Български  |  English

Атинската Документа 14

Разширяване на представата за изкуство

 

Документа в Атина е една ризомна структура без йерархия. Теоретичната нишка, свързваща идеите в изложбата, е оплетена от текстове, публикувани в изданието south magazine, както и в reader book – книга на Документа 14, включваща десетки лекции, разговори с художници и куратори. Програма от концерти, пърформанси, прожекции и, не на последно място, стотици артефакти, изложени в няколко, сами по себе си натоварени с локален контекст пространства, оформят смисловата тъкан на този важен форум за съвременно изкуство.
 
Съвременното визуално изкуство отдавна не може да бъде сведено до излагане на изображения. Разнообразието от методи, които художниците и кураторите използват, ангажира цялата човешка сетивност. Изкуството трябва да бъде преживяно, изтанцувано, да отвори много мисловни изходи и тунели, да трансформира звука в образ или танца в геометрия, тялото в политически инструмент...
Радикалното решение на куратора Адам Шимчик Документа 14 да бъде разделена на два топоса пребори скептицизма и се случи в диалог с историческите и културни връзки, които свързват и разделят два географски и ментални полюса на Европа.
Ако се намираме в новия музей за съвременно изкуство ЕМСТ – една от основните локации на атинската Документа, си даваме сметка, че сградата всъщност е бивша бирария, създадена от немската фамилия Фукс още по времето на управлението на Гърция от баварския крал Ото през XIX век.
Винкелман – страстен почитател на древногръцкото изкуство, което той познавал предимно от по-късни римски копия и без някога през живота си да е посещавал Гърция – е вдъхновил цяла вълна на благоговение пред нейната древна култура, често плод на идеализирани представи. Тази вълна, подета от архитекти, историци и художници, която доминира концепцията за изкуство през XVIII и XIX в. ( и е наричана също “тиранията на Гърция над Германия”), е в основата на създаването на неокласицизма, внесен в Гърция през XIX в.
Когато пристъпим към друга локация на Документа – атинската консерватория, проектирана от възпитаника на школата Баухаус във Ваймар Йоанис Десподопулос, попадаме на триканалната видео инсталация на Дейвид Ламелас, в която текат взаимно заглушаващи се телевизионни записи от парламентарни речи относно външния дълг на Гърция едновременно в атинския и берлинския парламент.
Тези сложни културни взаимоотношения намират пресечни точки и в спомена за Втората световна война. Образите, които инспирират фашистката доктрина, са припомнени неведнъж в изложбата, например в проекта на Пиотр Уклански и Макдермонт, където върху портрети на Хитлер са изписани имената и рождените дати на хомосексуалисти, изпратени в концлагери. Тези картини са съпоставени стилово с филма на Лени Рифенщал “Олимпио”, като видимо е търсена връзката между античния гръцки идеал и образа на митичния ариец - здрав, красив, бял мъж. Даниел Гарсия Андухар излага архивни снимки, които илюстрират концепцията за идеалното арийско тяло, и такива, които посочват девиации от перфектното лице и фигура. До тях са поставени класически гръцки скулптури в сувенирен размер, принтирани на 3D, и такива на обикновени хора с всичките им индивидуални особености, както и шредер, потенциално готов да раздроби пластмасовите фигурки и да ги претопи в нов материал за принтера.
Рой Роузън конструира фикция, която поставя зрителя в кожата на Ева Браун. Паралелно с наратива се разгръщат огромен брой илюстрации в стила на силуетните черно-бели картини, популярни в Германия от XIX в. В тях също приказни герои (Макс и Мориц или по Брята Грим) се отдават и на жестоки, и на сексуални игри. От черните петна изплуват скрити силуети на сексуални атрибути или фашистки знаци, явяващи се като съдбовно предзнаменование измежду облаците или природния пейзаж.
Черно-белият ням филм на Артур Жмиевски от 2017 г., заснет върху лента 35 мм, влиза в интеракция с бежанците в Европа в различни гета и лагери в Кале, Берлин и Париж. Материалността на филма силно напомня времето между двете световни войни. Хората, заснети във филма, също: мизерията, която ги обгръща, не съответства на съвременната визия за богатия континент Европа.
Много са художниците в изложбата са били в живота си бежанци, като Ерна Розенщайн, избегнала гетото, но загубила семейството си, или Алина Шапочников, преживяла Холокоста. Такъв е и Хива К. избягал от иракски Кюрдистан и преминал през Атина преди около 20 години.
Кураторите са си поставили амбициозната цел да ревизират историята на изкуството, разказана главно от перспективата на Запада, и да въведат художници, работили дълго, без да споделят широката публичност на други. Включени са и художници, принадлежащи на различни малцинства като народност, култура или сексуална ориентация. Например, във всяка от големите изложбени зали присъстват художници от народността на самите – автохтонното население на северна Норвегия, Швеция и Финландия, системно репресирани от политиката на тези страни.
Агресивният характер на колониалната инвазия и последиците от нея се отразяват в произведенията на художници от цял свят. Сами Балоджи, например, проследява моменти от историята на Конго през добива на медна руда. Природните ресурси на страната са причина за колониалната експанзия, провеждана от белгийският крал Леополд II, експлоатирал и управлявал колонията с безпрецедентна жестокост. Историята на Конго е разказана също и в платната на самоукият художник Чибумба Канда Матулу (Бенаки), поръчани му от холандски изследовател. Тази наивна и трогателна епопея на страната от стъпването на Ливингстън по бреговете на Конго до съвременната история на страната предизвикват въпроси: това изкуство ли е или етнографско изследване? Може ли тези картини да служат за достоверен исторически източник? И как съвестта на европейските колонизатори асимилира този разказ?
Впечатляващи са и маските и фигурите, издялани от дърво, на Бо Дик, принадлежащ на народа Кваква. Днес част от това население обитава резервати в рамките на канадската държава, парализирано между асимилацията и изолацията. За тази култура изкуството принадлежи на цялостната космогония, отразена във вярванията и практиките на общността. Фигурите и маските не служат за декорация, те дават видим образ на духовете, обитаващи земите на индианците. Трансцендентна спойка, която все повече отсъства в съвременната култура на образа.
Историята на колониалната асимилация покрива почти цялото земно кълбо. Проектът на Натан Пуийо хвърля светлина върху маорски ритуал на посрещане, запечатан от една архивна снимка, на която се виждат група маори и губернатора на Нова Зеландия. Събитие, случващо се на фона на оспорването на собствеността на земята между маорите и британската корона.
Изглежда целенасочено решение разказите за колониализма да бъдат произнесени от позицията на окупирания, а не от перспективата на вътрешна критика. За художника Дейл Хардинг – самият той с аборигенски произход, представянето на аборигенската австралийска култура в музеите е редуцирано до сбирка от фетишистки атрибути, лишени от своя контекст и история. Той визуализира това, като създава аборигенски оръдия от силикон.
В изложбата присъства и сексуалността като флуидна категория, като въпрос на самоопределяне, като друг вид малцинство, отстояващо своето равноправие в един хетеро устроен свят. Куир тематиката излиза отвъд бинарното отстояване на сексуална ориентация и коментира политическия и социалния живот на тялото в текстовете на Пол Беатрис Пресиадо и произведенията на Тере Темлиц, Ашли Шейрл, Ана Дауцикова, Наири Баграмян и Царукис.
Документа 14 дава публичност на онези прояви на звука и ритъма, които не могат да бъдат свити в понятието за музика, нито до пърформанс. Музиката присъства в интегралните схеми на синтезатор от 60-те години в живописните творби на Седйе Хемон, които служат едновременно за музикална партитура и абстрактна картина; в бележките на Яни Кристо; в графиките на Якоб Улман или инструментите, направени от предмети, изхвърлени от бежанци, на Гилермо Галиндо; в мебелите, трансформирани в музикални инструменти, на Невин Аладаг; в хипнотичните пакистански ритми, изобразени от Лала Рук. Звукът присъства като цветно петно, ритъм, шум следван от тишина, графична скица с възходи и падения или като реч. “Шепнещата кампания” на Поуп Ел разпространява различни звукозаписи, направени от автора, прошепвани из целия град, но в повечето случаи трудно доловими. Сюзън Хилър е събрала записи на изчезващи или вече изчезнали езици, които също имат своята мекота или напевност, или остро звучене, но и припомнят за политическите аспекти на езика. Други автори, макар и представени архивно, също трасират този подход към звука. Практиката на Полин Оливерос дълбоко вслушване, потапя участващия в сонорните вълни на пространството. Традицията, поставена от Корнелиус Кардю и основания от него Scratch orchestra (Драскащия оркестър), включва професионални и непрофесионални музиканти, актьори, пърформъри или просто ентусиасти в създаването на едно произведение, което може да бъде чуто, изживяно или изиграно. Корнелиус Кардю първоначално пише музика за Щокхаузен, по-късно го обявява за слуга на империализма и създава музика от шумове, движения или даденостите на звуковия пейзаж. Макар да се старае да създава произведения, които са отворени към всекиго, Кардю попада в капана на парадокса, като композира авангардна музика, предназначена за обикновения човек.
Ана Халприн също създава своеобразни партитури, които дава на публиката и въвлича непрофесионални участници в изпълнението. Харизматичната личност на Халприн е повлияла на цели поколения танцьори, артисти и хореографи, защото въвежда идеята за танца, според която всяко движение или жест може да бъде танц. Нейната практика се развива от 50-те години насам и представянето й в Документа има почти ретроспективен характер. Тя не е единствената личност-епоха в изложбата. Присъствието на Гета Братеску, Йонас Мекас, Каталин Ладик, Вия Селминс, Еди Хила, Ана Дауцикова, Елизабет Уайлд, както и много дългият списък на художници, вече не между живите, разширяват хоризонта на следвоенната история на изкуството, иначе със значително по-тесен диапазон от стилове, художествени практики и художници. Това допълнение към нея може да бъде съотнесено към амбицията на Арнолд Боде – основателят на Документа, да ревизира представите за изкуство на Европа и Америка.
Ракурсите към политическото и културно минало заемат специално място в изложбата. Например, темата за труда и трудовите условия се явява в соцреалистичните платна на няколко албански художници от 70-те, изпълнени с щастливи труженички, в ироничния пърформанс на Томислава Готовац от 80-те години, както и в 15-часовото видео на Уанг Бинг, отразяващо един работен ден в китайски завод за джинси, а също в носталгичния проект на Ирена Хайдук, в който тя възкресява продукцията на обувки за работнички от времето на Югославия. В пърформанса на Мари-Кул Фабио Балдучи едни хора се опитват да уловят правоъгълните снопове светлина, попадащи през прозорците на музея ЕМСТ върху бели листове А4, докато двете съвпаднат. Тези действия се развиват върху широки корпоративни бюра, където денят, сноповете слънчеви лъчи и трудът са форматирани във вездесъщия правоъгълен формат.
Извън музейните и институционални пространства на Документа, има и множество проекти, пръснати в Атина и търсещи взаимодействие с динамиката на града. Такъв е проектът на Рашид Арайн “Храна за довечера” на площад “Коция”. Всеки може да се нареди на опашка за храна и да се смеси с емигранти, гастарбайтери и странници, размотаващи се около близкия площад “Омония”, посетители на Документа и други любопитни хора, между които често се завързват разговори на масата.
Документа може да понесе много критика за това, че контекстът остава в невидимата част на айсберга. Кураторът Адам Шимчик се стараеше да избегне всякакви очаквания към изложбата, които след това да носят разочарование. Изложбата вероятно пропуска много други форми на политически и икономически натиск, но това отново поставя вероятно най-актуалния въпрос пред съвременното изкуство днес: може ли наистина да бъде инструмент за политическа промяна?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”