Български  |  English

Посветена на съвременния звук

 
Още като студентка, Стела бе различна от останалите си колеги пианисти. Някак загадъчно мълчалива, не говореше много за себе си. Предпочиташе да свири, споделяше с колегите си концертните си програми. Кроеше ги с много широка ножица – ако единият й връх сочеше към музиката на Шопен, да кажем, другият неизменно бе набелязал нещо непознато, нещо, което в (тогава) Консерваторията не бе свирено. Често можеше да бъде видяна да участва в по-важни премиерни изпълнения, канена от диригенти, които бяха професори в Академията. Те знаеха, че в нейно лице имат рядко талантлив, любознателен и верен съмишленик. Като Константин Илиев, например. Не случайно последните ноти, които ръката му написа, бяха за нея в пиесата „Solo per Clavistella” (1988).
Посветена на непознатия текст – така всички ще запомнят професор Стела Димитрова-Майсторова (1947). В нейните ръце на българска територия оживя музика от Шьонберг, Булез, Берио, Стравински, Онегер, Мартину, Букурещлиев, Веберн, Шнитке, Кейдж, Хенце, Денисов, Шчедрин, Мартен, Далапикола. Изсвири за първи път в света музика от Константин Илиев и Лазар Николов, от Васил Казанджиев и Георги Минчев, Иван Спасов, Юлия Ценова, Георги Арнаудов, Емил Мирчев... Много са имената на български композитори, на които тя даде шанс да си чуят творбите.
Стела създаде вкус към съвременния звук у своите студенти, провокира любопитството им. Създаде и Международния фестивал за съвременна клавирна музика ppIANISSIMО. И той живее вече 20 години.
Тя избра свободата да избира. С изборите си прибави количества нова, непозната музикална памет в консервативна България. И я приближи чувствително до европейската музикална съвременност.
Е.Д.
 
- Научихте ли нещо повече за себе си в този юбилеен период, примерно, от отношението на другите?
- Да, изненадах се от засиленото внимание, от количеството музика, което съм успяла да изсвиря в тези не малко години . Но аз не съм от хората, които въвеждат педантичен ред в собствената си дейност, винаги помня бъдещите дати, никога вече случилото се. Прекалено много неща се опитвах да правя, оттук нататък се надявам на повече свободно време. И може би ще получа някакъв интерес към подредбата на моето минало.
- Отстрани създавате впечатлението на човек, който е много наясно със себе си и с това, което прави. Тази увереност, „оформеност“, кога дойде, в кой етап от живота ви?
- Мисля, че съм родена такава. Поне моите родители винаги са ми казвали, че още като тригодишна съм проявявала изключителна самостоятелност и почти не са могли да ми попречат да направя това, което искам. Върви с моя характер.
- А кое е определящото: рационалният глас ли заговаря първо във вас или мечтата, дързостта, рискът определят поведението ви, особено в професионален план ?
- Не знам, предполагам, че е комбинация от двете, като съществува и една много силна спонтанност, която почти не мога да спра, тя сякаш тръгва преди мен. Но мисля, че съм от ония щастливци, които имаха шанса да са с точните хора около себе си. Голяма част от моите публични изяви всъщност дължа и на идеи на различни хора около мен. Не бях оставена да оцелявам сама. И да измислям точно какво да правя. Самият живот, самата действителност ми поднасяха многобройни възможности, аз просто се опитвах да не ги пропусна.
- Музиката ли ви привлече първо или в самото пиано имаше нещо специално за вас?
- Не съм от музикантско семейство. Моите родители имаха съвършено други професии. Но аз не обичам думичката „случайно”. Смятам, че няма нищо случайно. Близки хора се чудеха къде да сложат едно пиано и попитаха: „Искате ли това пиано временно, имате две дъщери?”. При това, идеята беше да свири сестра ми, която е с три години по-голяма. Пианото пристигна вкъщи, на мен никой не ми и даде правото да свиря. Смятаха, че това е абсурд, защото бях само на четири годинки, но някаква амбиция ме подтикна да заявя, че сме наравно със сестра ми. И това, че тя е по-голяма, няма никакво значение – аз също трябва да свиря. И така тръгнаха нещата. Само след година и половина тя категорично се отказа, а аз продължих.
- А имаше ли някакви колебания по-късно ?
- Естествено! Как да не е имало! Някъде около шести-седми клас, въпреки че имах и някакви награди - тогава беше развита самодейността и всички казваха, че добре се развивам - преминах през сериозни колебания и майка ми доста заплашително ми каза: „И решавай, ще продължаваш ли или няма да продължаваш!“. Така че, на два пъти преминах през сериозни колебания, но вече в гимназията знаех, че това е моето призвание.
- Но за един музикант винаги е имало съдбовна среща с учител или учители, много важна среща. Кои бяха вашите?
- Безспорно, решаващата среща беше в лятото между десети и единайсети клас, когато се свързах със семейство Джулия и Константин Ганеви. Те бяха сравнително наскоро пристигнали от Москва - и двамата ученици на Нейгауз. И тази среща беше категорично определяща за целия ми бъдещ път. Знам, че това беше необичайно, защото всички се стремяха да отидат при професори, при най-изявените имена с надеждата, че ще им се помогне; или най-малкото, защото се предполагаше, че са най-добрите в момента. Може би пак беше намеса на съдбата, защото името Константин Ганев го чух по радиото. Беше негово изпълнение на български пиески. Нещо наистина много ми хареса и в рамките на два месеца получих още информация за това младо семейство. Тогава реших, че искам да уча при тях, независимо че нямаха никакви титли. Бяха абсолютно в началото на своето присъствие на българска земя и в Музикалната академия.
- И как започнахте?
- Ами с едни безкрайни уроци... Струва ми се, че бях техният начален педагогически експеримент, защото те нямаха още почти никакъв опит. Джулия се занимаваше само с облигатисти, а Ганев нямаше още качествен клас. Така че и на тях им стана интересно какво могат да направят с мен. Почти съм сигурна, че съм получавала най-дългите уроци в сравнение с плеядата ученици, които след това минаха през тях. Но съответно получих и всички негативи от този начален момент, защото в една година ми дадоха да се готвя за три много тежки конкурса със съвършено различни програми. В разстояние на десет месеца трябваше да участвам на Бахов конкурс в Лийдс – Англия, и на Енеску конкурса. И това ми дойде много. Тогава имах една криза, но в крайна сметка, постепенно нещата се уталожиха и ми се струва, че експериментът излезе успешен.
- А най-ценното, което получихте от тях?
- Не съм предполагала, поне до този момент не бях виждала как един човешки живот може изцяло да бъде подчинен на изкуство, да се живее чрез изкуство. То да стане основен смисъл - може би това е най-ценното, което получих. Във възрастта, в която отидох при тях, този стимул е играл явно голяма роля, пък и те бързо направиха много хубав клас, с много качествени пианисти, създадоха си едно голямо семейство. Те ни събираха много често, по 15-20 души сме били у тях, много грамофонни плочи имаха, много музика се чу, с много автори се запознах. Това бяха композитори колоси, а аз до този момент не знаех, че съществуват. Много към получила от тях, не мога да не го отчитам.
- Тръгването към съвременната музика, към „вашите автори“ също ли тогава стана?
- Стимулът към по-нова музика също дойде от Константин Ганев с Четвъртата соната на Лазар Николов. Точно той ми я даде и оттам дойде Лазар Николов с Константин Илиев, с неговия кръг от хора... Снежина Гълъбова изигра голяма роля в моя живот и на нея съм много благодарна. Тя ме научи как се свири в оркестър не като солист, а като част от оркестъра. Много качествени съвети съм получила от нея. Пък и тя ме свърза с Дора Иванова, с Георги Бадев, с Венцислав Николов, оттам тръгнаха нещата. С хората, с които тя свиреше, започнах постепенно и аз да свиря. В Академията влязох 1966 година, а всички тези хора така и така бяха свързани с Академията. Но ние много бързо станахме приятели и извън нея.
- Беше ли тогава друг въздухът в Музикалната академия?
- О, въобще не може да се сравнява, съвършено различно беше. Нормално, защото това беше време, в което, заради политическата стагнация, изкуството играеше ролята на огромен стимул. И беше поле, в което човек може да търси другата част от своята природа. Да дишаш чрез изкуство, това даваше някакъв смисъл, защото другото нямаше смисъл. Сега нещата се обърнаха, насочиха се към материалното... тогава въобще нямаше такова нещо. Огромна част от моите свирения бяха без никакви пари. Свиреше се навсякъде, където някой има възможност да те покани за нещо. И ако няма хонорар –няма, не се и сещахме да поставяме тези въпроси. Но тогава професията някак си беше със статут, гарантиран от държавата. Бях съвсем малка, когато започнаха да ме викат редовно в телевизията. Като млади изпълнители свирехме в неделни предавания по телевизията - радвахме се на тези възможности и хората някак си ни знаеха.
- Правите ли разлика между роден музикант и роден пианист?
- Би трябвало да правя, защото при родения пианист се намесва и чисто физиологически начинът, по който човек контактува с инструмента. Във всички случаи, да си пианист, предполага да си човек, който има много силна памет, защото най-много е клавирната литература. И през целия процес на обучение, ако трябва професионално да го минеш, трябва да запаметиш страшно много и все по-сложни, и все по-дълги произведения. Човек може да бъде изключителен музикант и да няма тази способност на паметта. И аз предпочитам музикант, който ще сложи ноти пред себе си. Изобщо не ме интересува дали свири по ноти или не, интересува ме музиката да бъде наистина музикантски пипната.
- Имаше ли действително определен момент, който завинаги отключи вашия интерес, способността да съществувате като изпълнител на пиано чрез съвременната музика - българска и чужда?
- Точно въпросната Четвърта соната на Лазар Николов беше този момент. Написана е през 1964 година, а аз я изпълних в 1967-а. Много бързо я научих и страшно добре беше възприето моето изпълнение от самия Лазар Николов и кръга елитни композитори около него. Някъде по това време направих плоча за „Балкантон” със сонати на Хайдн и помолих Лазар Николов да ми напише анотация. И в тази анотация това, че той ме определи като изключителна даденост за съвременна музика, изигра някаква роля аз да се доопределя главно към нея. Въпреки че през цялото време съм свирила и други неща... Тя обаче стана основната нишка в моя професионален живот.
- Както е известно, Четвъртата соната за пиано на Лазар Николов е посветена на първата й изпълнителка Стела Димитрова.
- По-късно. Тя не беше писана за мен, той допълнително ми я посвети. Аз много съм я свирила, но съм първа изпълнителка и на Петата, и на Шестата соната на Лазар Николов. Оттам нататък вече дойдоха и други пианисти, които свириха нещата му. Но тогава беше и сагата с „Прикованият Прометей”. Това огромно, невероятно произведение на Лазар Николов, всъщност, окончателно ме сложи в полето на съвременността.
- Може би е важна магнитната сила на това поле. Защото човек се отказва да следва едни представи, модели за музиката от другите епохи, които трябва великолепно и съвършено да поднесе, и „си спестява“ така да бъде винаги подлаган на сравнение.
- Да, аз мисля, че съвременната музика с липсата на предишни изпълнители и на познати интерпретации дава изключителната възможност за творческа свобода. Така човек може да се почувства много добре, стига да обича тази музика, да я възприеме по начина, по който възприема и другата музика. Езикът е по-различен, но, в крайна сметка, в заложеното в нея и в това, което се търси като интерпретация, аз не виждам съществена разлика. Ние създаваме образ, търсим състояние, драматургия. Всички тези неща, абсолютно същите, ги има и в съвременната музика. И ако човек активно се занимава, не може да не стигне до убедителната интерпретация. Но най-страшното за съвременната музика е да бъде подценена и да бъде превърната в халтура. Тогава тя наистина страшно много губи. Не че и в останалата, до болка известна музика, няма възможност за халтура, но чак до такава степен човек не може да си я позволи, както в съвременната, мислейки, че никой няма да чуе чуждите тонове. И да ви кажа, че съвсем различно се възприема от публиката изпълнителският процес, когато е завършен професионално и когато не е.
- Дали и поради тези причини по-широката публика се дистанцира от съвременната музика?
- Вероятно. Все пак, публиката се създава, изкуството трупа и търси своето развитие. И най-нормалното нещо е публиката да е заедно с това изкуство, да се движи с него, да расте и да следи съответно промените. Може би процесът прилича на израстването на човека в различните възрасти - отначало чете едни, после други книги... И като че ли новото му себеусещане изисква контакт с друга литература.
- А какво пречи в учебния процес на нашата Музикална академия да проникне съвременната музика? Дали не са се променили нещата в последните двайсет години?
- Мисля, че все пак са се променили. Донякъде това си върви със самите педагози. Когато те не свирят съвременна музика, вероятността техните студенти да я свирят решително намалява. В крайна сметка, педагозите правят учебните програми и това е едни затворен кръг. Но ние вече вкарахме и изискване за присъствие на произведение, написано след 1950 година. Без него не може да се завърши Музикална академия. Много млади хора минаха през ръцете ми като студенти, а една голяма част от тях замина къде ли не. И свирейки класика и романтика, те, от един момент нататък, започнаха да се обръщат към мен и да ме питат: „Какво бихте ми дали от български композитори и какво от съвременната музика да свиря?”. Вече на място видяха, че това е поле, в което наистина си заслужава да вложат усилия.
- А какво получи професор Стела Димитрова от преподаването, беше ли само необходимост или то е част от собствената реализация ?
- Преподаването за мен изигра много голяма роля, защото то е един двупосочен процес. Първо е може би психологическото осъзнаване, че всеки е различен и свири различно, по своему. Аз тогава започнах да си давам сметка до каква степен в интерпретацията се намесва и чисто личностният момент, това, с което човек е роден. До каква степен може да го развие, но до каква степен никога да не може да го развие. И винаги ми е било страшно интересно като педагог да видя докъде мога да стигна с конкретен човек. А и самите студенти страшно много са ми дали. Имала съм изключително талантливи ученици, от които съм получила много. Наистина е така.
- С вас самата какво се случи с появата на фестивала ppIANISSIMO?
- Чудо! Организирайки първото ppIANISSIMO, и през ум не ми е минавало, че то ще направи 20 години. Като при всяко ново начинание, ако човек предварително знае трудностите, може би въобще не би влязъл в каквото и да е било. Затова дилетантите, пробвайки различни неща, някога могат и да успеят. Но все пак, нещата тръгнаха от Дружеството за нова музика, в което композиторът Георги Тутев, от самото му създаване, ме беше поканил и аз бях май и заместник-председател на това Дружество. По начало то тръгна солидно и убедена съм, че опитът, който натрупах там, ми даде смелост по-нататък да се опитам да правя нещо сама, в смисъл, да се изтеглят нещата само до един инструмент. То стана с благословията, която получих на управителен съвет на Дружеството. И години наред всеки път си казвах: само още едно издание и повече не мога, нямам сили. Но когато бройката на фестивалните издания се увеличава, като че ли човек по-трудно може да се откаже, почва да се чувства задължен... И от един момент нататък ppIANISSIMO само се създаваше. Преди две години се разделих с чиста съвест с него и помолих да остана само почетен председател, след като хората, които си бях набелязала, се съгласиха да го продължат. Така се получи една щафета, едно естествено продължение. Мисля, че последните две издания бяха на ниво, показаха допълнително израстване на този фестивал. Дай Боже да е все така!
- Какво е предизвикателството, което се появява пред вас, за какво сте любопитна?
- Ох, за какво ли не съм любопитна!... Аз съм родена с това естествено любопитство. И сега, когато вече „изкачих“ върха на това десетилетие - 70 години, усетих, че оттук нататък ми се отваря свободата да бъда точно това, което бих искала да бъда. И много, много по-малко да се съобразявам с каквото и да е било.
Разговора води Силвия Тихова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”