните собствени полета се размеквали и поддавали.” Лила нарича тези преживявания smarginatura, спонтанна, но несъществуваща и трудна за превод дума, означаваща изличаване на контурите, в българския превод на Вера Петрова – “орязване на полетата”.
Елена и Лила са най-добри приятелки, привлечени една към друга и споени именно заради своята едностранчивост. “Гениалната приятелка”, привидно ясно отнесена към Лила и вродения й остър ум, постепенно размива границите си, оказва се относително, динамично понятие, постоянно колебаещо се между двете. Коя от двете е гениална и коя посредствена? Тази, която е самодостатъчна и никога не излиза от себе си и от Неапол, или тази, която в своята недостатъчност компенсира себе си с експанзия на света, с работа, успех, социален ангажимент? В динамиката между двете допълващи се крайности се ражда ефимерният образ на всяка една възможна жена – не, на всеки човек – съставена от неувереност и амбиция, от проникновеност и идентичност. Самата идентичност “губи контурите си”, оказва се динамика, а не нещо фиксирано. Именно затова атаката на Клаудио Гати е обречена на провал. Той се опитва да прикове с карфица идентичността на Елена Феранте, изброявайки коя е майка й, кой е мъжът й, колко печели, в кой град и в какъв апартамент живее. Но идентичността е нещо отвъд тези факти. Тя е фикция: чудовищно флуидна фикция, в която лъжите и илюзиите, крепящи материята на света, експлодират и се вижда “истинската действителност” на нещата.
 
Българският превод
Елена Феранте е пословично трудна за превеждане. Езикът й е прост и хипнотичен, което я прави много лесна за четене. Романите й, въпреки огромния си обем, се поглъщат наведнъж. Стилът й приковава с яснота, която ни запраща в самия живот на героите от романа. Именно тази мощ и простота в езика на Феранте се оказват трудни за превод. Как се превежда, например, такова централно за романа понятие като “smarginatura”? Изборът на Вера Петрова - “орязване на полетата”, е един от легитимните преводи, но няма компактността и спонтанната обяснителна яснота на оригинала. Българският превод успява да запази увлекателността на стила; на места се срещат почти необясними, недогледани буквализми или малки грешки (“Да причиняваш болка, беше истинска мания.”, стр 32. Италианският текст дословно гласи “Да причиняваш болка беше болест.”) На места има италиански словоред, макар че за късмет българският предава сравнително лесно и непосредствено италианския (“Този жест промени всичко между нас завинаги”, стр. 23. На български наречието обичайно следва глагола, “Този жест промени завинаги всичко между нас”.) С други думи, това е един успешен превод, на който липсва последната шлифовка, за да бъде безупречен. А това, че издателство “Колибри” публикува на български тази гениална творба, ме беше накарала да подскоча от възторг пред новината.
“Гениалната приятелка” е една от онези творби, които предизвикват такава вълна от ентусиазъм, при която ценителите на дълбоката литература спонтанно потръпват от скепсис. В този случай обаче скептици биха останали единствено онези, които не посегнат към романа. 

[1] Дни на самота, ИК “Колибри” 2009.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”